Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (42) (Книга за всички и никого)

Танцова песен

Една вечер Заратустра вървеше с учениците си през гората: и като диреше извор, тъй се озова на една зелена поляна, обградена с безмълвни дървеса и храсти; на нея танцуваха млади девойки. Щом съгледаха Заратустра, девойките тутакси престанаха да играят. Ала Заратустра пристъпи любезно към тях и каза тези думи:

— Продължавайте да танцувате, о, прелестни девойки! Не съм дошъл със зъл поглед да разваля играта ви, нито пък съм враг на млади момичета.

Застъпник на бога съм пред дявола: ала той е духът на тежестта. Как бих могъл аз, о вие, лекостъпни, да бъда враг на божествени танци? Или на момински крака с красиви глезени?

Наистина аз съм гора и нощ от тъмни дървеса: ала който не се плаши от моя мрак, той ще намери и розариуми под моите кипариси.

Също и малкия бог^[1] ще открие той, любимеца на младите момичета: ето там до извора лежи той, безмълвно, със затворени очи.

Наистина посред бял ден заспа той, ленивецът! Сигурно прекалено се е уморил да гони пеперуди!

Не ми се сърдете, о, вие, красиви танцувачки, ако понакажа младия бог! Той ще пищи и ще плаче, ала и когато плаче, го избива на смях!

И дори със сълзи на очи той трябва да измоли от вас един танц, а аз самият ще пея песен към неговия танц.

Танцова и подигравателна песен за духа на тежестта, за моя височайши всемогъщ дявол, за когото казват, че е „господар на света“.

И ето песента, която изпя Заратустра, докле Купидон и девойките танцуваха заедно:

Неотколе, о, животе, аз се взрях в твоето око: и ми се стори, че потъвам в неизмерими глъбини.

Ала ти ме измъкна със златна въдица оттам: иронично се засмя, когато те назовах неизмерим.

„Тъй говорят всички риби — каза ти, — каквото те не могат да измерят, е неизмеримо.“

Ала аз съм само променлив и див и във всичко жена, и то не добродетелна.

Все едно дали вие, мъжете, ме назовавате „глъбина“ или „вярност“, „вечност“, „тайнственост“.

„Ала вие, мъжете, ни дарявате винаги с вашите добродетели — ах, вие, добродетелници!“

Така говореше тя, невероятната, но аз не вярвам нито на словата й, нито на смеха й, когато приказва лошо за себе си.

А когато говорех насаме, между четири очи, със своята дива мъдрост, разгневена тя ми рече: „Ти искаш, ти жадуваш, ти любиш, единствено затова хвалиш живота!“

Тогава едва не възразих сърдито и не казах на гневливката истината: човек не може по-сърдито да отговори, освен като каже истината на своята мъдрост.

Именно така стои работата между нас тримата. Отдън сърце обичам само Живота — и наистина най-много, когато го мразя!

А че обичам мъдростта, дори понякога прекалено много, то е защото тя ми напомня твърде много за Живота.

Очите й, усмивката й, дори златната й въдичка: крив ли съм аз, че толкова приличат на Живота!

И когато веднъж Животът ме запита: „Та коя е тя, Мъдростта?“ — аз отговорих усърдно: „Ах, да! Мъдростта!“

Човек жадува за нея и не се насища, гледа я през було, лови я с мрежа.

Дали е красива? Отде да зная! Ала и най-старите шарани се хващат на стръвта й.

Капризна е и вироглава: често я виждах как хапе устни и как прекарва гребена обратно по косите си.

Може би е зла и лъжлива и във всичко само жена: но когато приказва сама за себе си лошо, тогава тя най-много прелъстява.

Когато казах това на Живота, той се засмя злобно и затвори очи. „Та за кого говориш ти? — запита той. — Да не би за мене?“

А дори и да имаше право — така ли се казва това тъй, право в лицето! А сега говорѝ също и за твоята Мъдрост.

Ах, и сега отворѝ пак своите очи, о, любими Животе! И стори ми се, че отново потъвам в неизмеримостта.

Тъй пееше Заратустра. Но когато танцът свърши и девойките се разотидоха, налегна го тежка скръб.

— Слънцето отдавна вече залезе; моравата е влажна, от горите нахлува хлад.

Около мене витае нещо непознато и гледа замислено. Що? Нима ти още си жив, Заратустра?

Защо? За какво? С какво? Накъде? Де? Как? Не е ли глупост да се живее още?

Ах, приятели мои, Вечерта вътре в мене запитва тъй. Простете ми моята скръб!

Вечер настана. Простете ми, че настана вечер!

Тъй рече Заратустра.