Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (14) (Книга за всички и никого)

За презрителите на плътта

На презрителите на плътта искам да кажа своята дума. Не искам от тях нито отново да се учат, нито да ги поучавам, а само да кажат „сбогом“ на собственото си тяло — и тъй да занемеят.

„Тяло съм аз и душа“ — тъй говори детето. А защо да не говори човек като децата?

Но пробуденият, знаещият казва: „Тяло съм аз изцяло и нищо повече от това, а душа е само слово за нещо от тялото.“

Тялото е голям разум, множественост с един-единствен смисъл: война и мир, стадо и пастир.

Сечиво на тялото ти е, брате мой, и твоят малък разум, който ти зовеш „дух“, малко сечиво и играчка на твоя голям разум.

Ти казваш „Аз“ и се гордееш с тази дума. Но по-голямото, в което не желаеш да повярваш, е твоето тяло и неговият голям разум: той не казва „Аз“, а прави това „Аз“.

Онова, което сетивото усеща, което духът опознава, то не е завършено в себе си. Ала сетивото и духът искат да те убедят, че те са последен завършек на всички неща. Толкова суетни са те.

Сечива и играчки са сетивата и духът: зад тях едва се намира себесъщността. Себесъщността търси с очите на сетивата, вслушва се с ушите на духа.

Винаги себесъщността слухти и търси: тя покорява, завладява, разрушава. Тя властвува и е заповедник и на самото „Аз“.

Зад твоите мисли и чувства, братко мой, стои мощен повелител, един непознат мъдрец — той се зове себесъщност. В твоето тяло живее той, той е твое тяло.

В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-добрата ти мъдрост. Пък и защо ли му е притрябвала на твоето тяло най-добрата ти мъдрост?

Твоята себесъщност се присмива на твоето „Аз“ и неговите горди подскоци. „За какво са ми тия подскоци и полети на мисълта — си казва тя. — Те са само обиколен път към моята цел. Аз държа поводите на «Аз»-а и съм вдъхновителят на неговите понятия.“

Себесъщността казва на твоето „Аз“: „Тук изпитвай болка!“ И тогава то страда и размишлява как да се отърве от болката — а тъкмо за това то трябва да мисли.

Себесъщността казва на твоето „Аз“: „Тук изпитвай наслада!“ И тогава то се радва и размишлява как по-често да се радва — а тъкмо за това то трябва да мисли.

На презрителите на плътта искам да кажа една дума. Презрението им е всъщност чест за тях. Кое е това нещо, което е създало почит и презрение и ценност и воля?

Творческата себесъщност създаде почит и презрение, тя създаде наслада и болка. Творческото тяло си създаде духа като ръка на своята воля.

Дори в своята глупост и презрение вие, презрители на тялото, служите на своята себесъщност. Казвам ви: самата ваша себесъщност иска да умре и се отвръща от живота.

Не е вече по силите й да прави това, за което жадува повече от всичко: да твори извън своите граници. За това жадува тя повече от всичко, това е нейното най-пламенно желание.

Но твърде късно е вече за вас да постигнете този блян: защото вашата себесъщност иска да залезе, о, презрители на тялото!

Да залезе иска вашата себесъщност, затова вие презряхте плътта! Защото не е по силите ви да творите извън този затвор.

Затова вие възневидяхте сега живота и земята. Неосъзната завист се таи в разкривения поглед на вашето презрение.

Аз не вървя по вашия път, о, презрители на тялото! За мене вие не сте мостове към свръхчовека!

Тъй рече Заратустра.