Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (69) (Книга за всички и никого)

1.

В окото ти надникнах аз неотколе, о, Животе: злато видях аз да блести в твоето око-нощ — сърцето ми замря пред тая сласт:

— златен чълн видях аз да блести върху нощни води, гмуркаща се, пиеща, отново кимаща златна люлчена ладия!

Към моя крак, бесен за танц, хвърли ти поглед — смеещ се, въпросителен, томителен люлчен поглед!

Два пъти само разклати ти своята дрънкалка с малките си ръце — и моята нога се вече залюля от бяс за танц.

Петите ми се заповдигаха, пръстите на нозете наостриха слух, за да те разберат: та нали ухото на танцувача е в пръстите на нозете му!

Към Тебе подскочих аз, ала ти отстъпи назад пред моя скок, а срещу мене, подобно на змии, развяваха своите разпилени съскащи езици косите ти!

От тебе отскочих аз и от змиите ти, а ти стоеше вече полуизвърната, с око, изпълнено с желание.

С криви погледи ти ме учиш на криви пътища. По криви пътища се учи моят крак на коварства!

Аз се боя от твоята близост, обичам те, когато си далеко: твоето бягство ме примамва, твоето търсене ме приковава на едно място: аз страдам, ала какво не бих изстрадал заради тебе на драго сърце!

Ти, чийто мраз разпалва, чиято омраза прелъстява, чието бягство обвързва, чийто присмех затрогва:

— кой не те е мразил тебе, велика обвързвачко, изкусителко, търсителко, намервателко! Кой не те е обичал тебе, невинна, нетърпелива, бърза като вятъра, детеока грешнице?

Накъде ме теглиш сега, о, ти, красиво съвършенство и палава немирнице! А сега отново бягаш от мене, ти, сладка палавнице и неблагодарнице!

С танц аз те следвам, танцувам дори по най-малките ти следи. Къде си ти? Подай ми ръката си! Или поне един пръст!

Тук има пещери и гъсталаци! Ние ще се заблудим! Стой! Чакай, спри! Не виждаш ли, че пърхат бухали и прилепи?

Ти, бухале! О, прилепе! На подбив ли ме вземаш? Къде сме ние? От кучетата си се научила тъй да лаеш и виеш.

Ти блещиш мило белите си зъбки към мене, а злите ти очички светкат срещу мене изпод къдрава гривица.

Това е танец пряко поля и гори. Аз съм ловецът. Искаш ли да бъдеш мое куче или моя дива коза?

А сега застани до мене! И бързо, о, злобна скокливке! А сега нагоре! И отвъд! — О, горко ми! Та аз сам паднах при скока!

О, виж ме как съм се проснал, о, палавке, и как моля за милост! На драго сърце бих тръгнал с тебе аз — из по-приветливи пътеки!

— по пътеките на любовта през смълчани пъстри храсти! Или там покрай езерото: там плуват и танцуват златни рибки!

Уморена ли си вече сега? Ето там отвъд има овци и вечерни зари. Не е ли хубаво да заспиваш, когато овчарите свирят на цафари?

Много ли се измори? Аз ще те пренеса отвъд, отпусни само ръцете си! И ако си жадна, аз ще намеря нещо да утоля жаждата ти, ала устата ти не иска да го пие!

О, тази проклета пъргава гъвкава змия и хлъзгава магесница! Къде щукна тя? Но на лицето си усещам две петна и две червени следи от ръката ти!

Истински ми дотегна вече да бъда пастир на овцете ти! О, вещице, ако досега аз ти пях, сега ти трябва да ми пищиш!

По такта на бича ми трябва да ми танцуваш и пищиш! Нали аз не съм забравил бича? — Не!