Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (81) (Книга за всички и никого)

Приветствието

Беше вече късно следпладне, когато Заратустра подир дълго и напразно търсене и кръстосване насам-натам се завърна отново в пещерата си. Ала когато спря пред нея, на не повече от двадесет крачки разстояние, тогава се случи това, което той най-малко очакваше сега: отново той чу мощния зов за помощ. И — чудо на чудесата! Този път зовът идеше от собствената му пещера. Но той беше продължителен многогърлен странен вик и Заратустра ясно разпозна, че се състоеше от много гласове. Доловен отдалече, той би могъл да звучи като вик от една-единствена уста.

Заратустра се спусна тогава към пещерата си и ето какво зрелище го очакваше след този многогласен хор. Защото там седяха струпани един до друг всички, с които бе разговарял през деня: кралят отдясно, кралят отляво, старият магесник, папата, доброволният божек, сянката, добросъвестникът на духа, тъжният прорицател и магарето. А най-уродливият човек си беше турил корона на главата и бе препасал два пурпурни пояса, тъй като подобно на всички грозни хора обичаше да се труфи и докарва. А посред това опечалено общество седеше орелът на Заратустра, настръхнал и развълнуван, тъй като трябваше да отговаря на много въпроси, за които неговата гордост нямаше отговор. А мъдрата змия висеше около шията му.

Всичко това Заратустра възприе с голямо учудване, но след това разгледа поотделно всеки един от гостите си с благосклонно любопитство, надникна в душите им и отново го изпълни учудване. През това време гостите се вдигнаха от местата си и зачакаха със страхопочит Заратустра да заговори. А Заратустра рече тъй:

„О, отчаяни люде! Вие, странни люде! Аз чух вашия зов за помощ! И сега зная също къде трябва да търся този, когото днес напусто дирих: възвишения човек!

Той седи в моята собствена пещера, възвишеният човек! Ала защо се чудя! Та не го ли примамих самият аз при мене с медени жертви и хитри съблазнителни призиви на моето щастие?

Но на мене ми се струва, че не подхождате за такова едно общество, вие взаимно настройвате сърцата си тъжно, о, вие, зовящи за помощ, когато седите тук заедно, нали? Трябва първо да дойде тук друг някой,

— някой, който ще ви накара отново да се смеете, някой добър, весел шегобиец, някой танцувач, забавен веселяк и луда, глава, някакъв стар глумец — е, как ви се струва?

Простете ми, вие, отчаяници, че аз ви говоря с такива прости думи, недостойни наистина за такива високи гости! Ала вие се досещате кое вдъхва дързост на сърцето ми,

— вие самите предизвиквате това и вашият вид, простете ми! Защото всеки става дързък при вида на един отчаян човек. Да утешава някой отчаян човек — за тази задача всеки смята себе си достатъчно силен.

На мене самия вие вдъхнахте тая сила — великолепен дар, мои високи гости! Порядъчен дар от гости. Хайде, не ми се сърдете, че сега аз на свой ред пак ви предлагам своя.

Това тук е мое царство и мое господарство: но за тази вечер и тази нощ нека моето да е и ваше. Моите животни нека ви прислужват, а моята пещера нека ви бъде място за отдих!

При мене, в моя дом и край моите животни никой не бива да изпада в отчаяние, в своя ловен участък аз закрилям всекиго пред неговите диви животни. И първото, което ви предлагам в дар, е: безопасност!

А второто е: моя малък пръст. А хванете ли един път него, вземете и цялата ми ръка, така да е! А и сърцето ми на това отгоре! Добре ми дошли, добре дошли в моя дом, скъпи гости!“

Тъй рече Заратустра и се засмя от обич и злост. Подир това приветствие гостите се поклониха втори път и замълчаха почтително, а кралят отдясно му отговори от тяхно име.

„По начина, о, Заратустра, по който ни предложи ръка и приветствие, ние опознахме в твое лице Заратустра. Ти унизи себе си пред нас: току-речи, ти оскърби нашата почит:

— ала кой би бил в състояние подобно на тебе да се себеунижи с такава гордост? Това вдъхва кураж на самите нас, то е балсам за нашите очи и нашето сърце.

Единствено само за да видим това, ние охотно бихме се изкачили на още по-високи планини от тази планина. Ние дойдохме именно като любители на гледки, а сега искаме да видим що връща на замъглени от печал очи блясъка.

И ето че секна вече всякакъв наш зов за помощ. Мисълта и сърцето ни са вече открити и възхитени. Само малко нещо липсва: и куражът ни ще стане дързък.

Нищо, о, Заратустра, не вирее по-буйно на земята от възвишена мощна воля. Тя е нейното най-красиво растение. Цялата гледка се разхубавява от едно такова дърво.

На пиния оприличавам аз, о, Заратустра, човек, израсъл като тебе: строен, мълчалив, крепък, самотен, от най-добро гъвкаво дърво издялан, великолепен,

— а накрая извисяващ нашироко яки зелени стволи над своето владение, поставящ мощни въпроси на ветрове и бури и на всичко, що битува във висините,

— още по-мощно отговарящ — повелител, победоносец, о, кой не би се изкачил на високи планини, за да види такива растения?

Тук, под твоето дърво, Заратустра, и най-мрачният, несретникът се разведрява, твоят вид вдъхва покой на неспокойния, изцелява сърцето му.

