Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Цемент, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Фьодор Гладков. Цимент

ДИ „Народна култура“, София, 1977

Рецензент Лиляна Герова

Първо издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Редактор: Лиляна Ацева

Коректор: Радослава Маринович

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Дадена за набор 23. III. 1977 г. Подписана за печат 10. VI. 1977 г.

Излязла от печат 15. VII. 1977 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 171 1/2. Издателски коли 14,70

Тираж 40125

Цена 1,51 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“, 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Индекс: 04/9536372311/5554-4-77

(Собрание сочинений в восьми томах, том II)

Государственоное издателъство Художественной литературы

Москва 1958

История

  1. — Добавяне

XV. Мътилката

1
Делниците

Дъжд не бе валял през цялото лято и небето над залива беше ръждиво, а знойното море оттатък вълноломите се мержелееше като някакъв блестящ мираж. В тоя мираж чезнеха платноходки, гемии, далечни пясъчни ивици. Край бреговете морето беше зелено и прозрачно — леко развълнувано, нефтено седефено, изпъстрено с цвета на медузи и водорасли. Откъм него повяваше тих ветрец с мирис на молюски и сероводород. И нямаше вече хоризонт: море и небе се бяха слели в един нажежен въздушен океан. А планината димеше от жега и плътно кълбеше със зелените отоци на горите в клисурите. Скатовете и ребрата й се мяркаха през синкава мъгла и вече не се отразяваха в морето: ката ден край бреговете, по целия ширнал се полукръг във водата се пляскаха хора, премятаха се нагъсто-нагъсто и пъплеха по блоковете на каботажите, по скалите и крайбрежния нанос от камъчета и раковини.

В града камъните и желязото, паважите и прахът на площадите излъчваха нетърпима жар. Хората се задъхваха от зноя и блясъкът на тротоарите, стените и нажежения въздух ги ослепяваше. В сянката на булевардите плюнката в устата засъхваше, суховеят пърлеше лицето, а листата на акациите издаваха мирис на горещо и обгорено. Улиците бяха пусти и трептяха с огледалната си далечина; струваше ти се, че хората са избягали от този адски пек и животът е замрял в делата и безделието си. И само тук-таме бавно се мъкнеха полуголи, обгорени от слънцето сенки с чанти в ръка и изнурено превъзмогваха тежестта на собствените си крака.

Магазините сияеха с гиздавите си витрини. От зейналите врати на кафенетата долиташе глуха гълчава на множество гласове, чаткане на зарове, призрачно пеене на цигулки и въздишки на роял.

За пръв път през тия дни и в стола на „Народна храна“ в Дома на съветите замириса на борш с месо, доматен сос и зеленчук. Но застоялата миризма на стария буламач все още досадно и противно пълзеше по масите, излъчваше се от стените и съдовете и отравяше аромата на месото и пържените с лук картофи.

По обяд в стола на Дома на съветите се срещаха всички отговорни работници от града. И сред обедните изпарения помещението се изпълваше с шум, звънтене на чинии и ножове. Разтворените прозорци горяха от уличното слънце, а въздухът вътре душно синееше от прах и тютюнев дим.

Бадин винаги обядваше на една маса с Шрам и началника на здравния отдел, шишкавия доктор Суксин (зад гърба му обидно го наричаха Сукинсин), всякога мълчалив, всякога смутен и уплашен, всякога потен, глух и разсеян. Подпухнал, небръснат, с конски остра четина по черепа, той объркано гледаше Бадин в очите, все не можеше да схване какво говори председателят на изпълкома, какво говорят събеседниците му и угоднически повтаряше след всички — не с гърло, а някак с корем:

— Дд-о… До-до-о…

Беше му трудно да говори, защото езикът му бе несъразмерно голям, не се побираше в устата му и при разговор се подаваше навън като гол охлюв.

При тях често сядаше комисарят по продоволствието Хапко, който имаше вид на селски кулак — едно заоблено пъргаво като врабец и вторачено човече. Той ядеше дълго — най-дълго от всички: все се озърташе строго и недоверчиво и времето не му стигаше. Следеше кой как яде, току скачаше от масата и се пъхаше в кухнята, в миячната, не оставяше на мира съседите си, че ядели немарливо, съветските „мадмоазели“ — задето замеряли кавалерите си с трохи хляб.

Гласът му беше дрезгав и свистеше като нож на точило — в кухнята:

— Айде! Защо са малки порциите? Крадете, мръсници… Ще ви свия аз на бърза ръка сърмите… Стоп! Още утре ще изискам ревизия на работническо-селската инспекция…

А в стола, край масите, викаше:

— Стоп, другари!… Вий да не си мислите, че продоволственият комитет е, за да пилейте хляба по масите и по пода?… Я, мадмоазели, марш оттука! Туй не ви е кафе-шантан и сепарета няма…

И появеше ли се той в стола, тутакси избухваха караници и шумни пазарски скандали.

