Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (91) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

Бележки към „Тъй рече Заратустра“ от посмъртния архив на Ницше

1.

Всички цели са унищожени: оценките на ценностите се обръщат една срещу друга.

назовават този добър, който следва сърцето си, ала също и този, който слуша само гласа на дълга си;

назовават кроткия, примирителния добър, ала също и храбрия, непреклонния, строгия;

назовават този добър, който без принуда е против самия себе си, ала също и героя на себенадмогването;

назовават добър безусловния приятел на истината, ала също и човека на пиетета, озаряващ с духа си всички неща;

назовават добър изтънчения, благородния по дух, ала също и този, който не презира и не гледа на другите от горе на долу;

назовават добър добродушния, избягващ борбата човек, ала също и жадния за борба и победа човек;

назовават добър този, който иска да бъде винаги пръв, ала също и този, който не иска да има никакво предимство пред когото и да било.

2.

Ние притежаваме чудовищна сила на морални чувства вътре у нас, ала никаква цел за всички. Помежду си всички си противоречат: те произхождат от различни скрижали на ценности.

Има чудовищна морална сила, ала не съществува вече цел, за която да се приложи цялата сила.

3.

Всички цели са унищожени. Човеците трябва да си поставят една цел. Заблуда беше, че са имали една цел: те си бяха поставили всички. Ала предпоставките за всички по-раншни цели са унищожени.

Науката посочва течението, ала не целта: ала тя дава предпоставки, на които новата цел трябва да отговаря.

4.

Дълбокото безплодие на XIX столетие.

Не съм срещал човек, който да е донесъл действително нов идеал. Най-дълго ме държа в заблуждение немската музика, която събуди тази надежда. Един подсилен тип, в който нашите сили са свързани в синтеза — това беше моята вяра.

Вероятно всичко е декадентство. Трябва гибелта да се насочи така, че да даде на най-силните възможност за нова форма на екзистенция.

5.

Разложението на морала води в своята практическа последователност до атомистичен индивид и после още до разпадане на индивида в множества — абсолютен поток.

Затова днес повече от когато и да било е нужна една цел и любов, една нова любов.

6.

„Докато над мене тегнеше вашият морал, аз дишах тежко като човек, който се задушава. И тъй удуших тази змия. Аз исках да живея, затова тя трябваше да умре.“

7.

Докато още съществува повелята да се действува, сиреч да се заповядва, не съществува синтеза (унищожение на моралния човек). Да не можеш другояче: нагони и повелителен разум извън целта: да се радваш на себе си в дейността.

8.

Всички те не искат да носят бремето на неподчинени на повеля; ала всъщност поемат най-тежкото бреме, когато им заповядваш.

9.

Да се преодолее миналото вътре в нас: да се преорганизират инстинктите в нов ред и да се насочат всички към една цел: много е трудно това! Трябва да се превъзмогнат не само лошите инстинкти, а така също да се надделеят и тъй наречените добри нагони и да се осветят наново!

10.

Никакви скокове в добродетелта! А за всекиго един друг път! Ала най-висшият идеал не е за всекиго! Но всеки би могъл да бъде мост и поука за другите!

11.

Да се помага чрез добрата воля, да състрадаваме, да се подчиняваме, да се откажем от лични нападки, така и най-незначителните и повърхностни люде ще добият може би за окото нещо поносимо: в никакъв случай обаче не бива да им се втълпява, че тази добра воля е „самата добродетел“.

12.

Самият човек дава ценност на делото: ала как би могло едно дело да придаде ценност на човека?

13.

Моралът е работа за онези, които не могат да се освободят от него: поради тази причина той спада под „предпоставките за съществуване“. Предпоставките за съществуване не могат да бъдат оборени, а човек може само да ги няма!

14.

Ако е истина, че животът не заслужава да бъде утвърден, то моралният човек би вършил тъкмо поради своето себеотрицание и готовност за помощ злоупотреба с ближния си в полза на собственото си преимущество.

15.

„Обичай ближния си“ — това значи на първо място: „Остави ближния си да върви!“ И тъкмо тази част от добродетелта е най-трудна.

16.

Лошият като паразит. Ние ще бива само да се наслаждаваме на битието: да бъдем неблагородни.

17.

