Фьодор Гладков
Цимент (43)

4
Затлачване

След заминаването на Глеб ремонтната треска в завода продължи. Прозорците и покривите на корпусите още зееха със счупените си стъкла: в бетонните стени още се чернееха дупки с парчета ръждива арматура, но вътре, в здрачните им утроби, под електрическите крушки-звезди стенеше и барабанеше ехото от звука на чукове и свредели, от стърженето, звъна и дрънченето на метал.

Работеше цялата налична работна сила — двеста души. Особено внимание изискваше ремонтът на въртящата се пещ. Трябваше отново да занитят стоманената й обшивка и да я покрият отвътре с огнеупорен слой. Дребните метални части на дробилната машина, мелачката, елеваторите и сложните предварителни механизми трябваше да се отливат наново. Големи повреди имаше в резервоарите за рядък циментен разтвор, където трябваше да се правят нови въртящи се бъркачки и да се сменят цели тръбни системи, странните цилиндрични сита и разни преплитащи се дървени и метални приспособления с леки линии и форми. Най-малко работа имаше в електромеханичния корпус и в машинното отделение. Там беше Бринза. Бринза беше жив — и бяха живи и машините.

Хората, сивкави от праха, се суетяха, пълзяха край пещите, скачаха по рамките, по мрежата от греди, стълби и парапети, завинтваха, режеха, бичеха желязото и медта и, оплетени с паяжини от проводници, викаха и се задъхваха от праха, горещината, от внезапното и бурно трудово вълнение.

Работата на втората магистрала вървеше по-спокойно и по-тихо. Сменяха на различни места релси, поправяха надлезите и почистваха линиите от камъните и чакъла.

Заводът както преди тънеше в прах и запустение, но навсякъде вече се чувствуваше дъхът му и първият трепет на машините. Дизелите в механичните корпуси денонощно непрекъснато пухтяха и хъркаха.

Инженер Клайст, целият в бяло, всеки ден важно и строго обикаляше навсякъде, където се работеше, и както никога лицето му потрепваше от сдържана усмивка на вълнение. Край него пак се въртяха старите техници и десетници и той пак така небрежно им даваше нарежданията си, като поклащаше глава в такт с думите си. Но с работниците беше сух и мълчалив както преди и минаваше край тях равнодушно и студено, сякаш не ги забелязваше.

Глеб замина за една седмица, а се губи цял месец. Още на втората седмица след заминаването му работата започна да запира и накрая съвсем спря. Заводското управление престана да изпълнява утвърдения план и да реализира материалната документация, а в народостопанския съвет никой не ти даваше смислено обяснение. Пак — промишленото бюро, главното управление на циментената промишленост, държавният планов комитет…

Чистоплътниците-специалнсти от заводското управление с Клайст бяха откровени.

— Оставете тия фантазии, Герман Германович. Заводът не може да бъде пуснат. Нима не го разбирате? За какво им е всъщност заводът? Смешно, Герман Германович… Да предположим, че заводът вече работи и продукцията постъпва в складовете. Ами по-нататък? Пазар? Но пазар няма. По-рано нашият цимент се консумираше главно в чужбина. А сега? Строителството? Но и строителство няма, няма и не може и да има, защото няма нито капитал, нито производителни сили. Трябва да им се признае — голям шум вдигнаха. Ама силици не им достигат, опит си нямат и средства нямат за съзидателна работа. И не могат и да имат, щом ги няма частния капитал и частната предприемчивост. С национализиран кон далеч не може да се стигне. Воленс-ноленс се налага да се обърнеш към варягите.

Клайст слушаше специалистите студено и важно, пушеше, не спореше, но накрая късо и с тежест отбеляза:

— Аз съм дошъл тук не за да решавам въпроси от областта на политическата икономия и общата система на държавно строителство в Русия. Задачата ми е скромна: да изискам от заводското управление изпълнение на производствения план за най-близко време. Работата по ремонта е прекратена по вина на заводското управление.