Вечер тях тримата ги нямаше в стола: събираха се в стаята на Шрам (а стаята на Шрам беше с килими, кожи и мека мебел). Понякога се заседяваха до сутринта, но какво правеха там — никой не знаеше, само сутрин чистачките в Дома на съветите намираха под масата бутилки, измитаха консервени кутии и люспи от колбаси, а въздухът в стаята вонеше на угарки и вкиснато.

И ето че по едно време няколко вечери подред при стаята на Шрам започна да дежури един човек с вид на кавказец — с изпъкнали очи и орлов нос. Това беше Цхеладзе. На времето той се бе сражавал храбро като партизанин и отрядът му пръв навлезе в града с бой. А сега Цхеладзе се бе забутал в щата на продоволствения комитет. Бос, с одърпана гимнастьорка още от партизанско време, той търпеливо и безмълвно стоеше до вратата и по цели часове се вслушваше в притаените гласове вътре. Чуеха ли се крачки откъм дъното на стаята, Цхеладзе обръщаше гърбатите си плешки към вратата и се отдръпваше настрани.

А когато вратата се отваряше и някой от четиримата се запътваше към клозета с мътни очи, Цхеладзе надничаше през пролуката във вътрешността на стаята и с гладен поглед се мъчеше да проникне в тайната на уютното шрамовско гнездо. Хич не го и забелязваха — минаваха край него и не се досещаха защо тоя грузинец стърчи тук всяка вечер. Малко ли хора има из коридора на Дома на съветите? С какво Цхеладзе се отличава от всички други обикновени хора, които се тълпят в Дома на съветите?

Откри го и го хвана при вратата комисарят по продоволствената част Хапко.

Цхеладзе не успя да се отдръпне (Хапко стъпва като врабец) и едва не се сблъскаха.

— Стоп!… Ти какво правиш тука, дяволска муцуно? Шпионираш, а?…

Цхеладзе се разбунтува и бялото на очите му пламна от омраза.

— Какъв такъв стоп? Ти що правиш?… Що за политика водиш?… Казвай де…

Хапко се вкопчи в гимнастьорката му и замахне с юмрук. Цхеладзе се омота в собствените си гащи, извъртя се рязко настрани и се удари с глава в стената.

— Айде!… Това не ти е на тебе царският режим, гад мръсна!… За тия номера, приятелче, още утре ще те изхвърля от партията…

Притиснат до стената, с разперени ръце, зашеметен, Цхеладзе гледаше Хапко злобно и объркано.

От стаята се показа Бадин.

— Какво става тук?

— Шпионира, мръсникът… За това ли ти е на тебе, дяволска мутро, съветската власт, че да вършиш тайно разузнаване на съветските отговорни работници, а? Вземи му, председательо, партийния билет и — айде!…

Бадин вторачено гледаше Цхеладзе с мътен поглед.

— Аз добре те познавам, Цхеладзе. Хапко лъже. Е, сръбнахме. Той си пийна и затова върши глупости.

Смаян, Хапко изписука, задави се и се плесна с длан по черепа.

— Стоп!… Председателе! Ами ти какво — да не си мръднал, а?

— Говори, Цхеладзе. Аз предварително знам какво ще кажеш. Говори направо — честно и твърдо.

Устните на Цхеладзе затрепериха и лицето му се покри с пот от напрежение и страдание.

— Да, аз ходил… ходил и слушал, да!… Ходил, следил как ти работническа политика правиш… Що правиш?… Защо вършиш мръсотия?… Знаеш ли ти работнически човек?… Що знаеш?… Глад знаеш?… Кръв знаеш?… Разруха знаеш?… Защо не разбираш позор?… Ех, другар!…

Бадин стоеше пред Цхеладзе и го слушаше внимателно и строго. Хапко се смееше с пиянски кикот. Бадин сложи ръка на рамото на Цхеладзе.

— Върви си в къщи, другарю Цхеладзе. Утре ще получиш командировка за почивен дом. Трябва да се поосвежиш. Ти виждаш: аз не правя секрет от постъпките си и няма защо да следиш другарите. В това отношение всичко у нас е уредено чудесно и няма защо сам да се заемаш с такава работа. Върви си! Виждаш, че не крия от теб: съгрешихме.

Той се извърна и тръгна към стаята на Шрам. А Хапко още веднаж господарски строго изгледа Цхеладзе от главата до петите и като подражаваше на Бадин, тикна ръце в джобовете на куртката си, от което стана още по-къс и дебел.

