Фьодор Гладков
Цимент (13)

2
Врагове

Дали Клайст бе допуснал грешка в логическите си построения, или от известен момент животът бе престанал да се подчинява на законите на човешкия разум, но затворената орбита на уединения му свят безвъзвратно се разкъса и се разпадна като прогнила жица.

Само до преди един час, когато Якоб с обичайната си поява бе потвърдил неизменността на обичайното течение на времето, цялата му представа за живота се изразяваше ясно в строга графическа схема — кръг и допирателна. В минутите на блажен покой, безопасно скрит зад множеството стени, той седеше на бюрото си над старите проекти за заводски постройки и поддържайки традиционната солидност на работния си кабинет, несъзнателно рисуваше с молив в английския си бележник един и същи чертеж — кръг и допирателна, една аксиома, вярна при всички обстоятелства.

И ето че изведнъж всичко стана на пух и прах. Аксиомата неочаквано се оказа нелепост: допирателната се бе превърнала в камък, който раздроби черупката му. И понеже това стана просто и тихо, душата на инженер Клайст се сви от смъртен ужас.

Бе отишъл до клозета, където се позабави: от лошата храна червата често го боляха. А на връщане още отдалеч видя, че вратата на стаята му е отворена. Това никога не допускаха нито той, нито Якоб.

А преди това бе видял на площадката работници, които стояха там и гледаха към каменоломните и към прозореца му. Това бе станало веднага след излизането на Якоб. Тогава през него като че ли премина лек електрически ток. Почувствувал бе тревога, но тя беше мигновена и той почти я бе забравил. А сега при вида на разтворената докрай врата през него сякаш пак мина електрически ток и той отново почувствува мъчително безпокойство.

Запазил студената си важност и обичайната си уравновесеност, Клайст с равномерна крачка влезе в стаята. Спря се на прага и не разбра изведнъж какво се бе случило. Прозорецът беше отворен и над бюрото и перваза се кълбеше прах. През въздушния отвор на прозореца исполински се извисяваха склоновете на планината, покрити с насипища и петна пролетна зеленина. Някъде много далеч, на най-горната тераса на кариерите, се очертаваше ясно малка къщичка с две прозорчета. Тютюнев дим и разкъсани паяжини се сплитаха прозрачно в общ полет.

С лула в устата до прозореца стоеше бръснат човек с гимнастьорка и сини навои. Той имаше яки квадратни челюсти, а хлътналите му бузи образуваха тъмни трапчинки.

— Откога не сме се виждали, а!… — свойски весело се обърна той към Клайст. — Моите почитания!… Вие тук сте се барикадирали така сигурно, че човек не може да се добере до вас…

И с будьоновката си отупваше паяжините от прозореца и мачкаше разбягалите се в паническа тревога паяци.

— Ама че дупка е тази ваша стая, другарю технически ръководител — някаква задънена улица! И всичко замаскирано. Не е лошо замислено…

Отмалял, Клайст се доближи до бюрото. На времето си този човек, смазан от побоищата, бе обречен на смърт и с кървавата си маска бе гримасничил в лицето му. А сега изведнъж се оказва тук и е така странно и зловещо спокоен.

— Да… аз изобщо не отварям прозореца…

— Правилно, другарю технически ръководител: опасен вятър е задухал у нас… Болшевиките обърнаха всичко с главата надолу — същински ад. Проклети хора! Има от какво да изпадне човек в паника… Разбирам ви!

— А защо Якоб не ме предупреди за вас?

— Вашия Якоб ние ще го пратим да реже дърва в бъчварския цех: лакеите не правят чест на нашия живот. Вие сигурно ме помните, другарю технически ръководител…

— Да, помня ви… И какво следва от това?

— Ами, как да кажа… ето на̀, обикалям из завода, по всичките му ъгли и ъгълчета. Проверявам миналото му величие. И виждам само едно — развалини, мръсотия и запустение. Въжените линии разбити, проводниците изпокъсани, навсякъде — погром… А специалистите ръководители се натикали като плъхове в дупките си. Защо е тази паяжина навсякъде? Защо и вие, и заводът сте в паяжина? Това е въпросът.

— Да предположим, че аз вече съм си задал и съм разрешил този въпрос. Какво искате от мен?

— Ами че на̀… натъкнах се на вашата барикада… Я, викам си, да видя какво се крие вътре… Ужасен навик, другарю технически ръководител…

— Аз никога не водя празни разговори. И това, което ми говорите, не разбирам и не искам да го разбирам. Бъдете тъй добър да ме оставите на мира.

Глеб прекрачи към бюрото, като се подсмихваше. После извади лулата от устата си и втренчено погледна Клайст. Паяците ли се отразиха в очите на Глеб, или зловещи призраци затанцуваха край него, но Клайст пребледня и лицето му сякаш се покри с гъст слой прах.