И наистина към твоята планина и твоето дърво са обърнати днес много очи: голям копнеж изпълва сърцата и не един и двама се научиха да питат: «Кой е Заратустра?»

И всеки, комуто си капвал когато и да било в ухото своята песен и своя мед, всички стълпници, отшелници, пустинници, живеещи по двойки, заговориха отведнъж на сърцето си:

«Жив ли е още Заратустра? Не си струва да живее човек повече. Всичко е еднакво. Всичко е напразно: или — ние трябва да живеем със Заратустра!»

«Защо не идва този, който толкова отдавна възвести идването си?» Така питат мнозина. Самотата ли го погълна? Или може би ние трябва да отидем при него?

Сега често се случва, че самата самота прогнива и рухва подобно на гробница, която не може да задържа повече мъртъвците си. Навсякъде се срещат възкръснали люде.

Сега вълните се издигат все по-високо и по-високо, о, Заратустра, около твоята планина. И колкото и да е висока твоята висина, мнозина трябва да се издигнат до тебе: твоят чълн не ще се заседи дълго на суша.

И това, че ние, отчаяните, дойдохме сега в твоята пещера и вече не изпадаме в отчаяние, е само знак и поличба за това, че по-добри от нас са на път към тебе,

— защото сам той е на път към тебе — онзи, който е последна останка от бога сред людете, сиреч всички люде на великия копнеж, на голямата погнуса, на голямата досада,

— всички онези, които не искат да живеят или които ще се научат отново да се надяват — или които ще се научат от тебе, о, Заратустра, на великата надежда!“

Така каза кралят отдясно и посегна към ръката на Заратустра, за да я целуне, ала Заратустра отказа да приеме този знак на почит и се отдръпна стъписан и мълчалив и пренесен сякаш в недостижими далечини. Подир малко обаче той беше отново между гостите си, гледаше ги с ясни, изпитателни очи и рече:

„Мили мои гости, о, вие, възвишени люде, бих желал да поприказвам ясно и разбрано — по немски — с вас. Не вас очаквах аз тук в тези планини.“

(„По немски, ясно и разбрано ли? Боже, смили се“ — промълви кралят отляво встрани. — „Личи си, той не познава миличките немци, този мъдрец от Изток!

Ала сигурно иска да каже: «по немски и грубо» — така да е! За днешно време това още не е най-лошият вкус!“)

„Нека всички заедно да сте наистина възвишени люде — продължи Заратустра — ала за мене вие не сте достатъчно високи и силни.

За мене, сиреч: за неумолимото, което мълчи вътре в мене, ала невинаги ще продължава да мълчи. И ако вие ми принадлежите, все пак не ми принадлежите като моята дясна ръка.

Който стои на болни и крехки крака подобно на вас, той именно иска преди всичко — все едно дали знае това, или го скрива от себе си — да бъде щаден.

Ръцете си и краката си обаче аз не щадя, аз не щадя моите воини: как бихте могли да бъдете вие годни за моята война?

С вас аз бих си проиграл и всяка победа. Не един от вас би вече паднал, още щом чуеше гръмливото тремоло на барабаните ми.

А освен това вие не сте за мене достатъчно красиви и благородни. Аз употребявам чисти, гладки огледала за моите учения: а върху вашата повърхност се разкривява дори и моят собствен образ.

Вашите рамене потиска не едно бреме, не един спомен; не едно зло джудже се гуши във вашите скрити кътчета. Има дори скрита тълпа у вас.

И дори да сте вие високи и от по-високо потекло, много неща у вас са изкривени и безформени. Няма ковач по света, който да би ви прековал както трябва по моя вкус.

Вие сте само мостове: нека по-високи минат по вас на отвъдния бряг! Вие означавате стъпала. Затова не се сърдете на онзи, който ще се изкачи по вас към своята висина!

От вашето семе може би един ден да израсне за мене моят истински син и съвършен наследник, ала това е още далече. Самите вие не сте тези, които ще наследят моето имане и име.

Не вас очаквах аз тук в тези планини, не с вас ми е отредено за последен път да се спусна в долината. Само като знамение дойдохте вие при мене, че по-високи люде са вече на път към мене,

— не людете на великия копнеж, на великата погнуса, на великата досада и това, което вие назовавахте останка от бога,

— не! не! трижди не! Други очаквам аз тук в тия планини и няма да повдигна крак оттук без тях,

— по-високи, люде, по-мощни, по-победни, по-дръзновени, такива, които са съразмерно построени по тяло и душа: смеещи се лъвове трябва да дойдат!

О, гости мои, о, чудни люде! Нима още нищо не сте чули за моите чеда? И че са на път към мене?

Говорите ми за моите градини, за блажените острови, за хубавия ми вид — защо не ми говорите за тях?

Като дар за моето гостоприемство измолвам аз от вашата любов да ми разкажете за моите чеда. С това съм аз богат, заради това аз обеднях:

— що не бих дал аз, за да имам само едно: теза чеда, този жив кълн, тези дървеса на живота на моята воля и на моята най-върховна надежда!“

Тъй рече Заратустра и внезапно замлъкна сред речта си, защото го връхлетя копнежът му. От вълнението на сърцето си той затвори очи и уста. Също и всичките му гости мълчаха и стояха неподвижни и смаяни. Само старият магесник даваше знаци с ръце и жестове.