Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (31) (Книга за всички и никого)

За свободната смърт

Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Все още звучи странно учението: „Умри тъкмо навреме.“ Тъй учи Заратустра.

Разбира се, който не е живял тъкмо навреме, как би могъл да умре той някога тъкмо навреме! Поне да не се беше и никога раждал! Така съветвам аз лишните люде.

Ала и лишните люде си дават важност със своята смърт, дори и най-кухият орех иска да бъде строшен.

Всички отдават важност на смъртта: ала смъртта все още не е празник. Все още не са се научили людете как се чествуват най-красивите празници.

Ще ви покажа самоосъществяващата се смърт, която е жило и обет за живите.

От своя смърт умира осъществителят, победоносно заобиколен от люде, изпълнени с надежда и даващи обет.

Така би трябвало да се научи да умира човек: и не би трябвало да има празник там, където такъв умиращ не е осветил клетвите на живите.

Така да умреш е най-доброто; а второто е да умреш в борба и да пропилееш една велика душа.

Ала както на бореца, така и на победителя еднакво омразна е вашата ухилена смърт, която припълзява дебнешком като крадец и все пак идва като господар.

Своята смърт ви хваля аз, свободната смърт, която идва, защото аз искам.

А кога ще поискам? Който има цел и наследник, той ще поиска смъртта тъкмо в подходящо време за целта и наследника.

И от страхопочит пред целта и наследника той няма да окачи вече изсъхнали венци в светата обител на живота.

Наистина не искам аз да приличам на въжарите: те дърпат нишките на дължина, като самите те винаги се изтеглят заднешком.

Някои и други престаряват много за своите истини и победи: беззъба уста няма вече право за всяка истина.

А всеки, който се стреми към слава, трябва овреме да се прости с почитта и да приложи трудното изкуство — овреме да се оттегли от сцената на живота.

Човек трябва да престане да бъде дъвка за другите, тъкмо когато им е най-вкусно: това знаят тези, които искат дълго да бъдат обичани.

Естествено има и киселици, чиято участ изисква да чакат до последния ден на есента: и те едновременно узряват, пожълтяват и се спаружват.

На един старее първом сърцето — на друг духът. А някои още на младини са вече старци: ала късно младият се запазва дълго млад.

Някой няма щастие в живота: отровен червей се е загнездил в сърцето му и го гризе. Нека гледа да има поне повече щастие в смъртта.

Някой никога не става сладък; още през лятото той загнива. Само страхливостта му го държи още на вейката. А многолюдието живее и прекалено дълго виси на вейките си. Дано да се извихри буря и да отрони от дървото всичките тези гнили и червясали недозрейчета.

Де да дойдеха проповедници на бързата смърт! Те биха били за мене истински вихри и фъртуни и ще разтърсят дървесата на живота! Ала аз слушам да проповядват само бавна смърт и търпение към всичко „земно“.

Ах, вие проповядвате търпение към всичко земно ли? Та тъкмо това земно има прекалено много търпение към вас, о, хулители!

Наистина прекалено рано умря евреинът, когото проповедниците на бавната смърт тачат: и за мнозина стана оттогава злочеста участ, че той така без време умря.

Той познаваше само още сълзите и горестта на евреина ведно с омразата, на добрите и правдивите — евреинът Исус: и тогава го облада копнежът по смъртта.

Да беше си останал в пустинята и далеч от добрите и правдивите! Може би щеше да се научи да живее и да обича земята — а и да се смее!

Вярвайте ми, братя мои! Той умря прекалено рано; самият той щеше да отрече учението си, ако беше доживял моята възраст! Достатъчно благороден беше той, за да го опровергае!

Ала още не беше узрял. Незряло обича младежът и незряло мрази той човек и земя. Още окована и тежка е душата му и тежкоподвижни са крилете на духа му.

Ала в мъжа живее повече дете, отколкото в младежа, и по-малко тъга: по-добре разбира той смъртта и живота.

Свободен за смърт и свободен в смъртта; свещен отрицател със своето „не“, когато още не е дошло време за „да“: така разбира той смъртта и живота.

Нека вашата смърт, приятели мои, да не бъде сквернословие срещу човека и земята: това прося аз от меда на душата ви.

Дори и в смъртния ви час нека вашият дух и вашата добродетел да пламтят както заревото на вечерното слънце над земята: иначе ще излезе, че не умеете да умирате.

Аз самият искам да умра така, че вие, приятели мои, заради мене да обикнете още повече земята: и отново пръст искам да стана, за да намеря покой у онази, която ме е родила.

Наистина една цел имаше Заратустра, той хвърли топката си: сега вие, приятели, сте наследници на моята цел — на вас подхвърлям аз златната топка.

Най-много от всичко обичам да гледам, приятели мои, как хвърляте златната топка! И затова оставам още малко на земята: простете ми!

Тъй рече Заратустра.