Фьодор Гладков
Цимент (44)

1
„Нека сърцата ни бъдат каменни“

Според обявената програма чистката на заводската партийна организация беше насрочена за шестнадесети октомври, след една седмица, и Сергей очакваше този ден все със същата замислена усмивка и не изпитваше нито вълнение, нито тревога. Нямаше ги и въпросите, които обикновено го измъчваха нощем. Само се чудеше на себе си защо нито за миг не забравя деня шестнадесети октомври (помни го дори насън); знае, че това е един страшен преломен момент в живота му, и въпреки това душата му е безчувствена към предстоящото събитие. Ще бъде ли изключен, или ще остане в партията? Този въпрос изникваше в мозъка му като странно лека вълна и изчезваше. А мозъкът привично и спокойно изпълняваше обикновената си дневна работа, а нощем се измъчваше от преживените впечатления и неочакваните спомени от миналото. Но спомените бяха като неясни сънища: облети със слънце планина и море, птици и далечни платноходки, разногласи детски викове, умиращата му майка, баща му, който се усмихва лукаво и бъбри нещо за стоицизма…

Къдрокос и плешив, Сергей вървеше както обикновено по улицата със здраво натъпкана чанта, с малко отпусната, съсредоточена походка. Винаги беше зает, винаги педантично точно изпълняваше задачите за деня. И нито за миг не забравяше за шестнадесети октомври.

Веднъж след един негов доклад за работата на политпросветния отдел Жидки го погледна с ласкава ирония и сложи длан върху пръстите му.

— Страхуваш ли се, а, Серьожа? Истина е — ще те насолят те теб, дръж се…

— Че защо пък? За какво? Аз не изпитвам нищо подобно на страх. Това като че ли е извън мен и не се отнася до мен…

— Нищо, ти не се бой — ще те защитим. Дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват.

Лухава, който по навик седеше на перваза на прозореца, забил брадичка в коленете си, вдигна глава:

— Не е вярно, Жидки, и ти самият се страхуваш от тая чистка. И мене ме е страх. От нищо не ме е страх, а от това се страхувам. Много вероятно е Сергей да бъде изключен. Каква сила имаш ти да попречиш на това?…

Жидки ядосано се изправи.

— Той няма да бъде изключен. Защо не ти, не аз, а той? Защо? Защото е интелигент?… Това е глупост… Това не е мотив… Ние имаме възможност да протестираме, ако това се случи. Комисията работи безобразно — изключват по нищожни мотиви. През тая седмица са изключени вече около четиридесет процента от отговорните работници и почти такъв процент обикновени членове. Ето например Жук… човек работник… А мотивът — интригант и декласиран елемент…

— Жук? — Жук изключен?…

Изумен, Сергей се наведе към Жидки с цяло тяло, но това стана някак от само себе си и думите на Жидки не го трогваха, сякаш бяха нещо далечно и незначително.

Необикновено спокойно и необикновено твърдо Лухава каза с официална небрежност:

— Комисията не е длъжна да ти съобщава фактите и ти нямаш право да се месиш в работата й и да критикуваш методите й. За изключените има само един начин — обжалване.

— Нека да е тъй. Но аз ще действувам и няма да се спра пред нищо. Ще стигна и до Централната контролна комисия. Тоя, който чисти, бъкел не разбира от работата си. Това води само до разрушаване на организацията. Ние имаме основания за протест. Аз няма да оставя тая работа така…

Лухава завъртя глава и се подсмихна.

— Глупак!… За това ще изключат и теб или в най-добрия случай ще те преместят на низова работа.

— Не ме плаши, моля ти се. Окръжният комитет не може да остане пасивен зрител в тая история. Ако си правим оглушки, трябва да ни пратят… по дяволите!…

А в жентодела Поля, отслабнала, с мъка в очите, не можеше да сдържи конвулсивното треперене на ръцете и лицето си. Даша седеше на една маса встрани и пишеше нещо. Тя не забелязваше Сергей, не забелязваше Мехова — какво я засягаха техните разговори и вълнения? През последните дни Поля често я виждаше с разплакани очи.

