Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

2
При леглото на майката

Овощната градина зад стобора беше вече пролетно опръскана със зеленина, но клоните все още се сплитаха в прозрачни кълба. Само бадемите пламтяха и полюшваха гъсти рояци цвят. Тази градина бяха засадили те с баща му, когато Сергей беше още момче. Той вървеше край стобора, заглеждаше се през пролуките и виждаше познатите дървета, запуснатите сега пътечки и беседката с червеникавите пръчки на дивата лоза. Беседката бе сковал той още като гимназист. Каменният дом с мецанин бе печално далечен като спомен за детството.

— Отдавна ли беше, когато живееше и растеше тук, а, Серьожа? Спомняш ли си твоя таван?…

Старецът се смееше, ситнеше с босите си напукани крака и Сергей виждаше, че той му се радва, трогнат е и се стеснява от радостта си. И неочаквано и, кой знае защо, някак изведнъж и за пръв път Сергей забеляза колко много се е занемарил баща му и каква ярка и дълбока пустота има в очите му.

— Вашата революция, Серьожа, е една от най-веселите революции в историята, една от най-трагичните… а затова и най-бодрите…

Градината искреше с паяжинките си на слънцето и опияняваше с възсладкия мирис на влажната пролетна земя, разпукналите се пъпки и въздушните цветове на бадемите. Ето мецанина с отворената врата, където Сергей бе прекарал детските и ученическите си години…

В края на пътечката, засипана с лански листа, под снежната пяна на бадема (отдалеч той изглеждаше като да е изпъстрен с цветовете на дъгата) стоеше висок еднорък човек с бръснат череп, бяла рубашка и казашки шалвари. Дългият му остър нос се издаваше като клюн над малката горна устна.

— Тате, предчувствувам, че срещата с Дмитрий няма да ни донесе нищо хубаво. Ние с него на времето си се разделихме като приятели, а сега май ще се срещнем като врагове.

Едноръкият ги погледна отдалеч с остър поглед, вдигна високо единствената си дясна ръка за привет и извика с кавалерийска напевност:

— Охо, сърдечен привет на рицаря на червения образ под тихата родителска стряха!… Ха-ха, Серьожа!… Ха-ха, мили приятелю!…

В отговор Сергей му махна с ръка и обзет от нервен трепет, се заизкачва по стълбата.

В малката стаичка на майка му, тъмна както и преди от спуснатите щори, отрупана с дрехи, скринове и ракли, лъхаше на същата топла, душна миризма на дългогодишен уют както някога. И досега, когато мислеше за майка си, Сергей усещаше този мирис натрапчиво като халюцинация.

И ако го нямаше този познат домашен мирис, нямаше да я има и тази тишина, стаена в старите стени, попили в себе си цялата история на неговия живот. Само дето мебелите и покъщнината бяха струпани по ъглите поради неотдавнашното жилищно сгъстяване.

Някакъв пергаментно сух череп с черни кичурчета коса, прилепнала към хлътналите бузи, гледаше Сергей от пухкавата белота на възглавницата. Той се приближи на пръсти до леглото, дълго се взира в лицето на майка си, чуждо, невиждано никога преди, хвана ръката й и почувствува едва доловимия трепет на пръстите й.

Тази ръка и този череп с черни кичурчета коса бяха за него и чужди, и мъчително близки. Сергей вдъхваше мириса на някогашното си гнездо и не знаеше какво да прави със себе си и с тази угасваща ръка.

Майка му го гледаше безмълвно и втренчено с мътната дълбочина на умиращите си очи.

А той, Сергей, мълчеше и чакаше да чуе шепота на майка си. Не гласа й, не вика, а шепота й. Но нямаше шепот, само очите й с влажни ресници го гледаха, гледаха.

Сергей почувствува, че до него се доближи Дмитрий. Той се извърна и срещна предизвикателно-насмешливия му поглед. Този напет полковник с празен ръкав пращеше от живот, беше с едри кости — и изглеждаше хищно-красив с извитите си вежди над гърбавия хрущялест нос.

Ръката на майка му падна на леглото.

Баща му се усмихваше и ясният му поглед не помръкваше.

— Колко странно, че и двамата сте мои деца! И колко странно, че и двамата сте чужди… чужди и за мен, и един на друг!

Дмитрий се засмя и каза:

— Както виждаш, Сергей, баща ми и сега се разглаголствува като стария Диоген в бъчвата. Той се храни само с мухи и с думите си. Безгрешен е като врабче и аз много го обичам.

Сергей издържа погледа на брат си и попита строго:

— Къде беше досега? През последните години нищо не се чуваше за теб.

— Няма да ти кажа. Все едно, ще те излъжа или ще кажа не онова, което ти трябва. Полковник от германския фронт, инвалид, а сега гражданин без определено занятие.

Дмитрий бързо хвана ръката на майка си и я целуна и тази му целувка разтърси болната като удар. Тя го гледаше с безмълвен ужас, сякаш искаше да извика за помощ.

Дмитрий пак се засмя и хвана Сергей под ръка.

— Отдавна не съм те виждал, Серьожа… от юношеските си години… Да вземем да се целунем, а?…

Сергей със смътна тревога се отдръпна от него към баща си.

Дмитрий се обърна кръгом наляво и излезе, а бръснатият му тил блесна.

Две дълбоки бръчки прорязаха широкото чело на баща му. Той с трепереща ръка подръпваше брадата си и искаше да я захапе, но тя му се изплъзваше.

Блед, с жалка усмивка, той се подпря на стената.

— Какво ти е, тате?

— Бъди стоически твърд, Серьожа. Повече спокойствие и мъдрост. Но някога и стоикът става роб на чувствата си. Научи се да изучаваш хората иззад щит… иззад щит, Серьожа!…

Майка му се надигна на лакът в предсмъртно безумие и пак падна, стопи се във възглавницата. А в очите й имаше покорност и ужас.

— Серьожа… скъпи… единствен мой… на мен ми е добре… за татко… татко… обичай го…

Потресен, Сергей безмълвно целуна майка си. И почувствува, че този поглед на очите й завинаги рани душата му. Той бавно излезе навън на стълбището и забързано тръгна по алеята към портичката.

На улицата до стобора се сблъска с Дмитрий. Брат му държеше ръката си в джоба на казашките си шалвари и гледаше Сергей с присвити очи.

— Моите почитания, Серьожа! Ние пак ще се видим… Нали? Скоро ще се видим, ще се видим при друга обстановка, Серьожа… И тогава ще се наприказваме с теб до насита… Моите почитания!…

Той се поклони важно и разтвори уста в усмивка. Но присвитите му очи не се смееха: те пробождаха като игли.