Аристократичното самочувствие забранява само да се наслаждаваме на битието си — то се бунтува срещу хедонизма, — ние трябва да предприемем нещо срещу това! Ала основното убеждение на масата е, че трябва да се живее за нищо — това е нейната низост.

18.

За низшите хора важат обратните морални стойности: важното е да се посадят в тях добродетелите. Чрез абсолютните повели, ужасни екзекутори на насилие, да ги откъснеш от живота.

19.

Изискване: новият закон трябва да бъде изпълним — а от изпълнението трябва да израсне превъзмогването и по-висшият закон. Заратустра възвестява отношението към закона, като унищожава „закона на законите“ — морала.

Закони като гръбнак. Работят и творят над тях, като ги усъвършенствуват. Досегашно робско подчинение пред закона.

20.

Себепревъзмогването на Заратустра като образец изобщо на себепревъзмогването на човечеството — в полза на свръхчовека. А за това е необходимо преодоляване на морала.

21.

Тип на законодателя, развитието и страданието му. Какъв смисъл има изобщо да се дават закони!

Заратустра е херолд, който призовава много законодатели.

22.

Единични инструменти:

1. Заповедниците, Мощните, които не обичат освен образците, по които те творят. Съвършените, Многократните, безусловните, които преодоляват наличните неща.

2. Послушните, „пуснатите на свобода“ — любов и обожаване е тяхното щастие, смисълът за по-висшето (премахване на тяхното съвършенство при вида им).

3. Робите, „ратайският род“ — да се създаде задоволство, състрадание помежду им.

23.

Даруващият, творецът, нравоучителят — това са прелюдии на властелина.

24.

Всяка добродетел и себенадмогване има смисъл само като подготовка на властелина.

25.

Всяка жертва, която властелинът принася, се възнаграждава стократно.

26.

Трябва високо да се тачи това, което жертвува пълководецът, князът, Отговорният пред себе си.

27.

Огромната задача на властелина, който се себевъзпитава: особеният род хора и народ, над които иска да властвува, трябва в него самия да има своя образец: едва тогава той ще бъде истински господар.

28.

Големият възпитател по подобие на природата: той трябва да натрупа трудности, големи като кули, за да бъдат превъзмогнати.

29.

Новите учители като предварителен етап на най-висши ваятели на човека (налагайки своя отпечатък).

30.

Институциите като отзвуци на велики индивиди и като средство великите индивиди да внедрят и укоренят — докато най-сетне дадат плодове.

31.

Фактически хората винаги се стремят да направят излишни великите индивиди чрез създаване на колективни сдружения и пр. Обаче те са напълно откъснати от онези образци.

32.

Евдемонично социалните идеали връщат човеците назад, може би те постигат една много полезна трудова специфика. Те изнамират идеалния роб на бъдещето, долната каста, която не бива да липсва.

33.

Равни права за всички: това е най-крещящата неправда, защото онеправдава най-даровитите хора.

34.

Става дума не за някакво право на по-силния, а силни и слаби са в това отношение с равни права: те простират мощта си, колкото е по силите им.

35.

Нова оценка за човека: на първо място въпросът:

Каква мощ крие?

Какво количество от инстинкти?

Каква способност да дава и приема?

Властелинът като висш тип.

36.

Заратустра е изпълнен от щастие, че борбата между съсловията е отминала вече и е настъпило сега най-сетне време за друг съсловен строй на индивидите. Ненавистта към демократическата система за нивелиране всъщност е само привидна: в действителност той е доволен, че работата е стигнала до този развой. Сега той може да разреши своята мисия.

 

 

Неговите учения досега бяха насочени само към бъдещата управляваща каста. Тези господари на земята трябва сега да заместят бог и да си спечелят дълбокото безусловно доверие на подчинените. Преди всичко: нова святост, ох, да се откажат от щастие и доволство. Те дават на най-долните правото на щастие, не на себе си. Те спасяват несретниците чрез учението за „бърза смърт“, те предлагат религии и системи според съсловния ред, разбира се.

37.

Конфликтът на властниците е любовта към далечните в тяхната борба с любовта към ближните.

Да бъдеш творец и образец на доброта не съдържа противоречие, а е едно и също нещо, но с далечни и близки перспективи.

38.

