Фьодор Гладков
Цимент (34)

3
Тревога

Трябваше сам да проумее какво представлява промишленото бюро, което беше непреодолимо прикритие и за народостопанския съвет, и за заводското управление. Тази скала стоеше на пътя му и всичките му въпроси отскачаха от стените й без отговор. Глеб реши незабавно да замине и на място да изучи това учреждение. Предварително си даде дума, ако и там не сполучи, ако и там се опитат да го водят за носа, да отиде в Москва, при Ленин, във Висшия съвет по въпросите на народното стопанство и Съвета по труда и отбраната и да разкаже, да разобличи всички, да направи скандал, да вдигне всичко на крак, но да постигне целта си: заводът трябва да бъде пуснат, трябва да бъде пуснат на всяка цена.

Заводското управление тънеше в безстопанственост, бездействие и упорит саботаж. В народостопанския съвет — злостен саботаж под маската на заседателска и книжна суета. Най-прости въпроси се заплитаха до главозамайваща неразбория. Шрам изнасяше пред съвета по икономическите въпроси обширни, строго обосновани доклади, но партийните членове и низшите стопански дейци го критикуваха безпощадно и със зла насмешка наричаха този отдел на изпълкома „народостопански гроб“. Глеб ясно разбираше, че в народостопанския съвет се извършва невидима вражеска дейност. Триетажното здание всекидневно се тресеше от подозрителни тълпи, които сновяха от стая в стая, и всеки ден от десет до четири тротоарите покрай стените на зданието бяха задръстени от рояци необикновено словоохотливи хора, които по-рано се трупаха в кафенетата и на борсата. В отделите за народно здраве, народно образование и обществено осигуряване беше тихо, макар че инак хора се тълпяха и пред отдела по земеделието, и пред отдела за комунално стопанство, и пред отдела за външна търговия.

Преди заминаването си Глеб често се отбиваше в изпълкома, в съвета за народно стопанство, в партийния комитет — събираше материали, аргументи, планове и постановления. Взе от Бадин писмо до негов близък приятел, член на областното бюро на ЦК, а от Жидки — писмо до един другар, член на областния партиен комитет.

Веднъж вървеше бавно по улицата към крайбрежието, където го чакаше заводският катер. Не бързаше — искаше да си отдъхне след напрежението в учрежденията. Вървеше и се чудеше: улицата се бе изменила неузнаваемо. По-рано магазините с огледални прозорци бяха празни или се използуваха за складове на разни отдели, прозорците бяха прашни и мръсни. А сега… пак складове както преди, но пък сред тях —

ТУК В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ…

ГАСТРОНОМ…

Кафене с постоянен струнен оркестър…

ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО…

ДРУГАРИ, УКРЕПВАЙТЕ ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ГРАДА И СЕЛОТО!

В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ…

КОЙТО НЕ РАБОТИ НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ…

В този лозунг, написан с огромни букви на стената на Градския дом (комуналното стопанство), нечия присмехулна ръка бе зацапала първото „не“ и минувачите не можеха да свикнат с новата комбинация и се смееха.

КОЙТО… РАБОТИ, НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ

Глеб се спря в тревога. Да, новата икономическа политика — пазари, продоволствен данък, кооперации…

… Е добре — кафене и струнен оркестър… Ами половината фунт дажба хляб? Ами парчетата плат колкото за петел гащи — по наряд от профсъюза? Защо витрините почват да се разкрасяват тъй бързо? И защо му е толкова неспокойно на душата?…

До витрината на кафенето на другата страна на улицата Глеб видя Поля. Тя стоеше с гръб към него, гледаше през стъклото и не можеше да откъсне поглед. Край нея бързо изтича някакъв човек с нов френч и чанта (сега пък кой ли не носи чанта?), блъсна я с рамо и я избута от витрината. Но тя дори не го забеляза и застана на предишното си място.

Глеб пресече улицата и се спря до Поля. Но тя не забеляза и него. Там, в задимената, здрачна дълбочина, по двама и на групи на масите, седяха сенки, възкръснали от миналото.

Отвътре се лееха звуци на далечни цигулки.

