Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (56) (Книга за всички и никого)

2.

„Спри, джудже! — казах аз. — Аз или ти! Но аз съм по-силният от нас двамата. Ти не познаваш моята неизбленна мисъл! Нея ти не би могъл да понесеш!“

Тогава се случи нещо, от което ми стана по-леко, защото джуджето скочи от рамото ми, любопитникът! И приседна на един камък пред мене. А тъкмо там, дето спряхме, имаше път към порта.

„Погледни пътя към портата, джудже! — продължих аз. — Той има две лица. Два пътя се сливат тук: още никой не ги е извървял докрай.

Тази дълга улица зад нас — тя продължава цяла вечност. А онази дълга улица отвътре навън, тя е друга вечност.

Те си противоречат, тези пътища: те просто се удрят глава в глава — а тъкмо тук пред тази порта се вливат един в друг. Името на пътя към портата е написано горе над нея: «Миг».

Ала ако все някой продължи да върви по тях и все по-нататък, и по-нататък, вярваш ли, о, джудже, че тези пътища вечно ще си противоречат?“

„Всичко право лъже — измърмори презрително джуджето. — Всяка истина, е крива, а самото време е кръг.“

„О, ти, дух на тегловността! — се провикнах аз гневно. — Не се опитвай да се измъкнеш така лесно? Или иначе ще те оставя да клечиш там, където си приклекнал, кьопчо такъв! А аз те издигнах горе!“

„Погледни — продължих аз, — този Миг! От този път към портата «Миг» се проточва като безкрайна лента дълга вечна улица назад: зад нас лежи една вечност.

Не трябва ли онова от всички неща, което може да върви, да е извървяло веднъж вече тази дълга улица? Не трябва ли онова от всички неща, което може да се случи, веднъж да се е случило, да е станало, да е преминало вече?

И ако всичко е било вече, как преценяваш ти този миг? Не би ли трябвало и този път към портата да е съществувал вече някога?

И не са ли по този начин всички неща тъй здраве преплетени в един възел, че този Миг да тегли след себе си всички грядущи неща? Следователно и самия себе си?

Защото онова от всички неща, което може да върви, то трябва още веднъж да мине също и по тази дълга улица навън!

И тоя муден паяк, който едва пъпли в лунната светлина, и самата тази лунна светлина, а и аз, и ти на пътя към портата, разговаряйки шепнешком един с друг, разговаряйки шепнешком за вечни неща — не трябва ли и ние да сме съществували вече някога?

— и да се връщаме пак и да вървим по онази друга улица, навън, пред нас, по тази дълга страхотна улица, не трябва ли ние вечно да се връщаме отново?“

Тъй мълвях аз и все по-тихо и по-тихо, защото се страхувах от собствените си мисли и тайни помисли. Тогава ненадейно чух наблизо да вие куче.

Слушал ли съм някога да вие така куче? Мисълта ми се устреми назад. Да! Когато бях дете, в най-ранното ми детство:

тогава именно чух да вие куче така. Дори го и видях — наежено, вирнало глава, треперещо, в най-тиха среднощ, когато дори и кучетата вярват в призраци, така че ми дожаля за него. Тъкмо тогава изгря пълният месец, безмълвен като смърт, над къщата, застана безшумно, един огнен диск, безшумно над плоския покрив, сякаш над чужда собственост:

от това се беше ужасило кучето тогава: защото кучетата вярват в крадци и призраци. И когато го чух отново тъй да вие, още веднъж ми дожаля за него.

Къде се дяна джуджето? А пътят към портата? А паякът? А всички шепнения? Сънувах ли? Събудих ли се? Отведнъж се озовах сред диви скали, сам-самин сред тая пустош, под най-пустата лунна светлина.

Но там лежеше човек! А ето там и кучето! Подскачащо, наежено, скимтящо — видя ме, че идвам, и тогава отново зави, и запищя — чувал ли съм нявга куче да пищи така за помощ?

И наистина това, що видях, нивга не бях виждал до ден днешен. Видях млад овчар да се превива, да се гърчи в конвулсии и да се задушава с разкривено от спазми лице, а от устата му висеше тежка черна змия.

Виждал ли съм кога и да било толкова погнуса и смъртен ужас, изписани върху едно лице? Може би той е спал? И змията тогава е пропълзяла в гърлото му и се е впила здраво в него.

Ръката ми сграбчи змията и я задърпа — напразно! Тя не изтръгна змията от гърлото. Тогава нещо извика изотвътре в мене: „Прегризи я! Прегризи я!“

„Главата прегризи!“ — тъй извика нещо изотвътре в мене. Моят ужас, моята омраза, моята погнуса, моята жалост, всичкото мое добро и зло извика с един вик от мене.

О, смелци около мене! О, търсачи и издирвачи, и всички вие, които сте плували с хитроумни платна по неизследвани морета! О, вие, любители на загадки!

Разгадайте ми загадката, която видях тогава, та разтълмете ми видението на най-самотния човек!

Защото то беше видение и едно предвестие — що видях аз тогава в притча? И кой е онзи, който нявга ще трябва да дойде?

Кой е овчарят, в чието гърло бе пропълзяла змията? Кой е човекът, в чието гърло ще пропълзи всичко най-тежко, най-черно?

Овчарят обаче прехапа, както го съветваше моят вик, змията, заби здраво зъбите си в нея! Изплю надалече главата на змията и скочи на крака.

Не беше вече овчар, не беше вече човек — а преобразено, обляно със сияние същество, което се смееше. Никога на земята не се е смял нявга човек тъй, както се смееше той!

О, мои братя, аз чух смях, който не беше смях на човек — и сега ме мори жажда, копнеж отвътре, който никога не ще стихне.

Мори ме копнежът по тоя смях: о, как понасям още да живея! О, как бих понесъл сега да умра!

Тъй рече Заратустра.