Чувството за мощ. Съперничество между всички индивиди да открият мисълта, която като звезда ще застане над човечеството. „Аз“-ът като primum mobile (първодвигател).

39.

Боричкане за приложение на мощта, която представлява човечеството. Заратустра призовава към такава борба.

40.

Да наложим идеала си. Да се борим за мощ! По начин, който следва от самия идеал.

41.

Учението за вечния възврат е повратната точка в историята.

42.

Внезапно се разтваря ужасният чертог на истината. Съществува неосъзнато себесъхранение, предпазливост, забулване, защита пред най-тежкото познание: така живях аз до този миг. Премълчах пред себе си нещо, ала неуморното изказване на истината, отвалването на камъни направи моя инстинкт всемогъщ. Сега аз свалям последния камък: пред мене стои най-ужасната истина.

Заклинание истината да възкръсне от гроба: ние я създадохме, ние я възкресихме: върховна изява на смелост и чувство за мощ. Подигравка над всякакъв песимизъм досега!

Ние се борим с нея — ние откриваме, че единственото наше средство да я понасяме е да създадем същество, което да я понася, макар по този начин доброволно отново да се заслепяваме и да се направим слепи за нея. Ала ние не сме вече в състояние да постигнем това!

Ние създадохме най-тежката мисъл — нека сега да създадем съществото, за което тя ще бъде лека и блажена!

За да можем да го сътворим, трябва сами да си дадем по-голяма свобода, отколкото ни е съдено когато и да било. Затова се изисква освобождение от морала и облекчение чрез празници (Предчувствие на бъдещето! Да се чествува бъдещето, а не миналото! Да се съчини мит на бъдещето! Да се живее с надеждата!). Блажени мигове! А след това да се спусне завесата и да насочим мислите към твърди непосредствени цели!

43.

Целта си човечеството трябва да постави над себе си — но не в един погрешен свят, а в своето собствено продължение.

44.

Всякога средата, когато се ражда волята към бъдещето. Най-великото събитие предстои!

45.

Да сътворим по-висше създание от самите нас, това значи да сътворим наше създание. Да сътворим нещо над самите нас! Това е импулсът на зачатието, импулсът на действието на делото. Както всеки волев акт предпоставя някаква цел, така човек предпоставя едно същество, което не съществува, което обаче предначертава целта на своето битие. Това е свободата на всяка воля! В целта лежи любовта, обожанието, образът на съвършенството, копнежът.

46.

Моето изискване: да сътворим същества, издигнати над целия род „човек“, и за тази цел да пожертвуваме себе си и „ближните“.

Досегашният морал имаше границите си вътре в рамките на този род: всички досегашни морали бяха от полза, за да дадат отначало безусловна устойчивост на този род: ако е постигната тя, целта може да се издигне по-високо.

Първото движение е безусловно: нивелиране на човечеството, големи термитни сгради и т.н.

Второто движение, моето движение, е обратно: изостряне на всички противоречия и пропасти, премахване на равенството, създаване на свръхмощни хора.

Първото създава последния човек, моето движение — свръхчовека. Съвсем не е цел последните да се схващат като господари на първите: целта е да съществуват двата вида едновременно един до друг, но по възможност отделно; едните като епикурейски богове да нехаят за другите.

47.

Антиподът на свръхчовека е последният човек аз го сътворих наред с първия.

48.

Колкото по-свободен и по-устойчив е индивидът, толкова по-придирчива става неговата любов: накрая той закопнява за свръхчовека, защото всичко друго не утолява неговата любов.

49.

По средата на пътя се ражда свръхчовекът.

50.

Страхувах се между хората: теглеше ме между хора и нищо не утоли копнежа ми. Тогава се оттеглих в самотата и там създадох свръхчовека. А когато го сътворих, прострях над него голямото було на битието и оставих пладнето да го озарява с лъчите си.

51.

„Ние искаме да сътворим едно същество“, ние искаме всички да вземем участие в това дело, да го обичаме, ние искаме всички да забременеем и да се тачим и почитаме за това.

Ние трябва да имаме една-единствена цел, заради която всички да се обичаме! Всички други цели заслужават да бъдат унищожени.

52.

Най-силните тялом и духом са и най-добрите — постулат на Заратустра. От тях извлича по-висшия морал, този на твореца. Да претвори човека по свое подобие: това иска той, това е неговата почтеност.

