Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (73) (Книга за всички и никого)

1.

Не беше изминал дори и един час път в своите планини и гори, когато Заратустра отведнъж съзря странно шествие. Точно по пътеката, по която искаше да се спусне, се изкачваха двама крале, украсени с корони на главите и пурпурни пояси и пъстри като птицата фламинго. Пред себе си караха натоварено магаре. „Що търсят тези крале в моето царство?“ — се запита Заратустра учудено в сърцето си и бързо се потули в един храст. Ала когато кралете дойдоха близо до него, той рече полугласно като човек, който приказва сам на себе си: „Чудно! Много чудно! Как се съчетават помежду си тези две неща: виждам двама крале, а само едно магаре!“

Двамата крале се спряха тогава, усмихнаха се и погледнаха към мястото, откъдето долиташе гласът, а след това самите те се спогледаха: „Тъй мислят мнозина и по нас — рече кралят вдясно, — ала не го казват гласно.“

А пък кралят вляво повдигна рамене и отвърна: „Това ще да е някой козар. Или може би пустинник, който прекалено дълго време е живял сред скали и дървеса. Самотата далеч от обществото на хора покваряса също и добрите нрави.“

„Добрите нрави ли? — възрази сърдито и злъчно другият крал. Та от кого бягаме ние? Мигар не от «добрите нрави»? Мигар не от нашето «добро общество»?

По-добре е наистина да живее човек сред пустинници и козари, отколкото с нашата позлатена лъжлива изтънчена сган — макар да назовава самата тя себе си «добро общество»,

— макар да назовава самата тя себе си «знатност». Но в нея всичко е лъжливо и гнило, преди всичко кръвта поради стари лоши болести и още по-лоши народни лечители.

Най-добър и най-драг за мене днес все още е един здрав селянин, груб, хитър, упорит, издръжлив: днес това е най-знатната порода.

Селянинът днес е най-добрият. И селският род би трябвало да бъде господар! А сега е царството на тълпата — никой не може вече да ме заблуждава. А тълпа, това значи пъстра сбирщина.

Пъстра сбирщина: в нея какво ли няма, всичко е объркано като грах и слез на едно място: светец и подлец и благородник и евреин и всякакво животно от Ноевия ковчег.

Добри нрави! Всичко у нас е фалшиво и гнило. Никой не умее вече да почита истински: та нали тъкмо от това бягаме. Те се умилкват като нахални кучета, те позлатяват палмовите листа.

Погнуса ме дави при мисълта, че самите ние, кралете, сме станали лъжливи, накичени и натруфени със стари, пожълтели от времето разкошни одежди и накити на своите деди, с възпоменателни медали за най-глупавите и най-хитрите и за всеки, който днес търгува на дребно с властта.

Ние не сме първите — и при все това трябва да дадем да се почувствува, че сме първите и че най-сетне сме се преситили вече на тази измама и сме погнусени от нея.

От тази сбирщина избягахме ние, от всички тези кресливци и досадни като конски мухи драскачи, от бакалската воня, от неспокойното мятане на честолюбието, от лошия дъх — пфуй, да живееш сред паплач!

Пфуй, сред паплачта да дадеш да се почувствува, че сме първи! Ах, погнуса. Погнуса! Погнуса! Какво значение имаме вече ние, кралете?…“

„Пак те връхлетя старата ти болест — го прекъсна кралят от лявата страна, — обхваща те погнуса, бедни мой братко! Но ти знаеш добре, че някой ни подслушва.“

Тутакси се измъкна от своето скривалище Заратустра, който през цялото време слушаше разговора с изострени уши и широко отворени очи, пристъпи към кралете и започна:

— Този, който ви слуша, който ви слуша с удоволствие, о, крале, се казва Заратустра.

Аз съм Заратустра, който нявга рече: „Какво значение имат кралете!“ Простете ми, аз се зарадвах, когато самите вие споделихте помежду си „какво значение имаме ние, кралете!“

Тук обаче е мое царство и аз съм господар: какво бихте могли да търсите вие в моето царство? Или може би на път сте намерили това, което аз диря: именно възвишения човек?

Като чуха това кралете, удариха се в гърдите и в един глас се провикнаха:

— Познаха ни!

С меча на това слово ти разсичаш най-гъстия мрак на сърцето ни. Ти узна нашата неволя, защото, виждаш ли, ние потеглихме на път, за да намерим възвишения човек,

— човека, който стои по-високо от нас, макар да сме крале. Нему водим това магаре. Възвишеният човек именно трябва да бъде и най-върховният господар на земята.

Няма по-жестоко нещастие в човешката участ от това, когато най-мощните на земята не са и най-първите човеци. Тогава всичко се обърква, става по-грешно и криво и чудовищно.

А особено когато те са последни и повече добитък отколкото човеци, тогава цената на паплачта все повече и повече се качва по цена и накрай дори добродетелта на тълпата казва: „Виж, едничка аз съм добродетел.“

— Що чух аз ей сега? — отвърна Заратустра. — Каква мъдрост у крале! Аз съм възхитен и наистина много се изкушавам да изразя това в стихове и рими, макар стихотворението ми да не прозвучи приятно за ушите на всекиго. Отдавна вече отвикнах да държа сметка за дълги уши. Е, добре, тогава ще започна! Хайде!

(Тук обаче се случи нещо непредвидено, защото и магарето взе думата и изрева явно и с нескрита злост: И-А).

Во време оно — в господно лято първо беше, сибилата, пияна без вино, пророчества редеше: „Горко ви! Светът към провала върви! Развала над развала навсякъде цари! Рим в курва се превърна и в курвенска бърлога, скот стана римски Цезар, евреин стана Богът.“