Специалистите гледаха ръцете си и криеха усмивките си зад маската на учтива коректност към Клайст.

— Заводското управление няма вина, Герман Германович: всички инструкции то получава от народостопанския съвет. Обърнете се непосредствено към това учреждение.

Това бяха нови хора, изпратени от народостопанския съвет, но тия хора под прикритието на лоялността непоколебимо носеха в себе си миналото. И той бе носил това минало, но сега то стана далечно и мъртво: това минало бе изгоряло в огъня на настоящето и от него бяха останали само загаснали въгленчета. Той нямаше вече общ език с тия хора. И виждаше как от неочакваните му думи очите им потъмняваха, а в усмивките им имаше скрита насмешка, недоверие и уплаха: тоя странен чудак или е много хитър, или е изумял от панически страх пред болшевиките…

Клайст отиваше в народостопанския съвет. И там го посрещаха почтително и приветливо като свой човек и показвайки златните си зъби, се усмихваха както и ония от заводското управление — загадъчно, многозначително, с настойчив намек в очите.

Пак така важно и студено той обясняваше целта на идването си, но и тук, както и в заводското управление, получаваше учтиво-официални отговори през булото на скрита насмешка.

— Да, реализирането на вашата документация е спряно, Герман Германович; тя вероятно ще бъде преразгледана. Виждате ли, ние не можем през главата на промишленото бюро и главното управление… Докато няма съответните условия… Председателят на съвета, като вещ и благоразумен човек, а в очите — дръзки игриви пламъчета, държи твърда линия… Той не обича несериозните работи… Тук всичко е твърде прибързано… Какво ще кажат в главното управление… Има основания да се предполага, че в бюрото и особено в главното управление цялата тази история няма да получи подкрепа… Ние чакаме авторитетни инструкции.

Вече без техници и десетници, Клайст самотно бродеше из заводските корпуси, по релсовите коловози, дълго оглеждаше пустите площадки и постройки, разглобените механизми, останалия от прекъснатата работа боклук и мрачно удряше с бастуна си по камъните, отломъците и захвърлените материали. И по време на тия си мълчаливи разходки срещаше само един човек — пазача Кльопка, с вежди и брада като циментени фъндъци.

Глеб пристигна с килната назад будьоновка, целият мръсен и одърпан, но с прозрачни, сякаш измити очи. Той не се отби в къщи, а се понесе направо към завода, остана там малко и, блед от гняв, широко закрачи към въжената линия. Навсякъде — пустош, мръсотия и разруха както и през първите дни след завръщането му от армията.

Задъхвайки се от ярост, той бегом се озова в заводското управление.

Спретнатите специалисти, оглушени от гръмките му ругатни, смаяно и объркано застинаха на място: който вървеше — спря, който седеше — стана, който пишеше — не вдигна вече глава. Още от прага Глеб започна да сече наляво и надясно:

— Казвайте кой подлец направи тая мръсотия?… Мутрите на всички ви ще избия за това предателство… Къде е директорът?… Още сега ще пратя в Чека всички мерзавци за саботаж и контрареволюция… Смятали сте, че като ме няма, значи, може да се провежда старата тактика, а?… Смятали сте, че без мене гадният ви номер ще мине, така ли?… Всичките ще ви пратя на въжето, мръсници недни!…

Той тичаше от стая в стая, търсеше някого, никого не виждаше, отхвърляше столовете, събаряше книжата от масите и блъскаше всички, които стояха на пътя му. Кукленски нежните машинописки уплашено се свиваха на столовете си и прическите им потъваха в клавишите.

А хората стояха и седяха онемели от страх и когато той изтичваше навън, се споглеждаха в паника и затискаха уста с книжа и длани.

