Фьодор Гладков
Цимент (25)

1
Тихи минути

Даша и Глеб излязоха от заводския стол на шосето и завиха в храсталака, оплетен от стъбла дива лоза и гирлянди вечнозелен бръшлян. И тъкмо бяха навлезли между младичките дъбове и пролетно сивкавите и прозрачни габъри, когато ги догони Поля Мехова.

— Ще ви изпратя малко, другари. Иска ми се да отдъхна заедно с вас… на тишина…

Даша хвана Поля под ръка.

— Ти, другарко Мехова, нито веднъж не си идвала у нас. Хайде да ни дойдеш сега на гости. Наистина, срещаме се всеки ден на работа и като че сме свикнали едни с други, но не знаем какви сме в къщи и какво крие душата на другия…

Поля тръсна къдри и те се заплетоха в една разлистена клонка. Тя се засмя, счупи клончето, огледа го и го помириса.

— Колко е хубаво тук при вас! Отдавна не съм виждала гора. Мирише на пръст, на дървесен сок… Колко отдавна беше това! Като че в детинството ми… Тук, сред тия дръвчета, човек се чувствува по-задълбочен… по-прозрачен… Там, в планината, не ми беше тъжно, а ето че сега от това дъбче и от пролетния мирис се разчувствувах… Ще хвана под ръка твоя мъж, Даша. Нали сме си слаби жени…

Тя бъбреше, играеше си с клончетата, смееше се, подтичваше от вълнение. Изтича при Глеб, хвана го под ръка и погледна през него към Даша.

— Ти нали не ревнуваш, Даша?

А Даша се подсмихна и също погледна Поля.

— Аз не съм толкова слаба, че да ревнувам…

Глеб почувствува как ръката на Поля притисна ръката му към топлата й гръд.

Слънцето вече догаряше: то бавно гаснеше оттатък далечните хребети и небето беше плътно, синьо, а над слънцето — огнено. Планинските възвишения се спускаха от върха съвсем наблизо като застинали потоци желязо и мед. А вдясно, по един остър ръб откъм падината, се открояваше жълтата разорана бразда на въжената линия.

От дъното на дефилетата нагоре по хлътнатините, прилични на кратери, плуваха виолетови вечерни сенки. А огрените от слънцето ивици и петна по ребрата и склоновете на възвишенията все още пламтяха и издаваха каменен звън. И тук, сред сивкавите, покрити с паяжина храсти, на обраслата с трева пътечка, тишината на късния следобеден час дъхаше опияняващо на пролетна пръст и набъбнали пъпки.

Даша вървеше малко пред тях и чупеше черните клончета.

— Какъв хубав въздух, другари… сякаш меден!… Скоро всичко ще потъне в зеленина и цвят.

— Ти добре го каза, Даша: близки сме само на работа, а инак сме си чужди. Това е едно от нашите най-големи противоречия. От нищо не се боим така както от чувствата си. Само погледни някого в очите и ти става страшно — такива са едни металически. Винаги сме под ключ: денем заключваме себе си, а нощем — стаята си.

Даша се спря и ласкаво-строго забеляза:

— Хората, мила Поля, могат да почакат, а работата иска постоянно внимание… Не забравяй, че работата ни е свързана и с опасности, и с жертви… Днес ти държа в ръцете си не само лопата, но и винтовка…

— Това нищо не доказва, Даша… — разгорещи се Поля. — Ти опростяваш въпроса. Мнозина страдат от липсата на сърдечна връзка, но не си го признават, защото се страхуват от подигравки, неискреност и упреци, че са идеологически неустойчиви. А какво общо има с това идеологическата неустойчивост?

Даша все повече се отдалечаваше от тях и чупеше връхчетата на клонките. Глеб приятелски потупа Поля по разрошените къдри.

— Ти напразно си губиш времето с тия твои тиради, другарко Мехова. Не можеш й повлия. Аз какви ли не песни съм й пял и как ли не съм се мъчил да я развълнувам… и накрая пак аз излизах битият…

Даша се засмя отдалеч и зъбите й блеснаха:

— Глеб прилича на тебе, Поля: обича сантименталните разговори… обича и да се рови в душата на другите…

Слънцето, мътно и червено, се спускаше към далечните хребети и те го гризяха като огнена пита. Правите улици от кея нагоре отчетливо разсичаха на части града в подножието на планината, а къщите му се спускаха надолу в клисурата. Морето между пристаните и вълноломите преливаше със седефен блясък. Корпусите и кулите на завода се издигаха в дълбоко мълчание като някакви нетопящи се ледници.

— Аз сега, другари, преживявам мъчително някои въпроси. Ето, новата икономическа политика… Навлизаме в период на тежки противоречия, но всички се правят, че не ги забелязват. Аз живея в непрестанна тревога и очаквам нещо страшно.

— Какво става с теб, другарко Мехова? — учуди се Даша. — Защо нервничиш?… Добре де, противоречия… добре, тежки… Много хубаво: ще се бием по яката… Я хайде да идем у дома, ще те гостя чай със захарин.

Поля погледна Даша с уплашени очи и бързо тръгна по пътечката към дупката в оградата.

Даша дълго гледа след нея и на лицето й трепкаше ласкаво-насмешлива усмивка.

