Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (38) (Книга за всички и никого)

За сбирщината

Животът е извор на наслада; ала където пие и сбирщината, там всички кладенци са отровени.

Обичам всичко чисто, ала не обичам да гледам ухилените мутри и жаждата на нечистите.

Те хвърлят своя взор в кладенеца и от кладенеца сега блещи насреща ми противната им усмивка.

Те отровиха светата вода със своята сласт, когато назоваха своите гадни сънища, наслада, отровиха дори и словата.

Пламъкът трепва сърдито, когато те допират до огъня мокрите си сърца; самият дух възвира и дими там, където сбирщината пристъпва към огъня.

Сладникава става и се разкапва овошката в тяхната ръка; погледът им поразява овощното дърво и бури и ветрове прекършват съсухрените му върхове и стволове.

И не един, който се отвърна от живота, всъщност се отвърна само от сбирщината: защото не искаше да сподели кладенец и пламък и овошка със сбирщината.

И не един, който отиде в пустинята и търпеше жажда заедно с грабливите зверове, искаше всъщност само да не седи с мръсни камилари край оазиса.

И не един, който дойде като унищожител и като градушка връхлетя всички посеви, искаше всъщност само да сложи ногата си в устата на сбирщината и така да затъкне нейната ненаситна паст.

И залъкът, който най-често засяда на гърлото ми, не е това, да знам, че самият живот се нуждае от вражда и смърт и мъченически кръстове.

Но аз питах нявга и едва не се задавях от въпроса си: „Как? Нима животът се нуждае също и от сбирщината?“

Мигар има нужда от отровени кладенци и вонящи огньове, и гадни сънища, и червеи в хляба на живота?

Не моята омраза, а моята погнуса подяждаше стръвно живота ми! Ах, често ми омръзваше духът, когато намирах също и сбирщината духовита!

И на властниците обръщах гръб, когато виждах какво наричат днес власт: търгуване на дребно и спазаряване за власт — със сбирщината!

Между народи с чужди езици живеех аз, със затикнати уши, за да не проумявам езика им, когато търгуват на дребно и се спазаряват за власт.

И със запушен с ръката нос минавах недоволен аз през всяко вчера и днес: истина ви казвам, на пишеща сбирщина вонее всяко вчера и днес.

Подобно на сакат човек, оглушал, ослепял и онемял — така живеех аз дълго, само и само за да не живея заедно със сбирщината на властта, на перото и на насладата.

Трудно се катереше, моят дух по стълбата и предпазливо; лепти на наслада бяха негова разтуха; опрян на тояга, креташе животът за слепеца.

Ала що стана с мене? Как се избавих от погнусата? Кой подмлади окото ми? Как излетях на висината, където вече не седи сбирщината до кладенеца?

Не ми ли даде криле и предугаждащи извора сили самата ми погнуса? Истина ви казвам, трябваше да излетя на възбог, за да намеря отново извора на насладата!

О, аз го намерих, братя мои! Тук на възбог блика за мене изворът на насладата! И съществува живот, от който не пие сбирщината заедно с мене.

Дори много буйно ми течеш, ти, изворе на насладата! И често изпразваш отново бокала в желанието си да го напълниш!

Но и аз би трябвало да се приуча по-скромно да се приближавам до тебе: прекалено буйно се стреми моето сърце към тебе!

Моето сърце, в което гори лятото ми — краткото, жаркото, горестното, свръхблаженото: как жадува моето лято — сърце за твоята прохлада!

Отмина колебливата печал на моята пролет! Отмина яростната злоба на снежните парцали през юни! Лятото станах аз изцяло и знойно лятно пладне.

Знойно лято във висината със студени извори и блажена тишина: о, елате, приятели мои, за да стане тишината още по-блажена!

Защото това е наша висина и наша родина, в стръмна и недостъпна висина за нечистите и тяхната жажда живеем ние тук.

Хвърлете само своя чист взор в кладенеца на моята радост, о, приятели мои! Нима ще помъти той неговото чисто огледало? В отговор той ще ви се усмихне със своята чистота.

Върху дървото на бъдещето вием ние нашето гнездо; орли ще носят на нас, самотниците, храна в своите клюнове!

Наистина не храна, с която и нечистите могат да се хранят заедно с нас! Като огън би им се сторила тя и биха изгорили с нея устата си.

Истина ви казвам, тук ние не предлагаме подслон на нечисти люде! За техните тела и духове нашето щастие би било ледена пещера!

И като буйни ветрове ще живеем ние над тях, съседи на орлите, съседи на вечните снегове, съседи на слънцето: така живеят буйните ветрове.

И като буен вятър един ден ще профуча аз между тях и със своя дух ще задуша диханието на техния дух: така го изисква моето бъдеще.

Наистина буен вятър е Заратустра за всички в низините: и ето какъв съвет дава той на враговете си и на всички, които плюят и храчат:

„Пазете се, не плюйте срещу вятъра!“

Тъй рече Заратустра.