Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (1) (Книга за всички и никого)

1.

Когато навърши тридесет години, Заратустра напусна родината си и родното езеро и се оттегли в планината. Цели десет години той не се умори да се наслаждава на своя дух и на самотата си, но накрай сърцето му се обърна — и един ден той се вдигна още в ранни зори, застана пред слънцето и му рече тъй:

„О, ти, огромно светило! Щеше ли да познаеш истинското щастие, ако не бяха тези, които огряваш със светлината си?

Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия.

Ала всяка утрин ние те очаквахме копнежно, поемахме излишеството ти и те благославяхме за това.

Виж! Аз съм преситен от мъдростта си — като пчела, претоварена с мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите.

Аз бих искал да дарявам и да раздавам, докле мъдреците между людете отново се възрадват от глупостта си, а бедните — от богатството си.

Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило!

Също като тебе и аз трябва да заляза, както наричат това людете, при които искам да се спусна.

И тъй, благослови ме ти, непотъмнено от страсти око, което може без завист да гледа дори едно безмерно щастие!

Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твоето сияйно блаженство.

Ето! Пахарът се стреми пак да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек.“

Тъй започна залезът на Заратустра.