— Добро момиче… умно… а нещо му има…

— Знаеш ли какво, Дашка… Я да се качим нагоре — да поседим малко… Не ми се прибира в къщи…

— Добре… да идем… И на мен не ми се ще да се прибирам, макар че съм уморена… Вечерта е чудна…

Глеб се разчувствува. Даша го хвана за ръка, длан в длан, и мълчаливо тръгна до него. Глеб чувствуваше, че е разтревожена. Усещаше, че се бори със себе си: иска да му каже нещо — нещо съкровено, задушевно, важно, но не може да се реши. И тя съвсем не току-тъй се съгласи да тръгнат нагоре и не току-така не задържа Поля… Какво ли може да значи това?…

Край къщичките с градинки отпред минаха, без да проронят нито дума. Все така съсредоточени се изкатериха по издатините на земните пластове до площадката на водохранилището. Той я подкрепяше, прегърнал я през раменете, притискаше я до себе си и на Даша й беше хубаво. Резервоарът се намираше високо над „Уютната колония“ и водата оттук отиваше надолу до работническото селище, а по-нататък се разпределяше по разните служби, лаборатории, цехове и корпуси.

Те заобиколиха каменните насипища и галерията със заключена с катинар ръждясала желязна врата. Изкачиха се по стъпалата на широката бетонна площадка. Тя беше равна и стъпките по нея отекваха като удари на камбана.

Червените покриви на общежитията в подножието на възвишението се спускаха стъпаловидно към комините, след тях се редяха заводските корпуси и кули, а още по-долу беше виолетовият залив със спиралните вълни край брега. Отвъд вълноломите, над комините и далечните хребети, морето се разливаше спокойно и необятно, сякаш разтопен метал.

От завода към „Уютната колония“ на групи и поотделно вървяха работници. А далеч оттатък стената по една тесничка белезнява пътечка върху кафеникавия планински хълм тичаше и размахваше ръце някаква дребна фигурка.

— Това е Поля… виждаш ли я?… Странна е тая Поля: ту твърда като стомана, ту цяла трепери като лист. Страх ме е да не й се случи нещо лошо. Ти много й допадна… Дали не се е влюбила?

Поразен, Глеб се отпусна до нея, не забеляза на лицето й нищо друго освен някаква затаена усмивка. Какво става с нея? Нима ревнува? Той не знаеше какво да й отговори, не знаеше дали да се сърди, или да се смее.

— Е, Дашка… уж си против тия, дето се ровят в чуждите души, а пък и ти май нямаш нищо против да надникнеш по-дълбочко в душата на човека…

Усмихната, Даша бързо се извърна към него.

— Ама че си чуден човек!… Какво лошо има в това?… Не сме ли равноправни с Мехова? А пък на нея й се иска да се опре на някое силно мъжко рамо.

— И на мен ми се иска да се опра… но само на теб…

— Да… но човек трябва да умее да намери опора… То не е толкова просто… И аз много искам… и на мен ми е нужна опора… Но през тия три години всичко се обърна наопаки… И ние с теб, Глебушка, сме се изменили… Аз много преживях, много изстрадах и се научих да стоя твърдо на краката си, да мисля със собствения си ум. Към близкия човек трябва да се пристъпва по-внимателно, Глебушка, с по-голямо уважение.

Думите й проникваха право в сърцето му, от нея лъхаше такава властна сила, тя беше толкова нова и непоклатима в правотата си, че той не можеше вече да говори с нея както преди. През оная незабравима нощ (проклетата клисура!) за пръв път бе почувствувал, че и той е станал друг, не какъвто беше вчера, сякаш вътре в него всичко бе прегоряло. И тогава изпита към нея нова, непозната дотогава любов — не само като към жена, но и като към човек, по-скъп от който за него не съществува. Какво щеше да стане с него, ако тя бе загинала през тоя ден, когато той не бе мислил за нея, а бе живял и горял само с мисълта за завода, машините, цеховете?…

Някъде дълбоко под бетонната площадка ромолеше вода и нещо голямо и живо въздишаше в пустотата. И ти се струваше, че тия въздишки стенат в гората и над гората, изплуват от здрача на долината.

Всичко бе въздушно, дълбоко и необятно: планината не беше вече само хребети с камъни и скали, а буреносен облак, морето с безбрежната си вълнуваща се шир не беше море, а лазурна бездна, и те тук, на хълма над завода, заедно със завода са върху един отломък от планета, неусетно полетели към безкрайността.

Глеб сложи глава на Дашините колене и видя над себе си лицето й с огнен мъх по бузите, видя очите й — внимателни, големи, неспокойни и любещи.

— Тук, под небето, човек се чувствува друг, Дашка. Ето, лежа на коленете ти… Кога е било това?… И ми се струва, че никога не съм преживявал такова нещо. Знам само, че твоята любов е била по-голяма и по-дълбока от моята и аз съм недостоен за теб. Аз не съм преживял и една стотна от онова, което си преживяла ти. Но разкажи ми сама за митарствата си… Може би тогава и себе си ще разбера по-добре.

Внезапно сякаш мълния освети въздуха: навсякъде като големи и малки звезди засияха светлинни. Вълна от възторг обхвана Глеб и той развълнуван се надигна на лакът.

— Даша, скъпа моя, гледай… колко е хубаво да се бориш и да градиш съдбата си!… Всичко това е наше… Това сме ние! Нашата сила и нашият труд… Сякаш чувствуваш въздишка… въздишката преди първия удар… когато се готвиш да замахнеш…

Даша сложи пак ръце на гърдите му. Вълнуваше се и тя и Глеб чуваше глухите удари на сърцето й.

— Да, мили, хубаво е да се бориш за съдбата си… Въпреки мъките, въпреки смъртта… Това е страшно… и не всеки може да го понесе… Аз го понесох, защото обичта ми към теб беше по-силна от страха… А после разбрах и друго, обикнах и друго… може би дори повече от теб…

— Говори, Даша… каквото и да е било — говори… Аз вече се научих не само да слушам, но и… да превъзмогвам себе си…