Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (41) (Книга за всички и никого)

Нощна песен

Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори. Също и моята душа е бликащ извор.

Нощ е: едва сега се пробуждат всички песни на влюбените. И моята душа е песен на влюбен.

Нещо неутолено, неутолимо има в мене: то иска да заговори. Жажда за любов има в мене, самата тя говори с езика на любовта.

Светлина съм аз, ах, де да бях нощ! Но това е моята самотност, че съм опасан от светлина.

Ах, де да бях тъмен като нощ! Как бих бозал от гръдта на светлината!

А и самите вас, о, дребни бляскави звезди и светулчици там горе, бих благославял аз! И щастлив бих бил от вашите дарове на светлина.

Ала аз живея в собствената си светлина, аз поглъщам отново пламъците, лумнали от мене.

Аз не познавам щастието на човек, който получава дарове; и аз често съм мечтал за това, че кражбата прави по-щастлив човека, отколкото дарът.

Това е моята бедност, че ръката ми нивга не почива от даване на дарове; това е моята завист, че виждам чакащи очи и светли нощи на копнеж.

О, зла орис за всички дарители! О, затъмнение на моето слънце! О, жажда за възжелания! О, палещ глад в наситата!

Те приемат дарове от мене; ала докосвам ли аз душата им? Пропаст зее между даване и вземане; ала и над най-малката пропаст трябва в края на краищата да се издигне мост.

Глад израства от моята красота: искам да причиня болка на тези, на които светя, искам да ограбя одарените от мене — толкова гладувам за злост.

Да отдръпна ръката си, когато срещу нея вече се простира ръка; да се бавя подобно на водопада, който се бави дори и при падането си — толкова гладувам за злост.

Такова отмъщение замисля моето изобилие: такова коварство извира от моята самотност.

Моето щастие от раздаването на дарове умря в самото раздаване на дарове, моята добродетел се умори от себе си в своето преизобилие!

Който винаги дарява, за него съществува опасност да загуби срам; който винаги раздава, неговата ръка и сърцето му добиват мазоли от непрестанно раздаване.

Моето око не се изпълва вече със сълзи пред свяна на молителите; моята ръка закоравя пред трепета на пълни ръце.

Къде изчезна сълзата от окото ми и нежният пух от сърцето ми? О, самотност на всички дарители! О, мълчаливост на всички светещи!

Много слънца кръжат в пустото пространство: на всичко тъмно те говорят със своята светлина — по отношение на мене те мълчат.

О, това е враждебността на светлината спрямо всичко светещо: безпощадно тя следва своята орбита.

Несправедливо от глъбините на сърцето си към светещото, студено към слънцата — така върви всяка слънце.

Подобно на вихър летят слънцата по своята орбита, това е техният път. Своята неумолима воля следват те — това е тяхната студенина.

О, вие първи създадохте топлина от светещото, вие, тъмни, мрачни нощи! О, вие първи пиете мляко и отрада от виметата на светлината!

Ах, лед е около мене, ръката ми гори от допира с леда! Ах, жажда има в мене, тя чезне по вашата жажда!

Нощ е: ах, защо трябва да бъда светлина! И жажда за нощен мрак! И самотност!

Нощ е: като извор от глъбините блика от мене желанието ми — желая да говоря.

Нощ е: сега говорят по-високо всички бликащи извори. Също и моята душа с бликащ извор.

Нощ е: сега се пробуждат всички песни на влюбените. И моята душа е песен на влюбен.

Тъй пееше Заратустра.