— Нищо, приятелче, скоро ще си сблъскаме ний с теб гемиите…

Смазан и прегърбен, Цхеладзе тръгна по коридора с несигурни крачки като болен, търкайки рамене о мазилката.

При вратата на Жидки той се спря. Не забеляза сам ли отвори вратата, или тя беше отворена, само почувствува как нечия ръка го подхвана под мишницата и го вкара в стаята. Той се спря до прага и видя как лампата угасна зад някаква неясна сянка. Сянката мълчаливо мина край него и лампата отново светна и освети мръсна и гола хотелска стая с петна от влага и плесен по стените.

— Ела поседни, Цхеладзе. Разправи какво стана там.

Жидки го хвана пак под ръка и го заведе до масата, настани го на стола, а той не седна — застана пред него, леко учуден, с бледи ноздри и трепкащи от скрита насмешка вежди. Цхеладзе го погледна с молба и злоба в зениците, яростно удари с юмрук по коляното си, стана, вторачено, през сълзи погледна отново Жидки и пак седна.

— Другар Жидки!… Тряба да стрелят… съвсем стрелят, другар Жидки… Мене стрелят, тебе стрелят… Кажи мене как тряба правиш работническа работа?… Аз кръв проливал, десет рани имал… А къде мой кръв?… Къде глад? Къде разруха? Къде партия, другар Жидки?… Не мога търпя такваз мръсотия и подлост… не мога търпя…

Жидки мълчаливо се разходи край Цхеладзе, разтревожен, с хлътнало лице и уморени очи. Току вдигаше ръка и разбъркваше косата си. После се приближи до Цхеладзе и сложи ръка на рамото му: искаше да го успокои сърдечно, без думи, но не можеше да изрази ласката си и от тая непривична нежност се засмя смутено и стеснително.

— Чуден човек си ти, Цхеладзе!… Защо ревеш заради такива дреболии? Прати ги по дяволите!… Върши си работата и знай, че за републиката ти си по-ценен от всичките тях, взети заедно. Заплюй ги, ако не можеш да ги хванеш сам за гушата, или ги бий по партийна линия, без да жалиш сили…

Цхеладзе пак погледна Жидки с отчаяние и молба, махна с ръка и отпусна глава на ръцете си.

Жидки закрачи из стаята и вече не се обърна към Цхеладзе. Мислеше и гризеше ноктите ту на едната, ту на другата си ръка.

— Тук има нещо друго, Цхеладзе: не е каквото ти мислиш. Твоето е съвсем дребна работа… Започна един страшен водовъртеж. Идва време, по-ужасно от гражданската война, от разрухата, от глада, от блокадата… Пред нас сега има скрит враг, който бие не с винтовка, а с всички хубости и съблазни на капиталистическото търгашество. В наши ръце е цялата система на народното стопанство. Това е много. Но от дупката си изпълзява еснафинът. Той започва да тлъстее и да се превъплъщава в разни лица. Той вече свива гнездо и в нашите редици и здравата се барикадира с революционни фрази и всякакви червени атрибути на болшевишка доблест. Пазари, кафенета, витрини, тлъст кокал, уют, алкохол… След военната обстановка хората го удрят на живот… Тук може да се роди и паника, и истерика, и бунт… И то не от умора, не, а от здрав революционен протест, от бойна романтика. Но тъкмо тук старите методи за борба не са вече подходящо оръжие. Врагът е подъл, хитър и неуловим. Трябва да се изковат нови средства, нова стратегия. Тук не може да се надвие с просто възмущение и бунт: това е вече реакция и истерика. Сега трябва да наденеш нова кожа, да се закалиш отново, да изковеш от себе си болшевик, годен за продължително обсадно положение. Романтиката на бойните фронтове си отиде. Сега романтика не е нужна: сега са нужни само спокойни, студени, упорити хора със здрави зъби, с яки мускули, със стоманени нерви. Трябва да бъдеш болшевик докрай, Цхеладзе. Успокой се, другарю, и хайде заедно да обмислим многото въпроси, които изискват усилена работа на мозъка…

Цхеладзе слушаше напрегнато и едри бръчки браздяха ниското му чело под надвисналите кичури коса. Мъчеше се да осмисли думите на Жидки, да ги проумее със собствения си мозък.

После яростно дръпна мокрия си перчем и завъртя глава отрицателно.

— Никак не разбира… Ти що правиш бъркотия?… На мене душата проста, и славата проста… Кажи: защо замотаваш главата? Как ти мене отговаряш — страдал, или не? Бил зелен партизан, или не? Стрелял белогвардейци, или не? Дума своя, кръв свой работнически има, или не? А къде мой кръв, а?… Кучета го изяли… Да или не? Съвсем подлец човек станал… Разбираш?… Нищо няма… Край!…

Той стана и бързо излезе от стаята.