Мехова махна с ръка на Сергей да се приближи и му посочи стола срещу себе си.

После се извърна и въздъхна.

— Сергей, помогни ми, моля те, да се оправя във всичко, което става напоследък! Съвсем се обърках. Даша вече никак не ме разбира: станала е много груба и не може да говори с мен като преди. Предчувствувам, че ще ме изключат, Сергей…

Даша мълчеше — тя не бе чула думите на Поля.

Мълчеше и Сергей: не знаеше какво да каже. Искаше му се да докосне нежно душата й, а не намираше подходящи, сърдечни думи. Искаше да й каже нещо много просто и много значително и за себе си, но и тук не му достигаха някакви подходящи и важни думи.

— Аз ще кажа това, което виждам и чувствувам. Разбираш ли? И ще ме изключат… Това, което става, което се върши… което разпъва на кръст и мен, и революцията… няма да мога да го скрия…

Даша спря да пише и вдигна глава.

— А какво толкова става, другарко Мехова? Нещо не ми е много ясно… Работата в женската организация върви по-добре и ние се научихме да действуваме в общ фронт не по-зле от мъжете. Какво е станало тогава, другарко Мехова?

От гласа на Даша Поля трепна и скочи бързо на крака.

— Как смееш да говориш така! Ти не знаеш какво е станало, така, значи?… Не знаеш, че кръвта на работниците и червеноармейците… море от кръв, чуваш ли? — море от кръв е проляна, само за да отидат тия площади с незасъхнала още кръв за пазари и кафе-шантани? За да се смеси всичко, всичко в един мръсен куп?… Не го знаеш, така ли?…

Сергей никога не бе виждал Поля толкова възбудена. Лицето й стана като на епилептик — побледня, лепкава пот като роса покри челото и горната й устна, а погледът й стана сух и остър.

Даша пак се наведе над листа и се поусмихна разбиращо и снизходително.

— А пък аз мислех, че… Та нима ти, другарко Мехова, смяташ, че всички други освен теб са глупци и тъпаци?

— Да, да!… Глупци!… Предатели!… Страхливци!…

А после изведнъж затихна, жалко се усмихна на Сергей, притисна длани към очите си и заплака.

— Защо ли не умрях тогава… през ония дни… на улиците на Москва… или на фронта?… Защо трябваше да дочакам тия мъчителни, позорни дни, другари?…

Лицето на Сергей затрепери като че в неудържима усмивка и той все не можеше и не можеше да издиша натрупалия се в дробовете му въздух. Устните му подскачаха като чужди, а пред очите му и Поля, и прозорецът, и стените се разливаха, лепкави и влакнести. Изглежда, е уморен. Изглежда, не може да понася чуждите сълзи. Изглежда, през оная нощ, когато се бе втурнала при него, смазана от страх, Поля бе отнела и последните му сили.

Даша стоеше до Мехова и я прегръщаше.

— Поля! Как не те е срам, мила? Със сълзи и припадъци ли искаш да докажеш силата си? Ти не си глезена госпожичка, а комунистка. Нека сърцата ни бъдат каменна, а не меки като сюнгер! Ти си се объркала, Полечка, иди си в къщи и се успокой. Можеш да разчиташ на мен: аз сили имам още за дълго.

Тя се върна на мястото си и пак заскърца с перото.

Поля дълго и объркано гледа Даша, после Сергей, накрая мълчаливо седна на стола. И отвърна през зъби, необикновено спокойно:

— Никъде няма да отида. Дошла съм да работя и ще работя до край.

— Ами да… Аз те познавам, Поля: че ние с теб не работим от вчера, дружке моя…

Даша пишеше, без да вдига глава, и се усмихваше.