Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (2) (Книга за всички и никого)

2.

Заратустра се спусна сам от планината и никой не го срещна, но щом навлезе в дебрите на гората, внезапно се изпречи един старец пред него, напуснал светата си скиния, за да търси корени в дъбравата. И тъй рече старецът на Заратустра:

— Не е чужд за мене този странник: преди няколко години той премина оттук. Името му беше Заратустра. Но сега се е променил.

Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?

Да, аз познах Заратустра. Кристално чисто е окото му и на устните му не лепне нито следа от скверност. Не за това ли той пристъпва с грация на танцьор?

Променен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите?

Като в море живееше ти в самотата и морето те носеше на своите талази. Мигар ти искаш да излезеш на сушата? Мигар искаш отново да понесеш сам тялото си?

Заратустра отвърна:

— Аз обичам людете.

— Та защо — рече светецът — самият аз се оттеглих в гората и пустошта? Не за това ли, че премного обичах людете?

Сега обичам Бога: не обичам вече людете. Човек е за мене несъвършена твар. Обичта към човека би ме погубила.

Заратустра отвърна:

— Не за обич говорех! Аз нося дар на людете.

— Нищо не им давай! — рече светецът. — По-добре вземи нещо от тях и го носи заедно с тях. С това най ще им угодиш, стига да е и на тебе угодно.

Ако ли пък искаш да им дадеш, не им давай нищо повече от милостиня, и то ги накарай да си я изпросят.

— Не — отвърна Заратустра. — Аз не давам милостиня. Не съм достатъчно беден за това.

Светецът се изсмя на тези думи и рече тъй:

— Тогава гледай да приемат съкровищата ти! Те са недоверчиви към пустинниците и не вярват, че идваме, за да раздаваме дарове.

Нашите стъпки кънтят за тях прекалено самотно из улиците. И както нощем, когато чуят от постелите си стъпките на мъж, много преди да пукне зората, така и сега те навярно си задават въпроса: къде се е запътил крадецът?

Недей отива при людете, а си остани в гората! Върни се по-добре при зверовете горски. Защо не искаш да си като мене? Мечка сред мечките, птичка сред птичките?

— А що прави светецът в гората? — попита Заратустра.

Светецът отвърна:

— Аз съчинявам песни и ги пея, а когато съчинявам песни, аз се смея, плача и мълвя молитви: тъй славословя Бога.

С песни, плач, смях и мълвене славословя Бога, който е мой Бог. А какво ни носиш ти в дар?

Като чу тези слова, Заратустра се поклони на светеца и рече:

— Що бих могъл да ви дам? Оставете ме по-скоро да си вървя по пътя, за да не ви отнема нещо.

И така те се разделиха един от друг — старецът и Мъжът, — смеейки се, както се смеят две деца.

Когато остана сам, Заратустра рече тъй на сърцето си:

— Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че Бог е мъртъв?