Когато яростта му позатихна, Глеб запокити в една от стаите шинела и чантата си и нахълта в кабинета на директора. Директорът Мюлер, със сребърна четина по черепа, със сребърни подстригани мустачки и златно пенсне, го посрещна също така тревожно и смаяно, но се мъчеше да се покаже спокоен. Той стана и му протегна ръка през бюрото.

— Защо вдигате такъв шум, другарю Чумалов? Така викате, че стъклата дрънчат.

Глеб не седна и дори не погледна ръката на Мюлер. Застана странишком до бюрото и заплашително попита:

— Кой даде нареждане да се прекрати работата в завода?

Мюлер разпери ръце в покорно безсилие.

— Хич не се правете на глупак, ами казвайте направо. Кое говедо прати по дяволите цялата работа тъкмо в разгара й?

Мюлер трепна, блесна със стъклата на пенснето си и лицето му се обтегна и потъмня.

— Преди всичко, другарю Чумалов, ще ви помоля да бъдете по-внимателен в изразите си. Заводското управление няма никаква вина. Работата спряхме, защото народостопанският съвет сметна за невъзможно да продължава ремонта поради липса на необходимите средства и без санкцията на висшите стопански органи.

— Дайте ми заповедта на съвета… Цялата преписка… веднага! Сдушили сте се с оная паплач от съвета: смятали сте, че зад гърба ми ще можете да измошеничите, тъй ли? Смятали сте, че в промбюрото ще ме изрежат и на бърза ръка ще си оплетете кошницата, тъй ли? Лъжете се, гълъбчета, в дранголника ще ви натикам аз вас.

— Че какви основания имате, другарю Чумалов, да ни отправяте такива тежки обвинения? Протестирам най-категорично: вие необмислено говорите оскърбителни неща. Ние не сме малки деца: не можем да излизаме от рамките на инструкциите и предписанията, които получаваме отгоре. Ние бяхме отстранени от участие в тия събития: всички складове бяха запечатани от народостопанския съвет, всички документи бяха иззети от папките от представител на съвета… Моля, правете скандал не на нас, а на народостопанския съвет.

Глеб се обърна с лице към Мюлер и тресна с юмрук по бюрото.

— Не ми разправяйте бабини деветини. Аз прекрасно знам всичките ви машинации. Вие, другарчета, сте забравили историята с лесничейството. На собствен гръб ще разберете как се разстрелват мошеници. Смятахте ме за глупак и ме разигравахте, но аз ще ви строша главите и ребрата. Да знаете, че от утре работниците започват работа. Ремонтът трябва да свърши след два месеца, а от есента заводът ще заработи с пълна пара. Ясно ли е?

Мюлер сви рамене, усмихна се смутено и понечи да каже нещо, но пресъхналият му език се заплете.

На площадката пред заводския комитет се тълпяха работници. Сгърбени от безделие и скука, те се събираха на купчинки, седяха на хладина по земята край зданието, влизаха вътре и излизаха. Пушеха. Чуваше се нестройна гълчава и смях. Громада стоеше на високото стълбище на прага на отворената врата на кантората, размахваше костеливите си юмруци и охтичаво викаше с все сила от възбуда.

— Зер туй, другари, е временно, ний трябва, като работническа класа, да се отнесем съзнателно и така нанататъка… Партийната организация и общото събрание приеха резолюция и понеже съветските профсъюзи и профсъюзът на строителните работници са наши родни организации, по такъв начин ний сякак ще можем да защитим нашите си интереси и да дадем ход за предаване на революционния трибунал… и ще се очистим от разните там мръсници и кучи синове…

Тълпата се вълнуваше, викаше и ръкопляскаше.