53.

За Заратустра геният е осъществяване на неговата мисъл.

54.

Самотата е наложителна за известно време, за да може създанието да се осъществи и проникне изцяло от своето предназначение — да оздравее и стане устойчиво.

Нова форма на обществото да се утвърди борчески. Иначе духът унива. Никакви „градини“ и просто „избягване на масите“. Война (но без барут) между различните идеи и техните армии!

Нова аристокрация чрез селекция. Родословни празници.

Ново подразделение на деня: телесни упражнения за всички възрасти. Състезанията като принцип.

Половата любов като съперничество за поддържане на битието, бъдещето. „Господарският принцип“ се изучава, упражнява, строгостта, както и милостта. Щом като едно състояние се усвои до майсторство, трябва усилията да се насочат към нов обект.

Да се поучаваме от лошите, а също и да им даваме възможност за състезание. Да използваме изметналите се от рода. Трябва да бъде право на наказанието, че може да се използва грешката като експериментален обект (за нова храна): това е светостта на наказанието, че то се превръща в най-висша полза на грядущите индивиди.

Ние щадим нашето ново общество, защото е мост към нашия идеал на бъдещето. А за това бъдеще ние работим и сега оставяме и другите да работят.

55.

Да открием мярка и среда в стремежа да се издигнем над човечеството: трябва да се намери най-върховният и най-устойчив вид на човека! Да се изобразява непрестанно най-висшата тенденция в дребното: съвършенство, зрялост, руменобузесто здраве, благо излъчване на мощ. Да работим като художници над всекидневните ни дела и всяко произведение да довеждаме до съвършенство. Да имаме смелост да утвърдим почтеността си в избора на мотива, както подобава на мощния.

56.

Не проявявайте нетърпение! Свръхчовекът е нашият среден етап! А за това, за това ограничение се изисква умереност и мъжество.

Да се издигнеш, над човека в себе си, подобно на старите гърци — не безтелесни илюзии. Трябва да се избягва прикрепването на висшия дух към слаб, нервен характер. Цел: усъвършенствуване на цялото тяло, а не само на мозъка!

57.

„Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“: зависи от темпото: гърците са достойни за възхищение: без бързина. — Моите предшественици Хераклит, Емпедокъл, Спиноза, Гьоте.

58.

1. Недоволство от самите нас. Противолекове срещу разкаянието. Метаморфозата на темпераментите (напр. чрез анорганика). Добрата воля за това недоволство. Да се изчаква жаждата, докато стане нетърпима, за да се открие нейният извор.

2. Да се преобрази смъртта като средство за победа и триумф.

3. Болестта. Поведението към нея. Свобода в избора на смърт.

4. Половата любов като средство за идеал (стремеж да се обезличиш в своя антипод). Любов към страдащото божество.

5. Продължението на рода като най-свещено задължение. Бременност, себеосъществяване на жената и мъжа, които искат да се наслаждават на своето слияние в детето и издигат паметник в негова чест.

6. Състраданието като опасност. Създаване на възможности всеки сам да си помогне и да му се предостави сам да реши дали се нуждае от помощ.

7. Възпитание в зло, в собствения дявол.

8. Вътрешната война като „еволюция“.

9. „Съхранение на вида“ и мисълта за вечния възврат.

59.

Главно учение: на всеки етап да се постига съвършенство и чувство за удовлетворение — никакви скокове!

Най-напред законодателство. След изгледи за свръхчовека по най-зловещ начин учението на вечния възврат: сега вече поносимо!

60.

Самият живот създаде тази за живота най-тежка мисъл, той иска да прескочи най-високото препятствие!

Човек трябва да иска да умре, за да се роди отново — от днес за утре. Метаморфоза през стотици души, това да бъде твоят живот, твоята съдба! И най-накрая: да пожелаеш цялата тази поредица пак да се повтори!

61.

О, най-върховното благо би било, ако можехме да понесем това наше безсмъртие.

62.

Безсмъртен е мигът, в който сътворих вечния възврат. Заради този миг аз понасям вечния възврат.

63.

Учението за вечния възврат — отначало смазващ за по-благородните, привидно средство, за да ги изкорени — защото по-незначителните, по-малко чувствителни натури се запазват! „Това учение трябва да се потиска и Заратустра да се убие!“

64.