На тротоара, зад Поля и Глеб, се водеше делови разговор:

— … с твърда валута… само с твърда валута…

— Стока, току-що доставена от чужбина… франко… гемии… процент чиста печалба…

— От консигнацията може да се спечели чудесно…

— Предлагат партида сухумски тютюн…

— Но най-изгодна е операцията с брашното… Нали разбирате — гладът…

Глеб се обърна и видя адвоката Чирски и двама субекти с широкополи сламени шапки: единият бивш едър производител на вино от крайбрежието, другият — бивш собственик на тютюнева фабрика.

… По дяволите! В завода още мирише на Октомври, главата му не е отдъхнала от гражданската война. А когато отиде в града — сякаш нещо се преобръща по странен начин и светът изменя облика си…

Глеб закачливо дръпна чантата от ръцете на Поля. Тя трепна и се опомни. Погледна го с уплаха и той видя в очите й сподавен вик.

— Кажи ми, Глеб… ти разбираш ли нещо? Вървя по тази улица и зяпам, гледам, чак глава ме заболява и ми притъмнява пред очите и — нищо не разбирам… Нищо не разбирам, Глеб…

— Я си върви в женотдела. Нека зяпат глупците и мошениците.

Той я хвана под ръка и я поведе надолу по улицата, а Поля уплашено се вглеждаше, надзърташе през вратите и витрините на магазините и очите й трептяха като капки на вятър.

— Днес няма да ходя в женотдела. Там е Даша. Жена ти е рядък човек: тя ще стигне далеч, ще видиш… Впрочем, какво може да каже за другите човек, когато не знае себе си?… Аз вчера бях една, а днес съм друга.

— Срамота, другарко завеждащ женотдела! Каква е тази паника? Трябва да се бориш, а не да хленчиш и куцукаш.

Той говореше грубо, но стискаше ръката й ласкаво и развълнувано.

— Какво става с мен, Глеб? Може би само ти си в състояние да проумееш тази бъркотия… Аз сякаш не съм на себе си. Чувствувам как почвата под краката ми се клати. А съм била на фронта, виждала съм истински ужаси… Два пъти съм изживявала страха от неизбежна смърт. Бях активен участник в Московските боеве. А сега чувствувам нещо такова, което не е бивало с мен никога. Като че някой се подиграва с мен, а мене ме е срам, че не мога да се защитя. Толкова ли е нужно това? Толкова ли не може без него? Това необходима последица ли е от страданията и жертвите ни?… Така ли е, Глеб?… Или и ти не си на себе си? Кажи ми откровено, Глеб само по навик ли си даваш кураж?

Стигнаха до Дома на съветите. Поля се спря, но не се откъсваше от Глеб и се виждаше, че й е тежко да остане сама, но й е тежко и сред хората. Глеб се вълнуваше. Всъщност от какво повече? Дали думите на Поля го бяха разтревожили, или пък тя го привличаше и проникваше в душата му заради Даша и чрез Даша?…

… Заводът на концесия. Тогава Глеб се бе изплашил от тази нова, зловеща дума. Не се знаеше кой е подхвърлил тази дума и тогава той нищо не можеше да разбере. Носеше се някакъв смътен, неясен слух, но той скоро се разся като мъгла. Но ето че улицата заговори с гръмкия език на витрините и чрез суетливата тълпа на спекуланти и търгаши. Това вече беше зловещ признак… Всяка крушка си има опашка… Слухът за концесията не е могъл да не се появи. Нямаше съмнение, че тайничко вътре в народостопанския съвет вече се подготвя почва за акционерно дружество с привличане на бившите собственици.

… Поля. Ето я до него и в думите й има толкова задушевност и приятелство, тя толкова се нуждае сега от неговата сила. Той усещаше някакъв голям смут в нея, но не можеше да проникне в душата й с мекота и нежност. Искаше му се да й каже добра дума: да я заслони като с шинел от студа.

— Аз няма да ходя в женотдела, Глеб. По-добре да идем у дома — ще постоиш малко при мен. С теб няма да ми е така зле. Може да си отидеш скоро, но само да не чувствувам, че съм сама. Може би ще ми кажеш нещо, което ще ме върне към действителността и ще взема да гледам на всичко с по-други очи…

Тя го побутна към огледалните врати на централния вход.

И по мраморната стълба, по тесния коридор — чак до стаята — не пускаше ръката му и все повтаряше:

— Нали така трябва?… Нали?…

В стаичката беше светло и пусто. До стената имаше железен креват, а на кревата сиво одеяло и бяла възглавница. Над кревата — Ленин. До прозореца — масичка, а на нея натрупани книги и книжа.