Жидки дълго се вслушва в стъпките на Цхеладзе, а после пак тръгна из стаята, като не преставаше да гризе ноктите ту на едната, ту на другата си ръка.

… Не можеше да забрави станалото. А погледнато отстрани, беше станало нещо, което е бивало и друг път. И в миналото ги бяха изненадвали другари от областното бюро на ЦК, и в миналото са критикували сурово работата на окръжния комитет. Това е естествено и необходимо. Същите както преди бяха съсредоточеното мълчание и почтителната напрегнатост на отговорните работници към студения и строго официален другар от областния център и пак така неизменно бездушно започваше ритуалът на заседанието.

— Драги другари!…

Но онова, което бе извършено неотдавна под шаблонната форма на делово приличие, беше толкова неочаквано и тежко!

Прословутият въпрос с изземването… За него се говори най-малко… Всяко заседание с русолявия интелигент от областното бюро беше серия от скарвания между него, Жидки (на неговата страна беше и Лухава) и Бадин. Унищожителната критика на русолявия другар за работата на окръжния комитет… Областна контролна комисия… Намеци за преместване на низова работа… Обикновена свада ли беше това, или борба на разни сили? Другарят от областното бюро на ЦК го бе нарекъл свада и всички го наричат свада. Толкова просто! И всеки се е сврял в ъгълчето си и следи оттам изхода на тая борба. Клюкарствуват. Разделят се на враждебни лагери и те…

Да излезеш от тая борба победен, когато знаеш, че правдата е на твоя страна, е прекалено тежко: то не бива да се допусне, защото ще бъде край. Провалиш ли се веднъж — ще те смачкат. Борба — докрай, непрестанна, упорита, напрегната, в която трябва да се използува всякакво оръжие, в която трябва да се възползуваш от всички пропуски и слаби страни на противника. Бадин бие умело: той чудесно използува бюрократичния апарат, административния си опит и собствения си усет. Него трябва да го хванеш от друга страна. Човек невинаги може да бъде силен, като се опира на живите маси. Масите са нож с две остриета: може да бъдеш вожд на масите, но може да се превърнеш и в жертва, в роб и демагог. Той, Жидки, е близо до масите, а Бадин е над тях, откъснат е от тях. Но въпреки това другарят от областното бюро на ЦК посочи Бадин за пример на Жидки. Жидки никога няма да забрави думите му!

— Вие сте още сравнително млад партиен член: липсва ви необходимата солидна закалка, ясно разбиране на момента, нямате обмислен подход към работата и затова стигате до глупава лекомисленост. Другарят Бадин е минал огромната школа на партиен и административен работник и вие за много неща бихте могли да се поучите от него. Защо не сте съумели да съгласувате действията си и правилно да анализирате обективната обстановка, а сте форсирали събитията, които трябваше да вземат друга насока и други форми? Говоря ви всичко това, защото бюрото на ЦК все пак ви цени като способен работник и му е известна вашата преданост към партията…

„Все пак“… Този русоляв интелигент бе взел върху си твърде отговорната задача да бъде негов съдник от името на партията. Всички тия дошли отдалеч лъвове не са чак толкова страшни и важни, както изглеждат по места.

Едно е ясно: романтика няма… романтиката не съществува — тя е вече минало. Тържественото революционно дело се превърна в история, а потресаващите химни заглъхнаха. Не дело — а дейност. Той трябва да се настрои на друга вълна, за да може от всеки факт да прави послушно и вярно оръдие във всекидневната борба.

Той, Жидки, знаеше какво става в стаята на Шрам, знаеше защо стаята на Шрам тъне в килими и мека мебел, знаеше, че Шрам не забелязва мошеничествата в районното лесничейство — Жидки знаеше всичко това, но не биеше тревога, за да не внася дезорганизация в партийната работа. Той изчакваше удобен случай, за да нанесе бърз и точен удар. Романтика няма: романтиката е минало. А настоящето е в студената пресметливост.

Защо сега да не изкараш наяве цялата мръсотия на еснафското всекидневие, което се крие между стените на Шрамовата стая? Защо да не се изровят всичките ордери за колбаси, пушени бутове, консерви и спирт от здравния отдел?… Защо да не хване Шрам за гушата като враг?… А заедно с него и…

Той излезе и като хапеше нокти, тръгна към здрачната дълбина на коридора, където отворената стая на Чибис тънеше в мълчание и хвърляше мътен отблясък върху стената.