Учениците се колебаят. „Ние ще издържим това учение, обаче множеството ще разрушим с него!“

Заратустра се засмя: „Вие трябва да бъдете чукът, аз дадох чука в ръката ви.“

65.

С вас аз не говоря тъй, както с народа. За хората от народа най-върховната повеля е да се самопрезират и самоунищожават. Втората върховна повеля е взаимно да се презират и унищожават.

66.

Моята воля да правя добро ми налага дълбоко мълчание. Ала волята ми за свръхчовека ми повелява да говоря и да жертвувам дори приятелите си.

„Аз искам да ви оформя и да ви преобразя, как бих могъл иначе да ви понасям?“

67.

История на възвишения човек. Селекцията на по-добрия човек е несравнено по-трудна и болезнена. Необходимите жертви за нея като идеал могат да се демонстрират с живота на Заратустра: напускане на родината, на семейството, на отечеството. Живот, изложен на презрението на господствуващата нравственост. Мъката на опитите и грешките. Откъсване от всички удоволствия, предлагани от старите идеали (човек ги чувствува отчасти враждебни, отчасти чужди на езика си).

68.

Що е това, което дава смисъл, стойност, значение на нещата? Творческото сърце, което възжелава и твори по силата на своето въжделение. То сътвори радост и страдание. То искаше да се насити също и със състрадание. Всяко страдание, изтърпяно от човеци и животни, ние трябва да поемем върху себе си да го утвърдим и да имаме цел, в която то да получи разум.

69.

Главно учение: В нашата власт лежи осмислянето на страданието в благословия, на отровата в храна. Воля за страдание.

70.

Върху хероичното величие на единствено състояние на подготовката. (Стремеж към абсолютен залез като средство да се себепонасяме.)

Ние не бива да желаем едно състояние, а трябва да се стремим да станем периодични същества — подобно на битието.

Абсолютно безразличие по отношение на чуждото мнение (защото ние познаваме мерките и везните на другите): ала като мнение за самия себе си в качеството на обект на състрадание.

71.

Три качества трябва да обединяват учениците: да бъдат привърженици на истината, да искат и да могат да споделят чувствата си и да познават хората.

72.

Всички варианти на възвишени човеци и тяхната неволя и обреченост на смърт (отделни примери, например Дюринг, поради изолация осъден на смърт) като цялост съдбата на възвишения човек в настоящето, начина, по който той изглежда обречен на измиране: като остър зов за помощ долита техният писък в ушите на Заратустра. Пресреща го всякакъв вид психическо израждане на висшите натури (нихилизъм).

73.

Възвишени люде, които в отчаянието си идват при Заратустра.

Изкушение за възвръщане, преди да е настъпило времето, чрез предизвикване на състраданието.

1. Скитникът, безотечественикът, Пътникът: който е отвикнал да обича народа си, защото обича много народи — добрият европеец.

2. Мрачният, честолюбив син на народа, плах, самотен, готов на всичко, който избира уединението, за да не се превърне в разрушител — предлага се като инструмент.

3. Уродливият човек, който трябва да се декорира (исторически смисъл) и търси винаги нова одежда: той иска да направи вида си поносим и най-сетне подирва самотата, за да не го гледат — той се срамува.

4. Почитателят на фактите („мозъкът на пиявицата“), най-изтънчената интелектуална съвест, пълен поради прекаленост с лоша съвест — иска да се отърве от себе си!

5. Поетът, жаден всъщност за стихийна свобода, избира самотата и строгостта на познанието.

6. Откривателят на нови средства на опиянение — музикантът, магьосникът, който най-сетне се прекланя пред любвеобилното сърце и казва: „Не при себе си, а при оногова ще ви заведа!“

 

Прекалено трезвите с копнежа към опиянение, които не се задоволяват. Претрезвите.

7. Геният (като пристъп на безумие), измръзващ от липсата на обич — „Аз не съм гений, а също и бог“. Голяма нежност: „Трябва повече да го обичат!“

8. Богатият, който всичко раздава и всякого пита: „Имаш ли нещо в излишък? Дай ми от него!“ — като просяк.

9. Кралете, отрекли се от власт: „Ние търсим тогова, който е по-достоен от нас да владее!“ — срещу „равенството“: липсва великият човек и следователно страхопочитта.