Ако Глеб бе влязъл в стаята случайно, без да знае, че тук живее тя, дори тогава щеше да го разбере по мириса.

Тя захвърли чантата си на масата и не седна, а се облегна на стената до масата. Глеб направи няколко крачки из стаята и се спря до вратата отляво.

— Кой живее там?

— Това е стаята на Сергей.

Той тупна с юмрук по вратата. Вътре, в пустотата, въздъхна ехото.

После отиде при вратата отдясно, където беше Поля.

— А тук?

— Аз се страхувам от тази врата. Там е Бадин. Не го обичам: в него има нещо потискащо и все ми се струва, че вратата ей сега ще се отвори — и ще стане… дявол знае какво може да стане…

— Той е женкар, този Бадин.

— Защо? Откъде такова заключение?

Поля се засмя, но погледът й сякаш бе насочен към самата нея, тя цяла като че се вслушваше в някаква своя болка.

— Женкар е. Аз ще го сложа на място при удобен случай.

— Каква робска душа си ти още, Глеб! Нали трябва най-сетне да направим революция и в себе си. В самите нас трябва да се разрази безпощадна гражданска война. Няма нищо по-силно и по-устойчиво от нашите навици, чувства и предразсъдъци. В теб се бунтува ревността — знам… Това е нещо по-лошо от деспотизма. Това е такава експлоатация на човек от човека, която може да се сравни само с човекоядството. Ето какво ще ти кажа, Глеб: така няма да спечелиш Даша — ще бъдеш бит.

— Аз и без това съм бит.

— Ето, виждаш ли! И заслужено. Така ти се пада.

— Право си е. В любовта има нещо неразбираемо. Трябва да го разнищя. Не мога да се примиря… Някаква язва ме разяде отвътре. Не вървят работите ни с Даша… Тя я кара по своему, аз — по своему. Не мога да забравя онова, дето е било с нея… Гледам я и чувствувам, че нямам сили да я приема такава, каквато е. Тя таи нещо и това ме прави звяр… Мисля си за нея и понякога изпитвам желание да я осакатя… Ревност — да!… Не мога и не мога да стана друг… И тя го чувствува и помежду ни като че има стена… Трябва да съборя някак тази проклета стена.

Поля отново се огледа наоколо тревожно и объркано, после вкопчи пръсти в къдрите си и лицето й се изкриви, сякаш я болеше глава.

— Да, стена, Глеб, ужасна стена… Но трябва да се събори… И усещам, че зад нея се крие нещо много тежко и горчиво. Но трябва!… По дяволите, нека е тъй, щом трябва… Ние се тровехме с кръв, но тъкмо в кръвта намирахме и лек. А къде е лекът срещу ежедневието, което идва от проклетото минало?… В това е целият ужас. Винаги е по-трудно да се бориш със себе си, защото в ежедневието душата на човека винаги е обречена на самота.

Тя стоеше пред Глеб толкова простичка, открита, объркана и смутена, толкова доверчива и близка, сякаш я бе познавал отдавна, като че винаги е била такава — тревожна и неспокойна. Само да я прегърне, да я вдигне на ръце и тя ще се притисне към него като дете, ще се слее с него и от милувката му ще се успокои и пак ще се засмее както преди.

И в прилив на безмълвна нежност той я притисна към гърдите си и поглади с буза къдрите й. А тя отначало се изплаши и цяла се сви в ръцете му. После трепна, обгърна шията му и го погледна през сълзи.

— Глеб!… Мили!… Да знаеш колко ми е тежко! Разбери ме, Глеб, и не ме презирай… Ти си ми най-близкият човек и аз те обичам много. Дай ми да те почувствувам изцяло… мили мой…

А той, Глеб, продължаваше да мълчи и да притиска буза към къдрите й. Но когато я беше вдигнал вече на ръце и я занесе до леглото, на вратата се раздаде ситно почукване.

— Другарко Мехова, може ли?

И вратата скръцна. Беше Даша. Червената й лента пламна, а лицето й си беше както винаги — ясно, младежки усмихнато, с открит поглед.

— Чудесно!… И ти ли си тук, Глебушка? Ама че си скитник!…

И весело се засмя.

