Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (68) (Книга за всички и никого)

За великия копнеж

О, моя душа, аз те: научих да казваш „днес“, както и „някога“ и „едно време“ и с танц да се носиш над всяко „тук“ и „там“ и „там някъде“.

О, моя душа, аз те избавих от всички кътчета, аз изметох от тебе прах, паяци и сумрак.

О, моя душа, аз измих от тебе малкия срам и закътаната добродетел и те увещах да застанеш гола пред очите на слънцето.

С бурята, която се зове „дух“, аз префучах над твоето развълнувано море. Всички облаци аз прогоних оттам, убих дори самия убиец, наречен „грях“.

О, моя душа, аз ти дадох правото да казваш „не“ като бурята и да казваш „да“, както откритото небе казва „да“: спокойна като светлина стоиш ти и сега минаваш през отрицателни бури.

О, моя душа, аз ти върнах свободата над създадено и несъздадено: а кой познава, както ти познаваш, насладата на бъдещето?

О, моя душа, аз те приучих на презрение, което не идва като черво — единна — към великото, обичащото презрение, което най-много обича там, където най-много презира.

О, моя душа, аз те учех тъй да увещаваш, че да убеждаваш към себе си самите основания: подобно на слънцето, което увещава дори морето да се издигне до неговата вие.

О, моя душа, аз снех от тебе всяко покорство, низкопоклонничество и раболепно обръщение „господарю“: самият аз ти дадох прозвището „Обрат на неволя“ и „Съдба“.

О, моя душа, аз ти дадох нови имена и пъстри играчки, аз те назовах „Съдба“ и „Простор на просторите“ и „Пъп на времето“ и „Небесносиня камбана“.

О, моя душа, на земята ти аз дадох да пие всяка мъдрост, всички нови вина, а също и всички незапомнено стари силни вина на мъдростта.

О, моя душа, всяко слънце аз изливах върху тебе и всяка нощ, и всяко мълчание, и всеки копнеж. Тогава ти избуяваше за мене като лозница.

О, моя душа, отрупана с плод и тежка стоиш тя сега пред мене, една лозница е напращели вимета и гъсти кехлибаренозлатни гроздове:

— претрупана и притисната от своето щастие, очакваща и натежала от плод и още свенлива от своето очакване.

О, моя душа, няма на земята друга душа по-обичаща и по-обемна, и по-просторна! Къде другаде биха се приютили по-съкровено едно до друго бъдеще и минало, ако не в тебе?

О, моя душа, аз ти дадох всичко и моите шепи се изпразниха в тебе: а сега? А сега ти ми казваш с усмивка и пълна с тъга: „Кой от нас двамата трябва да благодари?

— не би ли трябвало дарителят да благодари, че получателят е приел дара му? Даряването не е ли вътрешна необходимост? А приемането на дара не е ли милост?“

О, моя душа, аз разбирам усмивката на твоята тъга. Самото ти свръхбогатство простира сега копнеещи ръце!

Твоето изобилие рее взора си над бушуващи морета и чака. Копнежът на свръхобилието гледа от усмихващото се небе на твоите очи.

И наистина, моя душа! Кой би съзрял усмивката си и не би се разтопил в сълзи? Дори и самите ангели се разтопяват в сълзи при вида на свръхблагата ти усмивка.

Тъкмо твоята благост и свръхдоброта е, която не иска да се оплаква и да плаче, ала все пак твоята усмивка, о, душа моя, копнее по сълзи и твоята тръпнеща уста по ридание.

„Не е ли всеки плач жалба? И всяка жалба не е ли обвинение?“ Така говореше ти сама на себе си и затова предпочиташ, о, моя душа, да се усмихваш, вместо да излееш страданието си:

— в поройни сълзи да излееш цялото си страдание от своето изобилие и от целия си страстен устрем на лозницата към лозар и лозарски косер!

Ала ако не желаеш да плачеш, да изплачеш пурпурната си мъка, ти ще трябва да пееш, о, моя душа! Виж, аз самият се усмихвам, аз, който ти предричах тези неща:

— да пееш гърмовна песен, докле стихнат всички морета, за да се вслушат в твоя копнеж,

— докле по тихи копнеещи морета се носи лодката, златното чудо, около чието злато подскачат всички добри зли чудновати неща:

— също и много големи и малки животни и всичко, което има леки чудновати крака, за да може да тича по теменуженосини пътеки,

— нататък към златното чудо, към волната лодка и нейния господар: а пък той е лозарят, който чака с диамантения лозарски косер,

— твоят велик избавител, о, моя душа, безименният, за когото едва бъдещите песни ще намерят име! И наистина твоето дихание вече благоухае на бъдни песни!

— ти пламтиш вече и бленуваш, ти пиеш вече жадно от всички дълбоки звънливи кладенци на утехата, тъгата ти си вече отдъхва в блаженството на бъдни песни!

О, моя душа, сега ти дадох аз всичко, дори и сетното си имане, и всички свои шепи изпразних за тебе — че аз ти заповядах да пееш, виж: това беше моят последен дар!

Че аз ти заповядах да пееш, кажи сега, говори: кой от нас сега трябва да благодари? Или още по-добре: запей ми, запей, о, моя душа! И нека аз да ти благодаря!

Тъй рече Заратустра.