Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (52) (Книга за всички и никого)

За спасението

Когато един ден Заратустра минаваше по големия мост, наобиколиха го недъгавците и божеците и един гърбав му рече така:

— Виж, Заратустра! Също и народът учи от тебе и добива вяра в твоето учение: ала за да ти повярва напълно, е необходимо още едно нещо: ти трябва по-напред да убедиш нас, недъгавците! Сега ти имаш тук хубав избор и наистина повече от една възможност на разположение. Можеш да накараш слепците да прогледат и схванатите да проходят, а на тогова, комуто е много дадено, можеш да отнемеш поне малко. Според мене това би било най-верният подстъп да накараш недъгавците да повярват в Заратустра.

Но Заратустра отвърна на този, който говореше, така:

— Когато снеме на гърбавия гърбицата, човек снема духа му — така учи народът. А когато върне на слепия зрението, с очите си той вижда премного лоши неща на земята, така че проклина този, който го е излекувал. А този, който накарва схванатия да проходи, му причинява най-голямото зло: защото едва проходил, дава воля на пороците си и така народът учи посредством хромия. А защо Заратустра да не учи също от народа, щом като народът учи от Заратустра?

Ала откакто съм отново между хората, най-малкото поне е това, че виждам: този няма око, а другият ухо, трети няма крак, а има и някои, които са изгубили езика или носа, или главата си.

Виждам и съм виждал още по-лоши неща, и някои толкова отвратителни, че не бих желал да говоря за всяко от тях, а за някои нито дори да мълча, например за люде, на които липсва всичко освен едно в повече — люде, които не са нищо друго освен едно голямо око или една голяма уста, или един голям търбух, или нещо друго грамадно — изопачени недъгавци ги назовавам аз.

А когато слязох от моята самота в планината и за пръв път прекосих този мост, просто не вярвах на очите си, погледнах веднъж, погледнах втори път и най-сетне си казах: „Това е ухо! Ухо — голямо колкото човек!“ Вгледах се по-добре: и наистина зад ухото се движеше още нещо, толкова мъничко, незначително и хилаво, че просто да го съжалиш. И наистина чудовищното ухо седеше на малко, тънко стъбълце — а това стъбълце беше човек! С увеличително стъкло би могло дори да се различи мъничко завистливо личице, а също тъй да се люшка на стъбълцето и подпухнала душичка. Народът ме уверяваше обаче, че голямото ухо не е само човек, а и голям човек, гений! Аз обаче не вярвах никога на народа, колчем говореше за големи хора, и си останах с вярата, че той е изопачен недъгавец, който има от всичко съвсем по малко, а от едно повече.

Когато изрече тези думи на гърбавия и на тези, чийто глашатай и тълкувател беше, Заратустра се обърна с дълбоко негодувание към учениците си и промълви:

— Наистина, приятели мои, аз бродя между людете като между отломъци от човешки крайници и разпилени вътрешни органи.

Най-ужасното за моето око е, че виждам човека разпокъсан на части и пръснат като на бойно поле и кланица.

И пробегне ли от Сега към Някога моето око, вижда все същата картина: отломъци от човешки крайници и разхвърляни вътрешни органи, зловещи случайности, ала никакви човеци.

Това Сега и Някога на земята — ах, приятели мои, за мене то е най-непоносимото и аз не бих могъл да живея, ако не бях пророк и на грядущето.

Пророк, пожелател, създател, самото това грядуще и мост към грядущето и, ах, дори нещо като недъгавец на този мост: всичко това е Заратустра.

Също и вие често си задавахте въпроса: „Кой е за нас Заратустра? Как трябва да се назовава той за нас?“ И както аз самият, и вие си поставихте въпроси, които чакаха отговор. Прорицател ли е той? Или може би изпълнител? Завоевател ли? Или наследник? Може би есен? Или лемеж? Лекар? Или оздравяващ болник?

Поет ли е той? Или глашатай на истината? Освободител ли? Или усмирител? Добър човек? Или зъл изкусител?

Аз бродя между людете като между отломъци на грядущето: на онова грядуще, което съзирам с погледа си.

И моите творчески мисли и стремежи са включени в това, да съчетая и обединя в единство отломъците и загадката, и зловещата случайност.

И как бих понесъл аз това, че съм човек, ако човекът не беше също и поет и разгадател на загадки, и спасител от случайността.

Да спасиш потъналото в миналото и всяко „тъй беше едно време“, да превъплътиш в едно „тъй го исках аз“ — единствено това би означавало за мене спасение!