И само Савчук, със скъсана рубашка, разблъскваше хората, размахваше ръце и крещеше като ненормален:

— Трябва да ги трепем тия маскари. Защо протакате? Не мога да трая…

Глеб изтича надолу по широката бетонна стълба и тозчас потъна сред тълпата с прашни и потни лица, сред виковете и неразборията…

— Ей го на̀ Чумалов!… Ах ти, кучи сине!… Ха, сега вече той, комисарят, ще ги насвие… Тю, кой дявол те запиля за наша беда по никое време…

А сред тия радостни викове — други, мрачни гласове:

— Каква стана тя, другарю Чумалов? Каква е тая работа?… Че то, ако ще работим тъй, по-добре да вървим по дяволите…

— Да не е шега то! Знаем ний кой ги върши тия…

— Ха, те, тия стари кожодери, спят и само сънуват царския режим…

— Господарите си чакат, дяволите му мръсни…

— Какво ще ни баламосват… Притискаме ги — и няма какво повече да се разправяме…

Лъхаше го мирис на махорка, пот и от теснотията и дъха им просто не можеше да се диша. Глеб разбута хората и се качи на стълбището при Громада.

— Другари, работата ще тръгне с пълен ход. Утре след сирената всеки се залавя за работата си. Всички тия машинации ще ги разнищим на бърза ръка и ще турим някого на мушката. Отивам в народостопанския съвет. Ще изискаме безпощадна разправа с контрареволюцията, другари. В промишленото бюро прокарах всички наряди. Докарах гориво. Ще пратим хора за дъги. Първом пущаме трошачката и смиламе клинкера.

Работниците се втурнаха към Глеб, хванаха го под ръка, радостно го запрегръщаха, оглушиха го с виковете си. Някой го сграбчи за краката, друг го стисна с лапи през кръста и току множество груби ръце го подхвърлиха нагоре във въздуха.

— По-високо, по-високо!… Да живее Чумалов!… Хоп!… Давай по-нагоре… Хоп!…

— Бе оставете ме бе, дяволи опашати!… Престанете де, проклетници!… — Глеб се смееше, размахваше ръце и крака във въздуха над главите на работниците, но се виждаше, че му е приятно, че смята тоя бурен възторг на другарите си за напълно естествен и неизбежен.

Той стъпи на крака в прегръдките на уморените си другари и току изведнъж се сблъска със Савчук.

— Глеб!… Маскара такава!… Давай да подемем с пълна пара дърводелския цех… Не мога вече… Ще бия и ще удрям!

Глеб смигаше на един от работниците, на друг показваше юмрук.

— Громада!… Къде е Громада? Дайте го тука, братлета… Да вървим, Громада!…

Глеб слезе от кабриолета не при народостопанския съвет, а при входа на изпълкома.

По стълбата за втория етаж той помъкна Громада под мишниците. А Громада хъркаше, задъхваше се и се пулеше от умора.

— Ама че си кекавщина, ти Громада! Бостанско плашило! Колкото съдран ботуш за поход чиниш… Хайде, събирай сили за бой…

— Ти зер знаеш, другарю Чумалов, че имам задух, ама на всеки специалист четирсет точки преднина давам…

— Уха, планини ще обърнем ний… Тъй си е!…

Рошавият цербер, още щом зърна Глеб, отдалеч разтвори вратата и се отдръпна настрани заедно със стола.

Бадин не беше сам: при него бяха Шрам, Чибис и Даша.

Даша погледна Глеб и очите й се разшириха от изненада, в тях плисна вълна на тревога и радост. Но Глеб не видя в очите й радостта, а нещо друго, незабелязвано досега, дълбоко като въздишка.

Бадин разсеяно го погледна изпод вежди и пак наведе поглед към масата, към книжата, които ровеше с косматите си пръсти. Той слушаше Шрам.

Чибис седеше както винаги: не можеше да се разбере дали скучае и си почива, или пък си мисли нещо свое, което няма да каже на глас никому.

… Какво прави тук Даша? Даша — при Бадин. Нима загатванията и шегите й за общата постеля в станѝцата са били истина? Имало ли е нещо, или не? Защо е тоя мрак в очите й? Очите й са сухи, разширени, горят в жар като в треска. Душата й пак е дълбок кладенец и като водата в дълбок кладенец е далечна и недостъпна нему. И за пръв път в тоя миг той си спомни думите на Мотя, че няма да се върне предишният им живот, няма да имат общо гнездо.

