Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (74) (Книга за всички и никого)

Пиявицата

Унесен в мисли, Заратустра поде пътя си навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората, минаваше покрай мочурища, но както се случва с всекиго, който размишлява над трудни проблеми, внезапно настъпи човек. И ето че изведнъж се изсипаха в лицето му болезнен писък, две проклятия и двадесет попържни, така че в уплахата си отгоре на всичко той замахна с тоягата и я стовари върху настъпения. Веднага след това обаче той се опомни и сърцето му се надсмя над глупостта, която току-що бе извършил.

— Прости — каза той на настъпения, който разгневен се беше навдигнал и приседнал, — прости и изслушай преди всичко една притча.

Както пътник, унесен в мечти за далечни неща, по безлюдна улица внезапно настъпва спящо куче, куче, изтегнало се на слънце:

— както и двамата разгневени се сепват и подобно на смъртни врагове започват да се ругаят, така стана и с нас.

И все пак! И все пак — колко малко е липсвало, за да се помилват взаимно кучето и самотникът! Та нали и двамата са самотници!

— Който и да си ти — рече все още разярен настъпеният, — ти ме оскърбяваш не само с крака си, а сега и с притчата си!

Погледни ме, куче ли съм аз?

При тези думи той се изправи и измъкна голата си ръка от тресавището. Отначало той лежеше проснат на земята и по тази причина скрит и неразпознаваем, подобно на човек, залегнал на пусия за блатен дивеч.

— Но що дириш тук? — се провикна Заратустра, уплашен, понеже видя, че по голата му ръка струеше много кръв. — Какво се е случило с тебе? Лют звяр ли те ухапа, нещастнико?

Кървящият се засмя, все още разгневен.

— Я си гледай работата! — рече той и се накани да продължи пътя си. — Тук аз съм у дома си и в своя участък. Всеки, който иска, може да ме пита, но на такъв дебелак като тебе нямам никакво намерение да отговарям.

— Грешиш — възрази Заратустра, обхванат от състрадание, и се опита да го задържи. — Ти грешиш: тук ти не си у дома си, а в моето царство и никой в него не бива да пострада.

Наричай ме, както искаш — аз съм този, който трябва да бъда. Сам аз се назовавам Заратустра.

Хайде! Там горе се вие пътят към пещерата на Заратустра. Не е далече тя. Не искаш ли да лекуваш при мене раните си?

Имал си лош късмет, о, несретнико, в този живот: първом те ухапа звярът, а после те настъпи човекът!

Ала когато настъпеният чу името Заратустра, той се преобрази.

— Що става с мене? — се провикна той. — Кой в този живот има за мене по-голямо значение от този единствен човек, именно Заратустра, и от онова единствено животно, което живее от кръв, пиявицата?

Заради пиявицата лежах аз тук до това тресавище като някой рибар и отпуснатата ми ръка беше вече десет пъти захапвана, когато засмука кръвта ми една по-добра пиявица, самият Заратустра!

О, какво щастие! О, чудо на чудесата! Благословен да бъде този ден, който ме примами в това блато! Благословена да бъде най-добрата, най-живата вентуза, която днес живее, благословена да е великата пиявица на съвестта — Заратустра!

Така рече настъпеният, а Заратустра се зарадва на неговите думи и на техния изтънчен почтителен облик.

— Кой си ти? — запита той и му протегна ръка. — Между нас има много неща за изясняване и избистряне, но, струва ми се, настъпва вече ясен, светъл ден.

— Аз съм добросъвестникът на духа — отвърна запитаният — и в работите на духа мъчно ще се намери някой по-строг, по-взискателен и по-твърд от мене, с изключение на този, от когото научих аз това — на самия Заратустра.

По-добре да не знаеш нищо, отколкото да знаеш много само наполовина! По-добре да бъдеш глупец на своя глава, отколкото мъдрец по чуждо усмотрение. Аз изследвам основно:

— какво значение има дали нещо е голямо или малко? Дали се назовава то блато или небе? Една педя основание ми е достатъчно, стига то да е наистина основание и почва!

— една педя основание: на него човек може да стои. В същинската добросъвестност на знанието няма нищо голямо и нищо малко.

— А може би ти си познавачът на пиявицата? — запита Заратустра. — И изследваш пиявицата до последните основания, о, ти, добросъвестниче?

— О, Заратустра — отговори настъпеният, — би било нещо чудовищно, ако аз се осмелях да се заема с това!

Ала онова, което владея майсторски и зная, то е мозъкът на пиявицата: то е моят свят!

И наистина представя един свят! Прости ми обаче, че сега заговорва моята гордост, защото тук аз нямам равен на себе си. Затова казах „тук аз съм у дома си“.

Колко дълго време вече аз изучавам това едничко нещо — мозъка на пиявицата, за да не се изплъзне вече от мене хлъзгавата истина! Тук е мое царство!

— затова аз захвърлих всичко друго, затова всичко друго ми стана все едно. И досам моето знание битува моето черно незнание.

Моята съвест на духа изисква тъй, че да зная едно, а всичко друго да не зная: отвращавам се аз от всичко половинчато на духа, от всичко мъгляво, витаещо във въздуха, мечтателно-занесено, романтично.

Там, където свършва моята почтеност, аз съм сляп и желая да остана сляп, ала там, където искам да зная, желая също тъй да бъда честен, сиреч твърд, строг, взискателен, жесток, неумолим.

Някога ти каза, о, Заратустра: „Духът е животът, който се врязва в самия живот“ — тези твои слова ме съблазниха и ме привлякоха към твоето учение. И наистина със собствената си кръв аз умножих знанието си.

— Както учи очевидността — прекъсна го Заратустра, защото кръвта все още се стичаше по голата ръка на добросъвестника. В нея се бяха впили точно десет пиявици.

— О, ти, странни приятелю! Колко много поучава тази очевидност, сиреч самият ти. И може би съвсем не е нужно аз да вливам всичко в твоите строги уши!

Както и да е. А сега нека се сбогуваме тук! Но бих желал да те видя пак. Ето там горе се извива пътеката към моята пещера: тази нощ ще се радвам да бъдеш там мой мил гост!

На драго сърце бих желал да излекувам раните по тялото, които ти причини Заратустра, когато те настъпи с крак. Ще мисля за това. Сега обаче ме зове вик за помощ бързо да те напусна.

Тъй рече Заратустра.