Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (60) (Книга за всички и никого)

На Елеонската планина

Зимата, зла гостенка, седи при мене у дома: сини са ръцете ми от нейното приятелско здрависване.

Аз я тача — тази зла гостенка, но я оставям с удоволствие да седи сама. С удоволствие бягам от нея и ако човек бяга добре, ще избяга от нея!

С топли нозе и топли мисли бягам там, където вятърът не духа, в слънчевия кът на моята Елеонска планина.

Там се смея аз на моята строга гостенка и съм й дори благодарен, че лови у дома ми мухите и задушава не един малък шум.

Защото тя не търпи, когато засвири един комар или дори два. Тя обезлюдява улиците, тъй че лунната светлина изплашена бяга от тях нощем.

Сурова гостенка е тя — ала аз я тача и не се моля като изнежените люде на тумбестия идол на огъня.

Предпочитам да потракам малко със зъбите, отколкото да се моля на идол! Тъй го иска моят нрав. А особено ненавиждам аз всички горещи, бълващи пара и дим идоли на огъня.

Когото обичам, него обичам зиме повече, отколкото лете. По-добре се надсмивам аз сега над враговете си и по-сърцато, откак зимата се е настанила в дома ми.

Наистина сърцато, дори и когато пълзейки се мушвам в леглото: тогава се смее и лудува моето пропълзяло щастие. А също и моят лъжовен сън се смее.

Аз да съм пълзач? Никога през живота си не съм пълзял пред силните. И ако понякога съм лъгал, лъгал съм от обич. Заради това съм весел също и в зимното легло.

Бедно легло ме топли повече от богато, тъй като аз ревнувам моята бедност. А през зимата тя ми е най-вярна.

Всеки ден започвам с някаква злост — подигравам се на зимата със студена баня: това моята строга домашна гостенка посреща с мърморене.

С удоволствие аз я гъделичкам и с вощеница, за да я накарам най-сетне да пропусне слънчевия разтрог през сивопепеливия здрач.

Особено заядлив съм аз именно сутрин, на разсъмване, когато прозвъни ведрото на кладенеца и конете зацвилят топло по здрачните улици.

С трепет в гърдите очаквам аз тогава да побелее най-сетне небето, да се разкрие снежнобрадото зимно небе, старецът и побелялата брада:

— зимното небе, безмълвното, което често премълчава дори своето слънце.

Не се ли научих аз именно от него на дълго светло мълчание? Или може би то се е научило от мене на него? Или може би всеки от двама ни сам го е изнамерил.

Произходът на всички добри неща е хилядократен. Всички добри палави неща скачат от радост в битието. Как биха могли те да направят това само един-единствен път?

Добро палаво нещо е също и дългото мълчание и подобно на зимно небе да гледаш със светло кръглооко лице:

— подобно на него да премълчаваш слънцето си и непреклонната си слънчева воля. Наистина това изкуство и тази зимна палавост аз изучих добре!

Най-любимата ми злост и най-любимото изкуство се състои в това, че моето мълчание се научи да не се издава чрез мълчание.

С думи и тракане на зарове надхитрям аз тържествените очаквачи: на всички тези строги съгледвачи моята воля и цел трябва да се изплъзне.

За да не може никой да проникне с взора си в дъното ми и в последната ми воля, аз си изнамерих дългото светло мълчание.

Не един хитроумник срещнах аз: той забулваше лицето си и размътваше водата си, за да не може никой взор да проникне във и през тях.

Ала тъкмо при него дохождаха по-хитроумните недоверливци и орехотрошачи: тъкмо у него улавяха те най-дълбоко скритата му риба.

Но светлите, смелите, прозрачните — ето кои са според мене най-хитроумните мълчаливци. Тяхното дъно е толкова дълбоко, че дори и най-бистрата вода не го издава.

О, снежнобрадо мълчаливо зимно небе, о, кръглоока побеляла глава над мене! О, ти, небесен праобраз на моята душа и нейната палавост!

И не би ли трябвало да се укрия подобно на някой, който е погълнал злато, за да не ми разпорят душата?

Не би ли трябвало да нося кокили, та да не съгледат дългите ми крака всичките тези завистници и злорадци, които ме заобикалят?

Тези опушени, стайно затоплени, похабени, излинели, изпити от мъка души — как би могла тяхната завист да понесе моето щастие?

И тъй, аз ще им показвам само леда и зимата по своите върхове, а не и това, че моята планина все още е опасана от всички слънчеви пояси.

Те чуват само как моите зимни фъртуни свирят, а не и това, че аз пътувам също тъй и по топли морета подобно на томителни, тежки, горещи южни ветрове.

Те ми състрадават още и заради моите неволи и случайни несрети, ала моето слово гласи: „Оставете случая да дойде при мене: невинен е той като младенец!“

Как биха могли да понесат те моето щастие, ако аз не бях сложил несрети и зимни неволи, и гугли от бяла мечка, и плащове от белоснежно небе около моето щастие:

— ако самият аз не изпитвах състрадание към тяхното състрадание, към състраданието на тези завистници и злорадци,

— ако аз самият не въздишах пред тях и не траках със зъби от студ и ако не се оставях търпеливо да ме завиват в състраданието си?

Това е мъдрата палавост и благосклонност на душата ми, че тя не крие своята зима и мразовитите си фъртуни. Тя не крие и отоците си от измръзване.

За едного самотност е бягството на болника, за другиго самотност е бягството от болника.

Нека слушат те как тракам със зъби и въздишам от зимен студ — всички тия бедни кривогледи негодници около мене! С такива въздишки и тракане на зъби аз все пак избягвам техните затоплени стаи.

Нека ми състрадават и нека въздишат заедно с мене за моите отоци от измръзване: „От леда на познанието той ще замръзне съвсем“ — тъй ме окайват те.

А през това време аз кръстосвам с топли крака надлъж и нашир моята Елеонска планина. В слънчевия кът на моята Елеонска планина аз пея и се надсмивам над всяко състрадание.

Тъй пееше Заратустра.