За отминаването
Тъй, минаващ бавно през много народ и прекосяващ много градове, Заратустра се завръщаше по околни пътища в своята планина и пещерата си. И ето че той се озова ненадейно пред портите на големия град и като изневиделица се затече срещу него един разпенен палячо с разперени ръце и му препречи пътя. А той беше същият палячо, когото народът зовеше „маймуна на Заратустра“, защото беше усвоил нещо от напевността на неговата реч и заел също с удоволствие много от съкровищницата на неговата мъдрост. Палячото рече тъй на Заратустра:
— О, Заратустра, тук е големият град. Тук ти нямаш що да дириш, а можеш всичко да изгубиш.
Защо искаш ти да прегазиш тая тиня? Имай милост към нозете си! По-добре плюй на градските порти и се върни обратно!
Тук е ад за мисли на отшелник: тук великите мисли живи се задушават и сготвят на дребно.
Тук изтляват всички велики чувства. Тук могат да тракат само съсухрени като скелети дребни чувственца!
Нима не надушваш вече кланиците и готварниците на духа? Нима не димят във въздуха на този град изпаренията от кръвта на заклания дух?
Нима не виждаш как душата виси като провиснали мръсни дрипели? А отгоре на всичкото те правят вестници от тези дрипели.
Нима не чуваш, че духът тук се е превърнал в игрословица? Отвратителна помия от думи бълва той! А отгоре на всичко те правят вестници от тази словесна помия.
Те взаимно се насъскват и не знаят за какво. Те взаимно се горещят и не знаят защо. Те дрънкат с тенекията си, звънтят със златото си.
Те са студени и търсят топлина в печени води, те са разгорещени и търсят прохлада в замръзнали духове. Всички те са хилави и пристрастени към обществени мнения.
Всички страсти и пороци са тук у дома си. Ала между тях има и добродетелници, има много ловка назначена добродетел.
Много ловка добродетел с пръсти за писане и корав дирник, свикнал да хваща мазоли и да чака добродетел, благословена с малки звезди по гърдите и дъщери с подплънки на кльощавия си задник.
Има тук също и много набожност и много вярващо блюдолизничество и раболепно низкопоклонничество пред бога на войнствата.
Тъй като „отгоре“ капе звездата и благосклонната плюнка, „нагоре“ се стреми копнежно всяка беззвездна гръд.
Месецът има харман, а харманът има свои лунни телета. Ала на всичко, що иде от този харман, народът от просяци и всяка ловка просяшка добродетел се моли.
„Аз служа, ти служиш, ние служим“ — тъй се моли всяка ловка добродетел нагоре към княза, за да се окачи най-сетне заслужената звезда на тесните гърди.
Ала месецът се върти и около всичко земно: князът пък от своя страна се върти дори около най-земното, а това е златото на бакалите.
Богът на войнствата не е бог на кюлчетата злато. Князът предполага, бакалинът разполага!
В името на всичко светло и силно, и добро у тебе, о, Заратустра, плюй на този град на бакалите и се върни!
Тук тече всяка кръв гнилостна и ленива, и пенеста по всички жили. Плюй на големия град, който е голямото купище, гдето се струпва изметът на обществото!
Плюй на града на смазаните души и тесни гърди, на злите очи, на лепкавите пръсти:
— на града на натрапниците, на безсрамниците, на драскачите и кресльовците, на пламенните честолюбци,
— където гноясва всичко загнило, съмнително, похотливо, мрачно, разкапано, набрало, съзаклятническо,
— плюй на големия гради се върни!
Но тук Заратустра прекъсна разпенения палячо и му запуши устата.
— Престани най-сетне! — извика Заратустра. — Отдавна вече изпитвам погнуса от речта ти и от тебе!
Защо толкова дълго живя до блатото, че самият ти трябваше да се превърнеш в жаба и кекерица?
Не тече ли сега и у самия тебе гнилостна пенеста блатна кръв по жилите ти, че си се научил да квакаш и злословиш така?
Защо не отиде в гората? Или не се залови да ореш земята? Нима морето не е пълно със зелени острови?
Аз презирам твоето презрение. И ако ти искаш да ме предпазиш, защо не предпази самия себе си?
Само от обич трябва да излита моето презрение и моята предпазваща птица, но не от блато.
Тебе те назовават моя маймуна, о, ти, разпенен палячо! Ала аз те назовавам своя грухтяща свиня — с грухтене ти ми разваляш дори моята похвала на глупостта.
Та що е било онова, което най-напред те е накарало да загрухтиш? Може би, че никой не те е достатъчно ласкал — затова ти си се настанил до това купище, за да имаш основание повече да грухтиш:
— за да имаш основание за повече отмъщение. Именно отмъщение, о, суетни шуте, е цялото ти пенене, добре те отгатнах!
Но твоята шутовска реч ми вреди дори там, където имаш право! И дори речта на Заратустра да би имала стократно право, ти все пак би постъпил винаги несправедливо към моето слово!
Тъй рече Заратустра и насочи поглед към града, въздъхна и дълго мълча. Накрая рече той тъй:
— И аз изпитвам погнуса от този голям град, не само този палячо. И тук, и там нищо не може да се подобри и нищо да се влоши.
Горко на този голям град! И аз бих желал да видя огнения стълп, в който той ще изгори!
Защото такива огнени стълпове трябва да предхождат великото пладне. Ала то си има своето време и своя собствена съдба.
Но тази поука давам аз на тебе, шуте, на прощаване — там, където не може да обича, човек трябва да отмине!
Тъй рече Заратустра и отмина палячото и големия град.
