Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (89) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

Песен на опиянението

1.

Между това гостите един след друг бяха излезли вън от пещерата на открито и в прохладната замислена нощ. А самият Заратустра водеше за ръка най-уродливия мъж, за да му покаже своя нощен свят и огромния лунен обръч и сребристите водопади до своята пещера. И накрая те се спряха всички мълчаливо, все стари люде, но с обнадеждени храбри сърца, и всеки от тях дълбоко учуден, че му е толкова добре на земята, а тайнствеността на нощта обгръщаше и завладяваше все повече и повече сърцата им. И отново Заратустра помисли в себе си: „О, колко ми се нравят сега те — тези възвишени люде!“ Но гласно той не го изрече, за да не смути тяхното щастие и мълчанието им.

Тогава обаче се случи онова нещо, което през онзи изумителен дълъг ден беше най-изумителното събитие: най-уродливият мъж започна още веднъж, и то за последен път, да гъргори и сумти и когато намери думи, ето че от неговите уста изскочи разбрано и чисто въпрос — дълбок, хубав, ясен въпрос, който затрогна сърцата на всички, които го чуха.

„О, вие всички тук, мои приятели — рече най-уродливият човек, — как ви се струва? Заради този единствен ден за пръв път аз съм доволен, че живях цял живот.

И това, което казвам, далече не изчерпва всичко, което искам да изразя. Заслужава си да се живее на земята: един ден, един празник със Заратустра ме научи на това.

«Това ли е било животът?» — ще кажа на смъртта. «Добре тогава. Нека го изживея още веднъж!»

Приятели мои, как ви се струва това? Не бихте ли искали и вие като мене да запитате смъртта: «Това ли е било животът?» Заради Заратустра нека го изживеем още веднъж!“

Така говореше най-уродливият човек. А наближаваше вече среднощ. И какво мислите, че се случи тогава? Като чуха неговите слова, възвишените люде изведнъж осъзнаха своето преображение и изцеление и кой им го беше дал: в същия миг те се спуснаха към Заратустра, изпълнени с благодарност и почит, милваха го и му целуваха ръцете, всеки по свой начин, така че едни се смееха, а други плачеха. А старият прорицател танцуваше от удоволствие и макар някои разказвачи да твърдят, че се бил опил от сладкото вино, то сигурно е било дваж по-пиян от сладкия живот и преодоляването на всяка умора. Има дори и такива, които разказват, че и магарето танцувало и че ненапразно най-уродливият човек му бил дал преди това да си сръбне вино. Може и така да е било, а може и да не е било така, но ако действително магарето не е танцувало през онази нощ, то все пак са се случили тогава по-големи и по-чудновати неща от танца на едно магаре. С една реч, както гласи поговорката на Заратустра: „Та що от това?“

2.

А докато ставаше всичко това с най-уродливия човек, Заратустра стоеше там като пиян: погледът му беше угаснал, езикът му фъфлеше, нозете му се клатеха. И кой би могъл да разгадае какви мисли се стрелкаха през душата на Заратустра? Ала видимо неговият дух се отделяше от него, летеше напред в необятни далнини и витаеше сякаш, както стои в Писанието, „на висока скала между две морета,

— между минало и бъдеще, скитащ се като тежък облак“. Ала полека-лека, докато възвишените люде го държаха в обятията си, той дойде малко на себе си и започна да се отбранява с ръце от навалицата почитатели и загрижени за него, но продължаваше да мълчи. Изведнъж той извърна бързо глава и се ослуша, защото му се стори, че чува нещо: тогава той тури пръст на устата и каза: „Да вървим!“

Веднага наоколо стана тихо и тайнствено, а от дълбината долетя бавно звънът на камбана. Заратустра се вслуша в него, също и възвишените люде. А после за втори път тури пръст на устата и отново рече: „Да вървим! Да вървим! Наближава среднощ!“ — а гласът му звучеше променен. Ала все още той не се помръдваше от мястото си. Тогава стана още по-тихо и още по-тайнствено и всичко се вслуша, дори и магарето и достопочтените животни на Заратустра, орелът и змията, също така и неговата пещера и големият студен месец, и самата нощ. Заратустра обаче за трети път тури ръка на устата и рече:

„Да вървим! Да вървим! Да вървим! Нека да започнем нашето пътешествие! Часът удари! Нека да започнем нашето пътешествие в нощта!“

3.

