Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (62) (Книга за всички и никого)

2.

„Ние сме станали пак набожни“ — така признават тези вероотстъпници. А някои от тях все още са прекалено страхливи, за да признаят това.

В очите ги поглеждам и им казвам право в лицето и в руменината на бузите им: „Вие сте такива, защото почнахте отново да се молите!“

Ала позор е да се моли човек! Не за всинца, а за тебе и за мене и за оногова, който има съвест и в главата си. За тебе е позор да се молиш!

Много добре знаеш ти това: твоят страхлив дявол в тебе, който с удоволствие скръства ръце или държи ръцете си в скута и търси удобствата си — този страхлив дявол ти нашепва: „Има Бог!“

Ала с това ти се причисляваш към оная мрачна пасмина люде, които бягат от светлината, защото тя не им дава покой. Сега ти ще трябва всекидневно да заравяш главата си все по-дълбоко и по-дълбоко в нощ и мрак!

И наистина добре си избрал часа, защото току-що започнаха да изхвърчат от гнездата си нощните птици. Удари часът на цялата тази тълпа, бягаща от светлината, вечерният и празничен час, когато тя нищо „не празнува“.

Аз го чувам и подушвам: удари часът й за лов и шествие, макар и не за вихрен лов, а за питомен, кротко душещ лов за потайни лицемери, за лов на тихо молещи се,

— за лов на лицемери с чувствителна душа: сега всички капани за сърца са заложени отново! И където и да повдигна завеса, отвсякъде изхвръква нощна пеперудка.

Дали там не е седяла с друга нощна пеперудка? Защото навсякъде надушвам малки скрити общини, а където има килийки, в тях има и нови богомолци и изпарение от богомолци.

Те седят дълги вечери заедно и говорят: „Нека отново да станем като дечица и да казваме «мили боже»!“ с уста и стомах, развалени от набожните сладкари.

Или пък гледат дълги вечери някой хитър дебнещ паяк кръстоносец, който проповядва на самите паяци разумност и учи така: „Под кръстове е хубаво да се тъче паяжина!“

Или пък седят през деня с въдици край блатата и си въобразяват, че са дълбоки, но който лови риба там, където няма риба, него аз не зова дори и повърхностен!

Или пък се учат набожно-радостни да свирят на арфа, при някой поет лирик, който би желал с арфени песни да се промъкне в сърцето на млади женички, защото се е преситил вече на стари женички и на техните хвалебствия.

Или пък се учат на ужаси при някой полупобъркан учен, който в тъмни стаи очаква да го навестят духове — а духът съвсем ги изоставя!

Или пък слушат причудливите измислици на някой стар, тласкан от неспокойствие съчинител, изучил от скръбни ветрове тъжната мелодия на звуците: сега той пее по мелодията на вятъра и проповядва с тръжни звуци тъга.

А пък някои от тях са станали дори нощни пазачи. Сега те умеят да надуват рога и да обикалят нощем и да пробуждат отдавна заспали вече стари неща.

Пет думи за стари неща чух вчера вечерта на градинската стена: от устата на такива стари, опечалени, сухи нощни пазачи.

„Като баща Той не полага достатъчно грижи за своите чеда: човеците бащи вършат това по-добре!“

„Той е престарял! Той съвсем е престанал да се грижи за своите чеда“ — тъй отговори другият нощен пазач.

„Та има ли и изобщо той чеда? Никой не може да докаже това, ако самият той не го докаже! Отдавна желаех той да го докаже основателно.“

„Да го докаже ли? Като че ли Той е доказвал някога нещо! Доказването е трудно за него: Той отдава голямо значение на това — да Му се вярва!“

„Да! Да! Вярата Го прави блажен. Вярата в Него. Това е в духа на старите хора! Така е и с нас!“

Тъй говореха те помежду си, двамата стари нощни пазачи и врази на светлината, и затръбиха скръбно с роговете си. Това се случи вчера вечерта до градинската стена.

А на мене сърцето ми се надуваше от смях и щеше да се пръсне и не знаеше къде да се дене и заседна под лъжичката ми.

И наистина смърт ще бъде за мене и ще се задуша от смях, когато виждам пияни магарета и слушам нощни пазачи така да изказват съмнение в Бога.

Защото не е ли вече отдавна минало времето за такива съмнения? Кой дръзва още да пробужда заспали, страхуващи се от светлината неща?

На старите богове много отдавна вече дойде краят. И наистина хубав, радостен, достоен за богове край имаха те!

Те не „залязоха“ сами в здрача на смъртта — това е, разбира се, лъжа! По-скоро един ден те просто умряха от смях!

Това се случи, когато най-безбожната дума излезе, и то от един бог, думата „Има един Бог! Ти не бива да имаш други богове освен Мене!“

— една стара смръщена брада на бог, един ревнив бог се самозабрави така:

— и всички богове се разсмяха тогава и се залюляха на престолите си и се провикнаха: „Та не е ли божествеността именно в това, че има богове, а няма Бог?“

Който има уши, да слуша!

Тъй говореше Заратустра в града, който обичаше и който се зовеше „Пъстра крава“. Оттук именно той имаше да върви още два дни, докато се върне в своята пещера и при зверовете си. А душата му ликуваше при всяка крачка, с която назад се завръщаше в родината си.