Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

2
Август Бебел и Мотя Савчук

Тъмновиолетовите далечини на морето и предградието зад завода бяха мъгляви и пустинни, потънали в призрачни искри и сенките на облаците. В залива от фара към завода трептеше огнена диря. Далеч-далеч над морето падаха звезди, а небето над отдалечените начупени хребети беше цяло в сияние.

В планината зад града пламваха, въртяха се, гаснеха и пак пламваха загадъчни светлини.

Даша докосна ръката на Глеб.

— Виждаш ли ги? Ония светлини там?… Това са сигнали на бело-зелените[1]. Още много борба ще има да водим с тях, още много наша кръв ще се пролее…

… Какъв живот е живяла Даша без него? Каква сила е откъснала така душата й от неговата? Тази сила беше смазала предишната Даша и тя бе станала нещо повече от Даша и макар Глеб с ума си да разбираше тази сила, но със сърце съвсем не можеше да я приеме.

— Дашка, какво си имала с инженер Клайст? За какво се изпусна Лошак?… Какво е било? Клайст ту предава на смърт, ту спасява от смърт… Хайде, разправи ми…

Даша помълча, после неохотно отговори:

— Той за контраразузнаването…

— Какво?!

Той се спря и я сграбчи за ръката.

Даша се подсмихна, но Глеб не видя насмешливата й усмивка.

— Ами… бях в контраразузнаването, а Мотя молила Клайст… Той поръчителствува за мен… Работех със зелените…

— Чакай, чакай… Да съобразя… Ами че ти така си можела да загинеш като мушица… Е, и по-нататък?

— То е дълга история… Ще дойде време, ще ти разправя всичко подробно. А сега ми е трудно… Не искам да се разстройвам…

Тя бързо закрачи по пътечката и той остана далеч назад. И в припрените й движения Глеб усети тревога. Спомни си, че така се бе държала Даша и по пътя за детския дом.

— Ох, Дашка, нещо криеш ти!… Нещо друго таиш в себе си… Да не би някой друг да стои помежду ни?… Кажи направо, откровено… Прекалено много нервничиш, когато стане дума за теб…

— Как другояче мога да се отнасям към теб, Глеб, като не ми вярваш? Нима можеш да ме разбереш?

Той мълчаливо вървеше след нея в пеещата вечерна тишина с болка и смут в душата.

А когато се върнаха в къщи, тя веднага седна на масата и извади някакви книги, запънати във вестник. Избра една, придърпа към себе си лампата и допря глава на ръце.

— Какво четеш, Дашка?

Искаше да попита меко и ласкаво, но сам почувствува, че излезе фалшиво и глупаво.

Без да откъсва очи от книгата, тя каза през зъби:

— Август Бебел… „Жената и социализмът“.

— А тия книги какви са?

— Това е „Държавата и революцията“ на другаря Ленин. Вземи я, ако искаш.

През отворения прозорец долитаха мушички, виеха се край светлината и опърлени от нагорещената крушка, се сипеха по масата като зрънца просо. Из планинските храсталаци свирукаше някаква птичка — „Тъй-не? Тъй-не?“ През прозореца на Савчукови, също така отворен, призивно блещукаше светлинка.

Глеб стана и излезе навън.

Савчукови се канеха вече да си лягат. На масата имаше остатъци от вечерята. Мотя, без блуза, по корсаж, шеташе край печката. Савчук, бос и рошав, лежеше на кревата.

Мотя засрамено придърпваше на гърдите си корсажа и ризата.

— Ти си свой човек, Глеб… Аз съм се приготвила вече да лягам…

— Няма нищо, Мотя: аз и без туй те знам, че си решителна жена. Ти по-добре кажи как укротяваш Савчук.

— Че какво да го укротявам? Той сега си ми е кротък.

— Я да не лъжеш. Ами на кого ремонтирах кокалите вчера? Забрави ли?

Очите на Мотя весело блеснаха.

— Ах ти, чорлава главо!… Ами я си спомни аз пък кого шляпах по муцуната?…

Глеб се засмя — весели хора са тези Савчукови!

— Е, как така, приятелю Савчук? На теб най-строго ти се забранява да воюваш с Мотя: пази си ръцете за друга работа…

Мотя ахна от радост и се спусна към Глеб.

— Тъй, тъй, Глеб… миличък!… Ами че без работа животът е жива мъка. Имахме работа — имахме и семейство… И с децата сякаш растях от земята като дърво. А сега на̀, като че са ме изтръгнали от корен и край мен само пръст и камънак.

И със сълзи на очите, тя пак се отдръпна при масата.

А Савчук заплашително седна на края на кревата, опрял в пода мазолестите си стъпала с изкривени пръсти.

— Чувай, Глеб!… Ако ей тия ръце останат без работа — жив няма да се видиш! Утре отивам в бъчварницата — да чуя как ще пеят моите резачки… А пък твоята си я бива — дявол-жена: въртеше събранието като на пръст.

Мотя се обърна към Глеб и изпитателно го погледна в лицето. Явно искаше да му каже нещо, но не се реши и взе да дига масата.

— Е, какво… Казвай, Мотя… — подсмихна се Глеб. — Защо те е страх?