— Е, нищо… Аз за малко…

Само за миг в очите й се мярна уплаха, някаква сянка пробягна зад ресниците и затъмни погледа й. Или може би така се бе сторило на Глеб, защото самият той се бе изплашил и не можа да се овладее отведнъж. Мехова се отдръпна от него и прегърна Даша с едната си ръка.

— Ти да не ревнуваш, Даша? Твоят Глеб е голямо дете. Истина, чудесен човек е, но глупав до немай-къде… Не можеш да отличиш в него наивника от умния човек.

Глеб застана помежду им и сложи ръце и върху двете.

— Дявол го взел!… Тая стена трябва да се събори… Ако ще да си счупя главата… За Даша сега морето е до коляно, не иска да знае за нищо…

Даша се подсмихна и отиде до масата.

— И аз се научих да катурям стени, макар че ми оставаха синини по главата… — И делово започна да се рови в чантата си. — Идвам от окръжния комитет, другарко Мехова. Нали ни предстои конференция на жените… Вярвам, че не си забравила? Днес за пет часа е насрочено заседание на съвета на профсъюзите. Ти трябва да докладваш.

— Знам, Даша. Но по-добре да докладваш ти: днес просто не мога да мисля.

— Добре, другарко Мехова. Аз ще докладвам…

Тя изпитателно погледна Поля и каза ласкаво и строго:

— Я остави това, Поля… Не се разкисвай, мила. Да се плаче, е лесно… Справи се със сърцето си и запази зорки очите си…

И втренчи присмехулен поглед в Глеб.

— Ти можеш да продължиш разговора си с Поля, Глебушка… Аз си тръгвам.

Поля гледаше през прозореца и се смееше, като че не бе на себе си.

— Ами!… Продължавайте да си разрешавате проблемите… а аз ще си вървя… нямам време…

И Глеб излезе, цял почервенял от смущение.

В коридора срещна Чибис. Както обикновено Чибис не му подаде ръка и не го поздрави. Вървеше стегнато, но тежко и го гледаше, без да мига, като чужд.

— Ето какво. Районното лесничейство, както ти е известно, го пратихме на сигурно място. И там веднага се покри с прах, а пък във всички отдели се е вдигнала ужасна пушилка, заприличали са на лудница. Жук излезе наивник на място. Днес не съм спал. Нощем не мога да спя: спя само сутрин и след обед. Сега ще полегна за половин час. А знаеш ли, че оня безръкият е един великолепен човешки екземпляр. С голямо удоволствие разговарях с него нощем. Буржоазията е умеела да дава висока култура на младежта. На много и много неща ще трябва да се учим ние. За да овладееш културата, трябва да знаеш как да я използуваш, а то не е толкова лесно, драги мой.

— Затуй гледам, че Жук напоследък престана да скита и да си чеше езика напразно…

— Бива го за авджия. Само че трябва да се държи здраво. От двадесетимата ще разстреляме най-малко половината. Предавам делото на революционния трибунал. А за изземването все пак ще си изпатим. Гламавщина. По време на партийния конгрес… А има ли гламавщина — непременно стават и свади. Как мислиш — кой кого ще сгризе?

— Аз мисля, че Бадин не можем го притисна току-тъй — умее да работи, но е бюрократ и… женкар…

— Тъй е. Какво са делниците?… Свади, а свадите са героизъм, превърнат в дребнавост. Най-веселото време за мен е нощта. Ела при мен и ще прекараме чудесно. Нощем човек вижда по-добре, отколкото денем.

— Чувал съм, другарю Чибис, че и Ленин не спял нощем.

— Не знам.

— Другарю Чибис, ами какво е това, а? Вече и кафенета с постоянен оркестър са се появили? Пак завоня откъм задния двор, така ли?

— А ти изплаши ли се? Я да се върнеш пак в армията, да се позакалиш още и да поусвоиш политическата грамотност. Мен това не ме тревожи ни най-малко. Човек трябва да умее да гледа и слънцето, и кръвта еднакво, без да мига. Не трябва да се бои, че слънцето ще изгори очите му, а кръвта ще отрови душата му.

Той вдигна поглед и се усмихна и Глеб видя в очите му детска яснота и някакво огнено пламъче, което неспокойно гореше в зениците и не гаснеше.

Чибис тръгна нататък по коридора, тежко отпуснал дясното си рамо, и Глеб за пръв път почувствува, че този човек е смъртно уморен, че в преумората си отдавна вече се е отучил да спи и не прави вече разлика между деня и нощта.