О, възвишени люде! Наближава среднощ. Сега ще ви разкажа нещо на ушите, както ми го разказа онази стара камбана на ухото:

— тъй тайнствено, тъй страхотно, тъй сърдечно, както говореше онази среднощна камбана на мене, която е преживяла много повече, отколкото който да е човек:

— която е преброявала ударите на скръбните сърца на вашите бащи — ох, ох, как въздиша тя, как се смее насън, старата дълбока-дълбока среднощ!

Тихо! Тихо! Ето чува се много нещо, което през деня не бива да издигне глас, но сега, при този свеж въздух, когато е притихнал всякакъв шум във вашите сърца,

— сега то заговаря, сега се чува то, сега то се прокрадва в будните среднощ души! Ах! Ах! Как въздиша тя, как насън се смее тя!

Не чуваш ли как тайнствено, страхотно, сърдечно мълви на тебе тя, старата дълбока-дълбока среднощ?

Внимавай, о, човече!

4.

Горко ми! Къде се дяна времето? Не потънах ли аз в дълбок кладенец? Светът спи.

Ах! Ах! Кучето вие, месецът свети. Аз предпочитам да умра, да умра, отколкото да ви кажа що мисли тъкмо сега моето среднощно сърце.

Сега вече аз съм умрял. Свършено е. Паяче; що тъчеш ти около мене? Кръв ли искаш! Ах! Ах! Росата пада, часът настъпва!

Часът, когато ще ме побият тръпки и ще зъзна от студ, часът, който пита и пита, и пита: „Кой има достатъчно сърце за това?

Кой трябва да бъде господар на земята? Кой иска да каже: «Тъй трябва да течете вие, о, големи и малки реки!»“

Часът настъпва, о, човече, о, възвишени човече, внимавай! Тази реч е за изтънчени уши, за твоите уши — що говори дълбоката среднощ?

5.

Понася ме в ефира. Душата ми танцува. Задача на деня! Задача на деня! Кой трябва да бъде господар на земята?

Месецът е студен, вятърът мълчи. Ах! Ах! Летели ли сте вие достатъчно високо? Вие танцувахте, но един крак още не е крило.

О, вие, отлични танцувачи, сега вече всяка радост отлитна: виното прокисна, всяка чаша се пукна, гробовете мълвят.

Вие не летяхте достатъчно високо: сега гробовете мълвят: „Та освободете мъртвите! Защо нощта е толкова дълга? Не ни ли опива месецът?“

О, вие, възвишени люде, та освободете гробовете, възкресете мъртъвците! Ах, защо още дълбае червеят? Часът настъпва, настъпва часът,

— гърми камбаната; сърцето още хлопа, още дълбае дървоядният червей, червеят в сърцето. Ах! Ах! Светът е дълбока бездна!

6.

Сладостна лиро! Сладостна лиро! Аз обичам твоя звук, твоя опияняващ злокобен звук! Колко мудно, колко издалече долита насам твоят звук — от далнината, от водните глъбини на любовта!

О, ти, стара камбано, о, сладостна лиро! Всяка болка ти е разкъсвала сърцето — болка на бащи, болка на деди, болка на предци: твоята реч е узряла,

— узряла като златна есен и знойно пладне, подобно на моето отшелническо сърце — сега казваш ти: „Самият свят узря, гроздът потъмня,

— сега той иска да умре, от щастие да умре.“ О, вие, възвишени люде, мигар не надушвате това? От глъбините извира тайно и се навдига мирис,

— благоухание и мирис на вечност, аромат на рози и златисто тъмно вино от старо щастие,

— на опиянено среднощно-смъртоносно щастие, което пее: светът е дълбока бездна, по-дълбока, отколкото може да си представи денят!

7.

Остави ме! Остави ме! Аз съм прекалено чист за тебе. Не ме докосвай! Не стана ли моят свят току-що съвършен?

Моята кожа е прекалено чиста за твоите ръце. Остави ме, о, глупав, тежък, душен ден! Не е ли среднощта по-светла?

Най-чистите трябва да станат господари на земята, най-непознатите, най-силните, среднощните души, които са по-светли и по-дълбоки от който и да било ден.

О, ден, ти ли крачиш тромаво след мене като мечка? Ти ли посягаш към моето щастие? Нима за тебе аз съм богат, самотен, съкровищница, златна мина?

О, свят, мене ли искаш ти? Мирянин ли съм аз за тебе? Духовник ли съм аз за тебе? Божество ли съм аз за тебе? О, ден и свят, вие сте много непохватни,

— имайте по-мъдри ръце, посягайте към по-дълбоко щастие, към по-дълбоко нещастие, посягайте към някакъв бог, недейте посяга към мене:

— моето нещастие, моето щастие е дълбоко, о, ти чуден ден, но все пак аз не съм никакъв бог, не съм пъкълът на бога: дълбока е неговата мъка!