— От тебе, Глеб, не ме е страх… хич не си мисли!… Само че защо Даша изхвърли Нюрка на чуждите хора като някое кученце? Жена без деца не е жена. Тя ме викаше в нейната тайфа, ама аз да не съм глупава!

Савчук се удари с юмрук по коляното.

— Ама че жена е твоята, а-а!… Ей тъй на, дявол я взел, направо въртеше всички, накъдето си иска, брей!…

А Глеб жадно поглъщаше думите на Мотя.

— Тъй, тъй, Мотя!… Разправи ми за Даша… Какво е геройствувала тя тук, като ме нямаше…

Дали усети нещо в думите му, или пък знаеше живота им през тези дни, но Мотя го поглеждаше лукаво изпитателно, сякаш го дразнеше:

— Че защо, Глеб Иванич?… Да не си се парнал нещо?…

— Вярно: Даша е станала неузнаваема. Разбираш ли… не иска да е откровена с мен… горда една!…

Мотя присмехулно присви очи и поклати глава с упрек.

— Ти, Глеб Иванич, не ме прави на будала. Виждам аз накъде биеш… Много на хитър се правиш!… Ти я изостави сам-саменичка. А тя не е от слабите — издържа. Друга не можеше оживя. Ама опитай сега да я пречупиш! Слушай, я си признай, награби ли я, а?… Е, и тя ти даде да се разбереш… Нали тъй?… А пък аз на, нищо няма да ти кажа… нарочно… Тъй да знаеш…

Глеб се смути и се засмя, за да скрие смущението си…

— Ама, че си хитруша ти, Мотя!… Не може да те излъже човек. Права си: характерът й е станал твърд… Но не мога да разбера защо мълчи… Да се беше похвалила поне… Или може пък да има нещо друго? Може да се е подхлъзнала по тънката част? Да беше казала: аз пък да не съм някакъв злодей?

И той пак видя, че Мотя и сега схвана тайната му мисъл.

— Леле, Глеб Иванич! Не те ли е срам да се преструваш?… Я си върви и лягай да спиш. Не си търкай напразно зъбите… Твоята Даша аз си я обичам много, Глеб Иванич! Само че защо даде Нюрка да се вари в оная там каша в приюта? Нюрка си беше при мен… Да ми я беше оставила… Как може жена да живее без деца и без мъж?… Е, ама не е тя виновна… А пък ти и за себе си помисли… И ти имаш грехове, Глеб Иванич…

А на пруста, като го изпращаше, Мотя му стисна ръката и срамежливо се засмя.

— Ох, Глеб!… Миличък!… Ти си свой човек… Ти не знаеш каква радост имам… не знаеш!… Вече не съм празна, Глеб!… Не съм!… Пак ще бъда майка като преди, Глеб!… Пак!…

И после, като отваряше вратата, въздъхна.

— Голяма беда, Глеб!… Не можете живя с Даша както преди. Не можете! Сега вече не можеш я върза при себе си… Така ви се пада на вас, песове такива: що си зарязвате жените?…

Глеб завари Даша все в същата поза — наведена над книгата, с глава, подпряна на ръцете, със строго и съсредоточено лице.

Тя бързо се обърна към него и сложи лакът върху книгата.

— Е, какво научи от другарите Савчукови?

Глеб ласкаво я прегърна и каза вече с по-друг тон:

— Зле ми е, Даша… Ти с мен си като чужда… и като че нож криеш зад гърба си…

Тя нищо не каза, но се притисна към него и пак стана слаба и мила жена. И на него му се стори, че от нея го лъхна предишният мирис на мляко.

— Ако пък е имало нещо — не е туй най-важното… В трудно време с всекиго може да се случи…

Тя се отдръпна от него и въздъхна. После го погледна в очите както Мотя и каза с тих, прекъслечен глас, в който се усещаше болка:

— Да… тъй е… тъй е, Глеб…

Сякаш някаква огромна ръка отхвърли Глеб от Даша и го сграбчи за гърлото. Сърцето му се преобърна и замря. Пребледнял, той за миг просто занемя. После хрипкаво избъбри:

— Тъ-ъй!… Отдавна трябваше да започнеш с това… значи, тъй, мъкнала си се… с песовете?…

Тя скочи, хвана се за облегалото на стола и гордо вдигна глава:

— Опомни се, Глеб!… Какви са тия приказки?…

И млъкна, сурово свила вежди.

Той дишаше тежко и я гледаше с яростта на човек, поразен от неочакван удар. Не разбираше още какво бе станало с него, но чувствуваше, че се е случило нещо страшно и непоправимо и че бунтът му против Даша е смазал самия него. Объркано отстъпи назад и устните му се разтрепериха.

Даша помълча, като го оглеждаше от главата до краката, после проговори малко басово, със сух и дрезгав глас:

— Исках да те изпитам, Глеб. Ето на, виждаш ли? Ти и досега не можеш да ме изслушваш както трябва… Затова ти го казах, за да се покажеш какъв си. Аз те познавам добре… Ти си добър боец, но в живота си лош комунист…

Бележки

[1] Бело-зелени са били наричани остатъците от разбитите банди на белогвардейците, които са се криели в горите на Северен Кавказ. Червено-зелени са наричани партизаните-болшевики, действуващи в тила на белогвардейците. — Б.пр.