Воля — тъй се зовеше освободителят и благовестителят, тъй ви учех аз вас, приятели мои! А сега прибавете и това към наученото: самата воля е все още затворник.

Искането освобождава: ала как се зове Това, което оковава във вериги дори освободителя?

„Минало свършено“ се зове скърцането на зъби и най-самотната мъка на волята. Безсилна да поправи стореното, тя е озлобена зрителка на всяко минало.

Волята не може да иска назад: че не може да сломи времето и въжделението на времето — това е най-самотната мъка на волята.

Искането освобождава: и какво ли не измъдря самото искане, за да се отърси от мъката си и да се надсмее на своя затвор?

Ах, глумец става всеки затворник! Глумливо спасява себе си и затворената воля.

Гневи се, че времето не се връща назад. „Минало свършено“ — тъй се зове камъкът, който тя не може да отмести.

И ето, търкаля тя камъни от гняв и негодувание и си отмъщава на оногова, който в отличие от нея не изпитва злоба и негодувание.

Така волята, избавителката, стана мъчителка: и на всичко, което може да страда, тя си отмъщава, че не може да се върне назад.

Това, да, единствено това е самото отмъщение: ненавистта на волята към времето и неговото „минало свършено“.

Наистина голяма гламавщина обитава в нашата воля; превърна се в проклятие за целия човешки род, щом тази гламавщина се научи на дух!

Духът на отмъщението: приятели мои, това беше досега най-добрият помисъл на людете; и където имаше страдание, там трябваше винаги да има и наказание.

Именно „наказание“, така назовава само̀ себе си отмъщението: с лъжовна дума то си присвоява лика на чиста съвест.

И тъй като самият искащ страда поради невъзможността да иска назад, то и самата воля и целият живот трябвало да бъдат наказание!

И ето че облак след облак се трупаха над духа, докле най-сетне лудостта не почна да проповядва: „Всичко е преходно, затова всичко заслужава да отмине!“

„И това е самата справедливост, онзи закон на времето, според който то трябва да изяде своите чада“ — така проповядваше лудостта.

„Нещата са подредени нравствено според правда и наказание. О, къде е избавлението от потока на нещата и от наказанието «битие»?“ Тъй проповядваше лудостта.

„Може ли да има избавление, щом има вечна правда? Ах, неотместим е камъкът «минало свършено», вечни трябва да бъдат също и всички наказания!“ Тъй проповядваше лудостта.

Ни едно дело не може да бъде унищожено. Как би могло чрез наказанието то да стане несторено? Това, това е вечното в наказанието „битие“, че дори самото битие трябва вечно да става отново дело и вина!

Освен това самата воля накрая се самоизбави и искането се превърна в неискане. Ала вие, братя мои, познавате тази приказна песен на лудостта!

„Далеч от тези приказни песни ви водех аз, когато ви учех: «волята е творец».

Всяко «минало свършено» е отломка, гатанка, ужасна случайност — докле творческата воля не каже: «Но тъй го исках аз!»

Докле творческата воля не каже: «Но тъй го искам аз! Тъй ще го искам аз!»

Ала каза ли тя вече тъй? И кога ще стане това? Отхвърлила ли е вече волята сбруите на собствената си глупост?

Станала ли е вече волята своя собствена избавителка и благовестител? Отвикнала ли е тя от духа на отмъщението и от всякакво скърцане със зъби?

И кой я научи на помирение с времето и на нещо по-висше от всяко помирение?

Нещо по-висше от всяко помирение трябва да иска волята, която е воля за власт — но как става това с нея? Кой я научи още да иска и назад във времето?“

Ала на това място от речта се случи тъй, че Заратустра ненадейно млъкна и заприлича изцяло на човек, изплашен до смърт. С изплашен взор загледа той учениците си; окото му пронизваше като стрела техните мисли и задни помисли. Ала само след един миг той отново се засмя и рече кротко:

— Трудно е да се живее с люде, защото мълчанието е толкова трудно, особено за бъбрив човек.

Тъй рече Заратустра. А гърбавият, закрил лицето си, се беше заслушал в разговора, но когато чу Заратустра да се смее, той издигна любопитно глава и каза бавно:

— Ала защо Заратустра говори на нас по-другояче, отколкото на своите ученици?

Заратустра отвърна:

— Що има тук за чудене? С гърбави човек може да си позволи да говори гърбаво!

— Добре — промълви гърбавият. — И с ученици може да си позволи да бъбри по ученически.

Ала защо Заратустра говори по̀ другояче на своите ученици, отколкото на себе си?