Той не се приближи до нея, а тя си остана настрани и вече не го гледаше — беше като чужда.

Шрам говореше с глух глас:

— … И не е моя вината, ако в районното лесничейство е имало злоупотреби. Аз съм изпълнявал точно инструкциите на ръководните органи. Защо работническо-селската инспекция не е забелязвала тогава никакви нередности, а сега в актовете е натрупала цял куп криминални престъпления? Апаратът на нашия съвет досега е бил образцов, работата вървеше блестящо. И изведнъж излиза, че не сме вършили работа, а едва ли не само углавни престъпления. Аз не го разбирам и искам подробно и безпристрастно преразглеждане.

Бадин го изгледа студено и подсмихна.

— Не разбирал… Ясно е защо не разбираш. Апаратът на съвета бил образцов, схемата е спазена великолепно. И тъкмо защото тоя апарат е бил образцов, той е бил прекрасно прикритие за престъпленията. Ти си предал цялата работа в ръцете на чужд, враждебен нам елемент. Зад образцовия си апарат не си могъл да видиш непрекъснатото грабителство в районното лесничейство, не си виждал, че работниците са оставяни без хляб, без дрехи, без инструменти, че агентите открито са се занимавали със спекула за сметка на държавата. Ти не разбираш защо под носа ти се вършат мошенически сделки за обсебване на държавното имущество като, да речем, неотдавнашното даване под аренда на завода за кожи и то на бившия му собственик. Ти не разбираш, че в един от твоите отдели е бил разработен например цял план за преминаване на циментения завод на концесия, план да бъде изтръгнат той от ръцете на държавата и предаден на предишните акционери. Ти не го разбираш, а аз виждам в това най-тежка икономическа контрареволюция.

Шрам стоеше както преди нечовешки напрегнат. Само очите му все повече потъмняваха и гласът му беше хрипкаво-несигурен от умора.

— В последния случай аз можех само да споделям становището на компетентните хора, които с цифри в ръка доказваха, че експлоатацията на завода в близките десетилетия е невъзможна. Всички материали във връзка с този въпрос са пратени в центъра: а да поставям този въпрос за разрешаване пред икономическата комисия, аз нямах право. Въпросът за кожарския завод в положителен смисъл бе разрешен от изпълкома.

Бадин блесна с едрите си зъби и размени поглед с Чибис.

— Аз знам как беше разрешен той в изпълкома. От твоя доклад не се разбираше, че става дума за фалшиви цифри и фиктивни лица. За това ще си поприказваме на друго място.

Той взе от масата някакъв документ и го прегледа бързо.

— Вземи това, другарко Чумалова, и веднага иди в комуналното стопанство: нека още днес се разпоредят всички къщи да бъдат освободени и да ги обзаведат за ясли.

Даша се приближи до масата и не погледна нито Бадин, нито Глеб, но Глеб забеляза как само за миг в очите на Бадин пламна пияна искрица. Челюстите му се свиха до болка и ушите му писнаха.

— Другарю Бадин!…

— Аха, най-сетне!… Къде се губи досега, дявол те взел? Хайде, докладвай, докладвай… Я гледай как си загорял: изглежда, здравата са те пекли…

И приятелски се усмихваше на Глеб.

А Глеб застана пред Бадин заедно с Громада и мрачно, сурово и студено изговори на един дъх:

— Другарю Бадин, аз и членът на заводския комитет Громада спешно дойдохме, за да разберем по чие нареждане и на какво основание е прекратена работата в завода? Там цари пълна дезорганизация и хаос. Това безобразие не може да продължава. Бих искал да знам кой мръсник извърши тоя саботаж и контрареволюция? Работниците се вълнуват. Такава злостна безстопанственост е по-лоша от бандитско нападение. Ето тук е другарят Шрам: нека каже как народостопанският съвет е допуснал такова престъпление?