10. Актьорът на щастието.

11. Песимистичният прорицател, който навсякъде усеща умората.

12. Шутът на големия град.

13. Младежът от планината.

14. Жената (търси мъжа).

15. Завистливият измършавял работник и кариерист.

16. Добрите: и тяхната химера: „За бога“ — това е моето: „За себе си“

17. Набожните: и тяхната химера: „За бога“ — това е моето: „За себе си“

18. Светците за себе си: и тяхната химера: „За бога“ — това е моето: „За себе си“

74.

„Аз ви дадох най-трудната мисъл: може би тя ще сломи човечеството, ала може би и ще го извиси поради това, че ще се изхвърлят преодолените жизнеопасни елементи. Не се сърдете на живота, а на себе си!“ — предназначение на издигнатия човек като творед. Организация на възвишените хора, възпитание на бъдещите властници. „Вашето надмощие трябва да се радва на себе си както в упражняването на властта, така и в творческия реформаторски акт. Не само човекът, също и свръхчовекът вечно се възвръща!“

75.

Типичните страдания на реформатора са също и негова утеха. Седемте вида самотност.

Той живее сякаш над времената: неговата висина му дава възможност да общува със самотниците и непризнатите на всички времена.

Той се брани само още със своята красота.

Той полага ръката си върху следващото хилядолетие.

Любовта му нараства в невъзможността да твори добро с нея.

76.

Настроението на Заратустра в очакване на свръхчовека не граничи с безумието на нетърпение! То се отличава със спокойствие, може да чака: но всяка постъпка е получила смисъл като път и средство към целта и трябва да бъде изпълнена добре и съвършено.

Спокойствие на голямата водна стихия! Осветяване на най-дребното! Всяко вълнение, стихиен копнеж, всяка погнуса трябва да се изобрази в третата част и да се превъзмогне!

Кротостта, благостта и т.н. на първата и втората част — всичко това са белези на все още несигурната в себе си сила!

С оздравяването на Заратустра стои Цезар, там, неумолим, добродушен — между това да бъдеш творец, доброта и мъдрост пропастта е унищожена.

Светлина, спокойствие, умерен копнеж, щастие в сполучливо избрания, увековечен миг!

77.

Заратустра III част: „Аз самият съм щастлив“ — след като напуска човеците, той се връща към самия себе си. Сякаш облак се отдръпва от него. Образец как трябва да живее свръхчовекът: като епикурейски бог.

Божествено страдание е съдържанието на трета част от Заратустра.

Човешкото състояние на законодателя се привлича само като пример.

Буйната любов към приятелите му се вижда като болест — той отново е спокоен.

Когато идват поканите, той деликатно ги отхвърля.

78.

В IV част е необходимо: точно да се изтъкне защо сега идва времето на великото пладне: значи описание на времето, изразено чрез гостите, но интерпретирано от Заратустра.

В четвъртата част е необходимо: точно да се изтъкне защо „избраният народ“ тепърва е трябвало да бъде създаден — това са сполучливите възвишени натури в отличие от несполучливите (охарактеризирани чрез посетителите): само благодарение на тях Заратустра може да разгледа последните проблеми, само от тях той може да очаква осъществяването на тази теория (тъй като те са силни и здрави и достатъчно упорити за това, преди всичко достатъчно благородни), за да им даде в ръката чука за земята.

79.

Единството на твореца, любящия, познаващия властелин.

80.

„Само любовта има правото да съди“ (творческата любов, която покрай делата си забравя себе си).

81.

Заратустра може да дарява щастие едва след като се възстанови йерархическият ред. Най-напред трябва той да се научи.

Йерархическият ред, проведен в една система на земно управление: господарите на земята на последно място, една нова властническа каста. И от тях от време на време появяващ се един съвсем епикурейски бог, свръхчовекът, преобразителят на битието.

Цезар с духа на Христос.

Свръхчовешкото схващане на света. Дионис.

От това най-голямо отчуждение възвръщайки се, изпълнен с любов към най-дребното и най-малкото. Заратустра, благославяйки всички свои преживявания и умирайки, изричащ благослов.

82.

От молещи се ние трябва да се превърнем в благославящи!

Край
Читателите на „Тъй рече Заратустра“ са прочели и: