Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (78) (Книга за всички и никого)

Доброволният божек

Когато Заратустра напусна най-уродливия човек, побиха го студени тръпки и той се почувствува самотен: защото много студени и самотни мисли го овладяха, така че и на крайниците му стана студено. Ала докато се катереше нагоре и се спускаше надолу, покрай зелени пасбища и запустели каменисти корита, където някога нетърпелив поток си е прокопавал легло, неусетно му стана по-топло и сърцето му заби по-весело.

„Какво става с мене? — се запита той. — Нещо топло и живо ме облъхва, то трябва да е някъде тук наблизо.

Вече не се чувствувам така самотен. Непознати спътници и побратими витаят около мен, топлият им дъх докосва душата ми.“

Ала когато се огледа и подири откъде идваше разтухата на неговата самотност, оказа се, че това бяха крави, струпани накуп на един висок рид. Тяхната близост и дъх бяха стоплили сърцето му. Тези крави обаче изглеждаше, че слушаха със затаен дъх някакъв говорещ човек и не обръщаха внимание на него, когато той се приближи. Ала когато стигна съвсем близо до тях, той различи съвсем ясно да говори човешки глас из средата на кравите. А те видимо бяха обърнали всички главите си към говорещия.

Тогава Заратустра се втурна бързо нагоре и разгони животните, защото се боеше, че тук е станало нещастие с някого, на когото състраданието на кравите мъчно би могло да помогне. Но той се излъга в предположението си, защото ето че там седеше на земята един човек и както изглеждаше, уговаряше животните да не се плашат от него — миролюбив човек и проповедник на планината, от чиито очи проповядваше самата добродетел.

„Що търсиш тук?“ — провикна се Заратустра с почуда.

„Що търся тук ли? — отвърна човекът. — Същото, което търсиш и ти, о, смутителю на спокойствието, сиреч щастие на земята.

От тези крави тук аз искам да се науча на щастие.

Защото знаеш ли, вече половин сутрин аз ги увещавам и тъкмо се готвеха да ми дадат отговор. Защо обаче ти им попречи?

И тъй, ако ние не направим завой и не станем като кравите, няма да влезем в царството небесно. От тях ние трябва да научим едно-единствено нещо, да преживяме.

И наистина, ако човек придобиеше целия свят и не се научеше на това единствено нещо — преживянето, що друго би му помогнало? Той няма да се отърве от своята скръб,

— от своята велика скръб, тя обаче се назовава днес: погнуса. Ала на кого ли днес сърцето, устата и очите не са пълни с погнуса? Също и твоите! Също и твоите! А погледни само тези крави.“

Тъй говореше проповедникът в планината и обърна погледа си към Заратустра, защото до този миг той гледаше с любов към кравите, ала изведнъж той се преобрази.

„Кой е тази, с когото говоря? — викна той уплашен и скочи от земята.

Това е човекът без погнуса, това е самият Заратустра — покорителят на великата погнуса, — това е окото, това е устата, тона е сърцето на самия Заратустра.“

И като говореше тъй, той целуна на оногова, комуто говореше, ръцете с преливащи от сълзи очи и се държеше като човек, комуто непредвидена е паднал от небето скъп дар и скъпоценност. А кравите гледаха всичко и се чудеха.

„Не говори за мене, о, чудни човече? Мили човече! — рече Заратустра и се бранеше от неговите нежности. — Говори по-напред за себе си! Не си ли ти доброволният божек, който нявга захвърли от себе си голямо богатство,

— който се срамуваше от богатството си и богаташите и избяга при бедните, за да им подари своето изобилие и сърцето си? Ала те не го приеха.“

„Ала те не ме приеха — рече доброволният божек. — Та ти знаеш това. И накрая аз отидох при животните и при тези крави.“

„Тук ти се научи — прекъсна го Заратустра — колко по-трудно е да дадеш както трябва, отколкото да вземеш както трябва и че за да даряваш добре, се изисква изкуство, и то последното, най-хитро майсторско изкуство на добротата.“

„Особено в днешно време — отвърна доброволният божек, — именно днес, когато всичко низко е станало бунтовно и плахо и надменно по своему: сиреч по нрава на тълпата.

