Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (54) (Книга за всички и никого)

Най-тихият час

Що стана с мене, приятели мои? Вие ме виждате разстроен, тласкан далече от вас, неповолно послушен, готов да тръгна на път, ах, да ви напусна.

Да, още веднъж Заратустра трябва да се оттегли в своята самота, но неохотно се връща този път мечката в бърлогата си!

Що стана с мене? По чия повеля става това? Ах, моят гневен повелител го желае, той ми заповядва така. Не съм ли споменавал пред вас досега още името му?

Вчера привечер заговори моят най-тих час — това е името на моя ужасен повелител.

И ето тъй стана това — защото аз трябва да ви разкажа всичко, за да не изстине сърцето ви към ненадейно прощаващия се с вас!

Познавате ли ужаса на заспиващия?

Пръстите на нозете му изтръпват от ужас поради това, че почвата под него се изплъзва и сънят започва.

Това ви казвам като притча. Вчера, в най-тихия час, почвата се изплъзна под мене и сънят започна.

Стрелката се помести и часовникът на моя живот пое дъх — нивга не бях долавял такава тишина около мене: сърцето ми изтръпна от ужас.

Тогава нещо ми заговори безгласно: „Знаеш ли го, Заратустра?“

А аз, изтръпнал, извиках от ужас при този шепот и кръвта се отдръпна от лицето ми: ала аз мълчах.

Тогава за втори път то ми каза безгласно: „Ти го знаеш, Заратустра, но го не казваш!“

Накрая аз отговорих подобно на някой вироглавец: „Да, зная го, но не искам да го кажа!“

Тогава то отново ми каза безгласно: „Не искаш ли, Заратустра? Мигар това е вярно? Не се крий в упорството си!“

И аз заплаках и затреперих като дете и възкликнах:

„Ах, аз бих искал, но как мога да го кажа? Не настоявай! Свръх силите ми е!“

Тогава то отново ми каза безгласно: „Що се иска от тебе, Заратустра? Кажи своята дума и рухни!“

А аз отвърнах: „Ах, мигар то е моя дума? Кои съм аз? Аз очаквам по-достоен. Аз не заслужавам дори да рухна заради него.“

Тогава то ми каза отново безгласно: „Що се иска от тебе, Заратустра? Ти все още не си достатъчно смирен. Смирението има най-коравата кожа.“

А аз отвърнах: „Що не понесе вече кожата на моето смирение! В подножието на моята висина живея аз: колко са високи моите върхове? Никой още не ми го е казал. Ала добре познавам аз моите долини.“

Тогава то отново ми каза безгласно: „О, Заратустра, комуто е предопределено да мести планини, той мести също долини и низини.“

А аз отговорих: „Все още думата ми не е преместила планини, а каквото говорех, все още не е стигнало до людете. Аз се запътих наистина при людете, но все още не съм стигнал до тях.“

Тогава то отново ми каза безгласно: „Що знаеш ти за това? Росата пада по тревата, когато нощта е най-безмълвна.“

А аз отвърнах: „Те ми се подиграваха, когато намерих своя собствен път и тръгнах по него: и наистина тогава трепереха моите нозе.“

И тъй ми казваха те: „Ти отвикна от пътя, а ето че си отвикнал и да ходиш!“

Тогава то отново ми каза безгласно: „Какво значение имат техните подигравки! Ти си човек, отвикнал да се покорява, сега ти трябва да заповядваш!

Знаеш ли кой е най-потребен на всички? Този, който заповядва великото!

Да се осъществи великото, е трудно: ала още по-трудно е да заповядваш нещо велико.

Ето най-непростимото у тебе: ти имаш власт, а не искаш да бъдеш господар.“

А аз отговорих: „На мене ми липсва гласът на лъва, за да заповядвам.“

Тогава то промълви отново като с шепот: „Най-тихите думи са тези, които докарват буря. Мисли, които долитат с крачка на гълъб, управляват света.

О, Заратустра, ти си длъжен да вървиш като сянка на онова, което трябва да дойде: тъй ти ще заповядваш и заповядвайки, ще вървиш напред.“

А аз отговорих: „Аз се срамувам.“

Тогава то отново ми каза безгласно: „Ти трябва още да станеш дете и без срам.

Все още живее в тебе гордостта на младостта, късно си станал млад: ала който иска да стане дете, трябва да превъзмогне и своята младост.“

А аз дълго размислях и треперех. Накрай казах същото, което бях казал още в самото начало: „Не искам!“

Тогава се разнесе смях около мене. Горко ми! Този смях разкъса вътрешностите ми и раздра сърцето ми!

И за последен път то ми каза: „О, Заратустра, твоите плодове са вече зрели, но ти не си зрял за твоите плодове!

И тъй ти пак трябва да се оттеглиш в твоята самота: защото трябва още да зрееш.“

И пак се изсмя то и отлетя: тогава около мене стана тихо като в двойна тишина. Аз обаче лежах на земята, а от членовете ми се стичаше пот.

Сега чухте всичко, и защо трябва да се върна в моята самота. Нищо не премълчах пред вас, приятели мои.

А сега чуйте още и това от мене, който все още от всички люде е най-мълчаливият и иска да остане такъв!

Ах, приятели мои! Аз бих имал още нещо да ви кажа, още нещо да ви дам! Защо не го давам? Нима съм скъперник?

Като изрече тези думи, обладан от силата на болката и мъката от близката раздяла с приятелите, Заратустра заплака с глас. Никой не беше в състояние да го утеши. През нощта той потегли сам на път и напусна приятелите си.