Фьодор Гладков
Цимент (28)

2
Човек на паша

Глеб влезе през отворената градинска портичка и видя нещо, което не бе виждал в другите къщи. Мехова стоеше пред купчина дрехи и вехтории и се усмихваше. Громада и Лошак, награбили вещи и книги, ги изнасяха един след друг. До отворения прозорец стоеше един весел старец и оживено говореше:

— Всичко, всичко!… Много ви моля, другари! Целият тоя боклук е събиран, за да сведе човек живота си до една точка. Това трупане на вещи се върши до момента, когато настъпва смъртта, тоест онова състояние, което отрича и трите измерения. Това именно е идеалът, който се измерва с абсолютната норма — нула. Това е любопитно, интересно и весело, нали, другари?…

Мехова гледаше Глеб отдалеч със странно големи очи.

— Глеб, погледни тоя чудак. Това е бащата на нашия Сергей. Един човек, който може да каже повече, отколкото обикновените хора. Да беше видял с какъв възторг ни посрещна!

Тя потръпваше от утринната прохлада и предизвикателно го галеше с поглед.

Край Глеб с военна походка мина еднорък човек с орлов нос и несъразмерно малка горна устна. Той огледа вървешком Глеб и закрачи към портичката.

— Гражданино, моля да се върнете.

Едноръкият бързо направи кръгом марш.

— Кой сте вие?

Едноръкият стоеше пред Глеб в напрегната готовност.

— Дмитрий Ивагин, бивш полковник, а сега гражданин на Съветската република. По-големият син на тоя старец и единствен брат на члена на РКП Сергей Ивагин. Документи трябват ли?

— Документите си задръжте. Стаята ви ще бъде обискирана. Моля да останете.

— Моето кътче е в бащината ми къща. Всичко е ометено вече докрай. Но джобовете ми останаха непокътнати. Моля!

И в студените му очи неуловимо трептеше насмешка.

— Свободен сте.

Глеб тревожно го проследи чак до портичката и на един-два пъти понечи да го върне, но, кой знае защо, не се реши.

Старецът с вирната под прав ъгъл брада пъргаво ситнеше из стаята, суетеше се и цял гореше от възторг.

— Истинската свобода, приятели мои, е в пълното отричане на геометричните образи и техните веществени въплъщения. Комунистите са силни и мъдри тъкмо с това, че преобърнаха цялата Евклидова геометрия. Аз ги приемам и ги обичам за тяхната весела революция против непоклатимостта на всички форми, издигнати във фетиши. Приятели мои, не оставяйте нищо: това ще бъде непоследователно, а за мен страшно. Да бъдеш привързан дори и с парче гнила нишка към стените на някой куб, призма или триъгълник, е също така ужасно, както да си затрупан с планина от вехтории.

Лошак въртеше бялото на очите си и продължаваше да работи. Той поглеждаше към стареца и мрачно размишляваше. После се приближи до него и каза добродушно:

— Не си поплювай, чичка!… Ще те пратим на паша… на свобода… — Той се подсмихна мрачно и несръчно мушна с пръст стареца в гърдите. — Па там… мели колко щеш…

Старецът се смееше и размахваше ръце във възторг.

— Точно така, точно така!… Вашата свирепост е неосъзната човечност, приятели. Човек на паша… Какво по-съвършено от това състояние? Земя, небе, безкрайност… Точно така, точно така!… Но, защо, приятели, с вас не дойде моят син — Сергей? Много бих искал да го видя в ролята на мой тържествен ликтор…

От шкафове, ракли и ъгли Громада вадеше книги, ковьори и въртеше глава: беше му омръзнало да слуша бъбренето на стареца.

— Чичка, я не дискустирай и така нанататъка… Предлагам да земеш да действуваш на трудовия фронт, зер тука имаш много сякакъв материал, пък пипаме само ний с Лошак…

Такъв човек си е Громада: той малък, а името му голямо, пък и големи думи говори.

Глеб се приближи до стареца и му протегна ръка.

— Е, как е? Хубаво са омели тук, а, Иван Арсенич? Вашият син, Сергей, също командува по тая линия.

— Добре!… Много добре!… Напразно не е дошъл Сергей, напразно… Много бих искал да го видя, много бих искал…

— Не се безпокойте, Иван Арсенич: ние нищо няма да вземем от вас. Вие сте наш културен деец.

Старецът погледна Глеб със страх. Нервно задърпа брадата си.

— Не, не!… Всичко, всичко!… Това е много хубаво, прекрасно!

Громада въртеше глава и гледаше тоя неспокоен, възторжен мъдрец с гнусливо съжаление.

— От тая му идеология, другарю Чумалов, човек може да откачи… Напусто дискутира чичката… и така нанататъка…

Глеб гледаше стареца с изумление и любопитство.

— Добре, Иван Арсенич, можете да си живеете както ви се харесва. Аз съвсем не знаех, че Сергей има такъв интересен старец… Оставете всичко тук, момчета, и си отивайте…

Той пак стисна ръка на Иван Арсенич и бързо тръгна към изхода.