Защото ударил е часът — та ти знаеш това сам — за големия пагубен, дълъг, муден бунт на тълпата и робите: расте ли, расте той!

Сега тълпата се бунтува от всяко добротворство и дребни подаяния. Свръхимотните би трябвало да бъдат нащрек!

Който днес подобно на тумбеста бутилка капе от прекалено тясно гърло — на такива бутилки днес с удоволствие счупват гърлата.

Хищническа алчност, жлъчна завист, стръвна жажда за отмъщение, гордост на тълпата: всичко това ми се хвърли в очите. Не е вярно, че нищите са блажени. Царството небесно е на кравите.“

„А защо не на богатите?“ — запита Заратустра лукаво, докато отпъждаше с ръка кравите, които душеха доверчиво миролюбеца.

„Защо ме изкушаваш? — възрази този. — Самият ти знаеш по-добре това от мене. Та кое ме тласкаше към най-бедните, о, Заратустра? Не беше ли погнусата от нашите най-богати люде?

— от каторжниците на богатството, които събират печалбата си от всяка смет, със студени очи, похотливи мисли, от тая сбирщина, що вони чак до небесата,

— от тая позлатена лъжлива тълпа, чиито бащи са били крадци или лешояди, или вехтошари, раболепни към жените, похотливи, забравили — всички те не се различават много от курвите.

Тълпа горе, тълпа долу! Що е днес още «беден» и «богат»! Тази разлика забравих аз — па побягнах оттам, все по-далече и по-далече, докато дойдох при тези крави.“

Тъй говореше миролюбецът и се задъхваше и потеше при думите си, та кравите отново се почудиха. А Заратустра продължаваше да го гледа с усмивка на лицето, докато той говореше тъй безпощадно, и поклащаше от време на време мълчаливо глава.

„Ти вършиш насилие над себе си, о, проповедниче на планината, когато употребяваш такива сурови думи. На такава суровост устата ти не е способна, нито очите ти.

И както ми се струва, дори и самият ти стомах: той не понася такъв гняв и омраза и пенлива ярост. Стомахът иска по-нежни неща: ти не си стръвно животно.

По-скоро ми изглеждаш тревопасно и кореноядец. Може би дъвчеш зърна. Сигурно избягваш насладата от месна храна и обичаш меда.“

„Отгатна правилно — отвърна доброволният божек с облекчено сърце. — Аз обичам меда и дъвча зърна, защото търсех онова, което е приятно на вкуса и прави дъха чист:

— също и онова, за което е потребно дълго време, катадневна работа за устата на кротки люде без работа и лентяи.

Най-далек, несъмнено, стигнаха естествено кравите, те си изнамериха прежѝвянето и излежаването на слънце. Все още те се въздържат от всякакви тежки мисли, които надуват сърцето.“

„Отлично — рече Заратустра, — ти би трябвало да видиш и моите животни, моя орел и змията ми — никъде по света няма вече равни днес на тях.

Ето, виж, там води пътят към моята пещера: бъди тази нощ неин гост. И разговаряй с моите животни за щастието на животните,

— докле аз самият се завърна у дома. Защото сега ме зове вик за помощ бързо далеч от теб. Ще намериш при мене също и пресен мед, леденосвеж златист мед от пчелни пити, яж от него!

А сега сбогувай се бързо с кравите си, о, ти, чудни човече! Приятни, мили човече! Колкото и да ти е тежка раздялата, защото те са твоите най-горещи приятели и наставници!“

„С изключение на едного, когото аз обичам още повече — отговори доброволният божек. — Самият ти си добър, дори и по-добър от крава, о, Заратустра!“

„Махни се, махни се от мене! Ти, коварен ласкателю! — извика Заратустра със злост. — Защо ме покваряваш ти с такива хвалби и медени думи на ласкателство?“

„Махни се, махни се от мене!“ — се провикна той още веднъж и замахна с тоягата си по нежния божек. Ала този бързо избяга от него.