— Гражданино Клайст, помните ли онази прекрасна вечер, когато вашият пръст ме беляза за цял живот? Хубавичко ми шлифоваха костите тогава, че и червата ми грижливо промиха с кръв. Банята ви беше доста горещичка… Ама такава баня пък, ако не отидеш по дяволите, е от полза… Така че… дойдох ви на гости — да си побъбрим за старото време… Обичам срещите със стари приятели, другарю технически ръководител!

Той тикна лулата в ъгълчето на устата си и се засмя.

— Позволете ми да ви развеселя с една гатанка, другарю технически ръководител. Не се безпокойте: гатанката е от лесна по-лесна, ама много забавна. Имало една пролет четирима приятели. Белите хубостници пипнали тия ахмаци и ги домъкнали ей в тая стая. А мутрите им — не мутри, а дрипави галоши. Та въпросът е: защо ги бяха домъкнали тук тези дрипави галоши и как четиримата мъртви ахмака се превърнаха в един жив? А? Не е ли смешно? Но защо сте такъв мрачен?

И пак се засмя като весел шегобиец.

— Доста време не сме се виждали с вас, другарю технически ръководител. Я, мисля си, да наобиколя стария си приятел. А вие ме посрещате без всякакъв ентусиазъм. Как се менят хората! По-рано ходехте наперено, като герой, а сега нещо сте паднали духом! Не е хубаво тъй, другарю технически ръководител. Трябва да се окопитите!

Вън необичайно високо и близко боботеха дружните гласове на работниците. Глеб гледаше Клайст втренчено и ухилено, сякаш го чакаше да проговори. Но Клайст беше ням и неподвижен като труп.

— Извинете за шегата, другарю технически ръководител. Не се бойте — и по-лошо бива. Такъв си ми е на мене весел нравът… Какво да се прави! Довиждане, другарю технически ръководител!…

И като се завъртя на токове, той бързо излезе от стаята. Обезсилен от тази среща, Клайст дълго седя с неподвижния поглед на потресен човек. Пак влезе Якоб и тежко, почтително се спря на средата на стаята. Той беше объркан, главата му потреперваше. Клайст премести върху него трескавия си поглед и попита много тихо и строго:

— Е, Якоб, няма ли да кажеш как стана това?

— Нямам вина за това, Герман Германович… За тях забрана и кофар няма… никъде и за нищо… На тяхна страна е силата, Герман Германович, в техни ръце е и законът…

Присъствието на Якоб беше приятно. В хладната му преданост имаше нещо успокоително.

— Това ли е то „Коминтернът“, Якоб?

— Това е Чумалов… шлосерът… Беше на война, а сега им е главатарят. Че може ли да им устои сега нещо на тях? Мигом ще го гътнат, Герман Германович…

— И ти не устоя, така ли, Якоб?

— Не устоях, Герман Германович… Жалко, че и вашия режим наруши…

Клайст помълча, сякаш не бе чул последните думи на Якоб. Спокойно и делово запали цигара.

— Ти нали помниш, Якоб — те бяха четирима. През онази нощ ги разстреляха, струва ми се? Всеки случай, много добре помня, че загинаха.

— Тях тогава, Герман Германович, ги пребиха… мъчиха ги, додето издъхнаха…

— Да, Якоб, това беше ужасен случай, който не може да се забрави никога. Но трябва да се отбележи едно: аз тогава постъпих съвсем съзнателно, без каквото и да било странично въздействие. Уплаха? Страх? Мъст? Нямаше и следа от такова нещо. Само една сила има и това е времето, а времето — това са събитията. Също така съзнателно аз направих всичко възможно, за да спася жената на този работник.

Цигарата между средния пръст и показалеца му подскачаше и не можеше да си намери място.

— Постой при мен, Якоб… Чувствувам се малко неразположен.

— Да можеше да си се приберете, Герман Германович, на вас ви трябва спокойствие…

— Къде, Якоб? В чужбина ли? А не мислиш ли ти, че ние с теб, приятелю, може би живеем последните си часове?

— Е, как може да допуснете такова нещо, Герман Германович! Нашите работници може и да са кресльовци, ама са кротки и никога няма да вдигнат ръка върху някого. Бъдете спокоен, Герман Германович.

Главата на Якоб потреперваше.

И щом Якоб каза това, Клайст се отпусна на облегалото на стола и лицето му отново стана бледо, сякаш се покри с прах.

— Помниш ли, Якоб? Аз пратих този човек на смърт. Но смъртта рикошира в мен. Съпроводи ме, Якоб…

Той стана и с ужас в очите тръгна към вратата. Със старческа суетливост Якоб взе шапката и бастуна на Клайст и заситни след него към нощната тъмнина на коридора.