Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (90) (Книга за всички и никого)

Знамението

На сутринта след тази нощ Заратустра скочи от постелята, препаса хълбоците си и излезе от пещерата, облян в светлина и силен като утринно слънце, грейнало от облачния разтрог.

„О ти, огромно светило — рече той, както някога беше казал, — о, дълбоко око на щастието, щеше ли да познаеш истинско щастие, ако не бяха тези, които огряваш със светлината си?

И ако те останеха в своите соби, докато ти си се пробудило вече и изгряваш, и даряваш, и раздаваш светлина, колко ли би се разгневила на това твоята горда свенливост!

Е добре! Те спят още, тези възвишени люде, додето аз съм вече буден: те не са моите истински спътници! Не тях чакам аз тук в моите планини!

Към своето дело се стремя аз, към своя ден: ала те не разбират знаменията на моето утро, моята стъпка не е за тях зов на будилник!

Те спят в моята пещера, сънят им пие още от моите опияняващи песни. Ухо обаче, което слуша мене послушно, ухо липсва между техните органи.“

Това каза Заратустра на сърцето си, когато слънцето изгряваше: тогава той издигна въпросително взор на възбог, защото чу над себе си пронизителния глас на своя орел. „Чудесно! — се провикна той към него. — Това ми се нрави и ми подобава. Моите животни са будни, защото аз съм буден.

Моят орел е буден и подобно на мене тачи слънцето. С орлови нокти той посяга към новата светлина. Вие сте мои истински животни. За това ви обичам аз!

Но все още ми липсват истински люде!“

Тъй рече Заратустра, но тогава се случи, че той се видя заобиколен от безброй пърхащи и летящи птички — шумът на толкова много крила и блъсканицата около неговата глава обаче бяха толкова големи, че той затвори очи. И наистина сякаш го беше връхлетял облак, сякаш облак от стрели, които се изсипват върху някой нов враг. Ала всъщност това беше облак на обич и то върху един нов приятел.

„Що става с мене“ — помисли си Заратустра, дълбоко удивен в сърцето си, и бавно се отпусна върху големия камък до входа на пещерата си. И както размахваше ръце около себе си и над себе си, и под себе си и се бранеше от нежните птички, ненадейно се случи нещо много странно: неусетно той зарови ръце в някаква гъста, топла грива, а едновременно с това се разнесе рев — кротък продължителен рев на лъв.

„Знамението идва“ — си рече Заратустра и сърцето му се преобрази. И наистина, когато около него просветля, при нозете му лежеше жълт огромен звяр и гушеше глава в коленете му и не искаше от обич да се отдели от него. Подобно на куче, открило след дълга раздяла стария си господар. Ала и гълъбите не оставаха по-назад от лъва в изблика на своята обич и всеки път, когато някой гълъб прелетяваше над носа на лъва, лъвът поклащаше глава и се учудваше, и се смееше на това.

За всичко това Заратустра каза само една дума: „Моите чеда наближават, моите чеда!“ — после съвсем занемя. Сърцето му обаче се вълнуваше и от очите му се стичаха сълзи и капеха на ръцете му. А той не обръщаше вече внимание на нищо и седеше там неподвижно, дори не се бранеше вече и от животните, така че гълъбите подхвъркваха насам-натам, кацваха на раменете му и милваха бялата му коса и се не уморяваха да му засвидетелствуват нежност и радост. Силният лъв през това време ближеше непрестанно сълзите, които капеха по ръцете на Заратустра, и ревеше и ръмжеше плахо. Така се държаха животните.

Всичко това трая дълго време или кратко време, защото, криво да седим, право да говорим, за подобни неща няма време на земята. А между това възвишените люде в пещерата на Заратустра се бяха вече пробудили и се наредиха в шествие, за да посрещнат Заратустра и да му изкажат сутринния си поздрав: защото не бяха забелязали, когато се пробудиха, че той вече не е между тях. Ала когато стигнаха до изхода на пещерата и шумът от стъпките им се разнесе навън, лъвът се стресна силно, извърна изведнъж глава от Заратустра и скочи с див рев право към пещерата.

А възвишените люде, когато го чуха да реве, изпищяха като из една уста, побягнаха назад и в миг се изпокриха.

Самият Заратустра обаче, зашеметен и поразен, се вдигна от мястото си, озърна се околовръст, стоеше смаян там, запита сърцето си, опомни се и видя, че е сам.

— Що чух аз? — промълви той най-сетне бавно. — Какво се случи преди малко с мене?

И споменът му се върна и той си припомни в един миг всичко, що беше се случило с него между Вчера и Днес.

— Тук е камъкът — си рече той, като поглади брадата си, — на който седях аз вчера сутринта, а ето тук пристъпи прорицателят към мене и тук чух аз най-напред зова, който току-що долетя до мене, силния вик за помощ.

О, вие, възвишени люде — вашата беда е предричал несъмнено старият прорицател вчера сутринта,

— с вашата неволя той е искал да ме прелъсти и изкуси: „О, Заратустра — каза ми той, — аз дойдох, за да те въведа в твоя последен грях.“

„В моя последен грях ли? — провикна се Заратустра и гневно се изсмя над собствените си слова. — Та какво друго ми е останало спестено освен моя последен грях?“

И още веднъж Заратустра се углъби в себе си и отново седна на големия камък и потъна в размисъл. Внезапно той подскочи:

„Състрадание! Състраданието към възвишения човек! — извика той и лицето му се превърна в бронз. — Отлично! На това времето мина!

Моето страдание и моето състрадание — що значат те? Към щастие ли се стремя? Аз се стремя към своето дело!

Хайде! Лъвът дойде, чедата ми са вече близо. Заратустра е вече узрял, часът ми удари:

Моя е тази утрин, моят ден започва: изгрей ти сега, изгрей, ти, о, велико знойно пладне!“

Тъй рече Заратустра и напусна пещерата, сияен и силен като утринно слънце, което изгрява иззад мрачни планини.