Зъбите на Бадин пак блеснаха в приятелска и странно весела усмивка.

— Аз знам. В народостопанския съвет се получи телеграма от главното управление на циментената промишленост работата да бъде прекратена, докато не се изясни въпросът за целесъобразността на пускането на завода.

— Известно ми е чие дело е това, другарю Бадин. Но промишленото бюро изпрати до съвета строга директива да се вземат всички мерки за организиране на работата. Там този въпрос беше обсъден и документите са в ръцете ми.

Шрам каза с чужд и дрезгав глас:

— Има промишлено бюро, но има и главно управление на циментената промишленост.

Глеб яростно се замята край масата. Бузата му се кривеше в неудържима конвулсия.

— Другарю председател на изпълкома, аз поставям въпроса ребром: така не може да се работи. Може Шрам да е от специалист по̀ специалист, но за всичко това трябва да се раздруса здравата. Това не е шега работа, другари. Ние пак ще си поприказваме за това разбойничество… А Шрам не става за работнически ръководител. То е ясно като две и две… За това ще доложа в окръжния комитет. Това е пряка заплаха за цялата ни стопанска политика. Другарят Бадин правилно подчерта: икономическа контрареволюция… така си е! На това трябва да се сложи край. Историята с лесничейството беше дребно нещо. Тук работата е много по-дълбока. Виновните трябва да бъдат разкрити, другари. Трябва да пречистим генерално всички учреждения. Стига сме се церемонили с тая белогвардейска шайка: време е да ги хванем както трябва за гушата. Трябва да кажа, другарю Бадин, че всички резолюции на икономическата комисия и нарядите са приети напълно. Утре работниците започват работа. Махаме печатите от складовете и правим опис на всичко. Освен това, другарю Бадин, заявявам следното: ние искаме решително нов състав на заводското управление. Щом работата е стигнала дотам, ще вдигнем и Москва.

Той измъкна цял куп книжа и ги хвърли на масата.

— Ето ви всичките документи. Все промишленото бюро ни тикаха в очите, ето ви го сега това промишлено бюро.

Лицето на Шрам беше мъртвешки бледо, а очите му бяха мътни и безизразни като на труп.

Чибис бързо стана и излезе със стремителна крачка, без предишната тежест на походката.

Бадин пак погледна Шрам изпод вежди и в очите му пак заигра весела усмивка.

— Е, как е, Шрам? Изглежда, и светът ще трябва да седне на една скамейка с лесничейството, а? Картината става интересна — нещата вземат рязък обрат.

В коридора Глеб се сблъска с Даша. Тя, изглежда, го бе чакала. В блуждаещия й поглед трептеше мъчителен вопъл. Тя стоеше пред него както обикновено спокойно и каза тихо и сломено:

— Ти пристигна, Глеб, а Нюрочка умря… Погребахме я вече, а ти не свари!… Изгоря Нюрочка, а теб те нямаше… Няма я вече нашата Нюрочка, Глеб… скъпи Глеб!

В първия момент Глеб почувствува някакъв страшен удар в гърдите, а после стана тихо, сякаш изведнъж бе оглушал. Тутакси всичко в него изстина, краката му отмаляха като при падане отвисоко. Той не откъсваше очи от Даша и дълго не може да промълви нито дума.

— Как?… Не може да бъде!… Как така?… Нюрочка?… Не, не, невъзможно!… Даша!… Какво стана?…

Даша стоеше, опряла гръб в стената, и Глеб видя как тя безмълвно плачеше, задъхваше се и гълташе сълзите си. Те се стичаха по бузите на треперещата й брадичка и капеха на гърдите й. Тя не ги изтриваше и сякаш се усмихваше безпомощно и покорно. Наблизо до стената стоеше и Громада и се задъхваше от хрипкава кашлица.