Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (44) (Книга за всички и никого)

За себенадмогването

„Воля за истина“ ли зовете вие това, о, премъдреци, което ви тика и ви разгонва?

Воля за мислимост на всичко съществуващо: тъй назовавам аз вашата воля!

Всичко съществуващо вие искате да направите мислимо, защото с основателно недоверие се съмнявате дали то изобщо е мислимо.

Ала то трябва да ви се подчини и огъне! Така го иска вашата воля. Гладко трябва да стане то и подвластно на духа, негово огледало и отражение.

Това е цялата ваша воля, о, премъдреци, като воля за власт, та дори и когато приказвате за добро и зло и за преценки на стойности.

Вие още искате да създадете света, пред който бихте могли да коленичите: такава е вашата последна надежда и опиянение.

Немъдреците, разбира се, народът, те са като река, по чието течение плува лодка, а в лодката седят тържествено и забулени преценките на ценности.

Вашата воля и вашите ценности вие поставихте върху реката на битието: стара воля към власт издава това, което народът смята за добро и зло.

Вие бяхте това, о, вие, премъдреци, които поставихте такива гости в лодката и им дадохте блясък и горди имена — вие и вашата властна воля!

По-надалеко носи сега реката вашата лодка: тя трябва да я носи. Малко значение има, че разбитата вълна се пени и ядно се противи на кила!

Не реката представя опасност и край на вашето добро и зло, о, вие, премъдреци, а самата воля, волята за власт — неизчерпаемата творческа съзидаваща воля на живота.

Ала за да проумеете моите слова за добро и зло, аз ще ви кажа и своята дума за живота и естеството на всичко живо.

Аз проследих всичко живо, проследих неговите най-малки и най-големи пътища, за да опозная неговото естество.

Със стостранното огледало улавях неговия поглед, когато устата му беше затворена, за да ми проговори окото му. И неговото око ми заговори.

Ала където и да намерех нещо живо, там дочувах и реч за покорство. Всичко живо е покоряващо се.

А това е второто: заповядва се на тогова, който не може да се покорява на самия себе си. Такова е естеството на всичко живо.

Третото пък, което чух, е: да заповядваш е по-трудно, отколкото да се покоряваш. И то не само за това, че заповедникът носи бремето на всички покоряващи се и че това бреме лесно го смазва.

Опит и риск ми се струваше всяко заповядване: и винаги, когато заповядва, живото излага на опасност само себе си.

Да, дори и когато заповядва на самото себе си, то трябва да изкупи своето заповядване. На своя собствен закон то трябва да стане съдник и отмъстител и жертва.

„Та как става това“, се запитвах аз. „Що увещава живото да се покорява и да заповядва и като заповядва, да се и покорява?“

Чуйте моите слова, о, вие, премъдреци! Проверете строго дали съм проникнал в сърцето на самия живот и до корените на неговото сърце!

Дето намирах нещо живо, там намирах и воля за власт; дори и във волята на слугата откривах волята да бъде господар.

Да слугува по-слабото на по-силното — това му внушава неговата воля, която иска да бъде господар над още по-слабото: от това удоволствие то не може да се откаже.

И както по-малкото отдава себе си на по-голямото, за да има радост и власт над най-малкото, така и най-голямото се себеотдава и от желание за власт излага дори и живота си на опасност.

Това е себеотдаването на най-голямото, то е риск и опасност и игра на зарове за живот и смърт.

А където има жертвоприношение и служби и любовни погледи, там има и воля да бъдеш господар. По потайни пътища се промъква крадешком по-слабият в крепостта — чак до сърцето на по-силния — и открадва властта.

А тази тайна самият живот ми довери:

— Виж — каза той, — аз съм това, което трябва винаги и само себе си да превъзмогва.

Разбира се, вие назовавате това воля към сътворение или порив към целта, към по-възвишеното, по-далечното, по-многократното: ала то е все едно и една-единствена тайна.

Предпочитам аз да загина, отколкото да се отрека от това едно: и наистина, дето има залез и листопад, виж, там животът се жертвува — за власт.

Че аз трябва да бъда борба и зараждане, и цел, и противоречие на цели: ах, който разгадае моята воля, той ще разгадае и по какви криви пътища тя трябва да върви!

Каквото и да сътворя и колкото и да го обичам — скоро аз трябва да се превърна в негов противник и на своята любов — тъй го иска моята воля.

Също и ти, познавачо, си само пътека и следа на моята воля; наистина, моята воля за власт върви също по стъпките на твоята воля за истина!

Не е улучил истината, разбира се, този, който е изстрелял подир нея думата „воля за съществуване“: такава воля няма!

Защото което не съществува, то не може да иска — а това, което съществува в живота, как би могло да иска живот?

Само дето има живот, там има и воля: само че не воля за живот, а — тъй те уча аз — воля за власт?

За живеещия много неща имат по-висока цена от самия живот; но дори и от самата оценка говори волята за власт.

Така ме учеше нявга животът и благодарение на това познание, о, премъдреци, разгадавам аз загадката на вашето сърце.

Истина, истина ви казвам: добро и зло, което да бъде непреходно — такова нещо няма! От само себе си то трябва все отново да се превъзмогва.

С вашите ценности и думи за добро и зло вие упражнявате насилие, о, оценители на ценности: и това е вашата скрита любов и блясъкът, трепетът и бурите на душата ви.

Ала по-мощно насилие израства от вашите ценности — и ново превъзмогване: в него се разбива яйце и яйчена черупка.

И който трябва да бъде творец в добро и зло, наистина той трябва да бъде по-напред рушител и да разбива ценности.

Така върховното зло принадлежи към върховната добрина: а тя е творческо начало.

Нека говорим, о, вие, премъдреци, само за нея, макар и да е лоша. Мълчанието е по-лошо: всички премълчани истини се превръщат в отрова.

Пък и нека се разбие всичко, що може да се разбие о нашите истини! Не един дом ни предстои още да изградим!

Тъй рече Заратустра.