8.

Мъката на бога е по-дълбока, о, чуден свят! Посегни към неговата мъка, не към мене! Що съм аз? Една опиянена, сладка лира,

— среднощна лира, камбанен кобен звук, който никой не разбира, ала който трябва да говори пред глухи люде, о, възвишени човеци. Защото вие не ме разбирате!

Свърши се! Свърши се! О, младост! О, знойно пладне! О, следпладне!

А сега настъпи вечер и нощ, и среднощ — кучето вие, вятърът:

— не е ли вятърът куче? Той скимти, той джавка, той вие. Ах! Ах! Как тя въздиша, как се смее, как хърка и се задъхва — среднощта!

Колко трезво приказва тъкмо сега тя — старата дълбока среднощ, — тая опиянена поетка! Дали е надпила своето опиянение! Прекалено будна ли е тя, преживя ли тя?

Своята мъка преживя тя насън, старата дълбока среднощ, и още повече своята радост. Именно радостта, когато мъката вече е дълбока. Радостта е по-дълбока от сърдечната мъка!

9.

О, ти, лознице! Защо ме славословиш? Та аз те подрязах! Аз съм жесток, ти кървиш — що искаш ти, когато славословиш моята опиянена жестокост?

„Което е станало съвършено, всичко узряло — иска да умре!“ — тъй говориш ти. Благословен, благословен да е косерът на лозаря! Ала всичко незряло иска да живее: уви!

Мъката казва: „Изчезни! Махай се, о, мъка!“ Ала всичко, което страда, иска да живее, за да узрее и да се радва и копнее,

— да копнее за по-далечното, по-висшето, по-светлото. „Аз искам потомци — тъй говори всичко, що страда, — аз искам чеда, аз не искам себе си.“

— радостта обаче не иска потомци, не иска чеда — радостта иска себе си, иска вечност, иска вечен възврат, иска всичко да бъде вечно подобно на нея.

Мъката говори: „Пръсни се, кърви, о, сърце! Върви, о, крак! О, криле, хвърчете! Издигнете се! Все по-високо на възбог! О, мъка!“ Така да е! Хайде! О, мое старо сърце! Мъката говори: „Стига!“

10.

О, възвишени люде! Как ви се струва? Пророк ли съм? Мечтател ли? Опиянен човек ли? Сънотълмач? Среднощна камбана ли?

Капка роса ли? Тамянокадеж и благовоние на вечността ли? Не надушвате ли? Тъкмо сега моят свят стана съвършен, полунощта е също знойно пладне,

— мъката е също радост, проклятието е също и благословия, нощта е също и слънце — или си вървете и научете това: мъдрецът е също и шут.

Казвали ли сте вие някога „Да!“ на някоя радост? О, приятели мои, тогава вие сте казвали „Да!“ и на всяка мъка. Всички неща са свързани, са брънка от една верига, преплетени, влюбени помежду си.

Пожелавали ли сте вие някога да изживеете повторно един миг, казвали ли сте понякога: „Ти ми харесваш, щастие! Миг! Мигновение!“ — тогава вие сте пожелавали всичко да се върне отново!

Всичко отново, всичко вечно, всяка брънка от веригата, взаимно вплетено, взаимно свързано с любов, о, тъй сте обичали вие света.

— о, вие, вечни люде, вие го обичате вечно и во веки веков: дори на мъката вие казвате: „Иди си, но пак се върни!“ Защото всяка радост иска вечност!

11.

Всяка радост иска вечност за всички неща, иска мед, иска квас, иска опиянена среднощ, иска гробове, иска утеха за надгробни сълзи, иска златиста вечерна заря.

Какво ли не иска радостта! Тя е по-жадна, по-сърдечна, по-гладна, по-страхотна, по-тайнствена от всяка мъка, тя иска себе си, тя захапва себе си, в нея се бори воля на пръстен,

— тя иска обич, тя иска омраза, тя е пребогата, подарява, отхвърля дарове, проси някой да я приеме, благодари на този, който я е приел, тя желае да я мразят,

— толкова е богата радостта, че жадува за страдание, за пъкъл, за омраза, за позор, за недъгавост, за свят, защото този свят, о, вие го познавате добре!

О, вие, възвишени люде, за вас копнее тя, радостта, необузданата, блажената — за вашето страдание, о, несретници! За несрета копнее всяка вечна радост.

И тъй като всяка радост желае сама себе си, поради това тя желае и сърдечна мъка! О, щастие, о мъка! О, пръсни се, сърце! О, възвишени люде, та научете се на това, радостта иска вечност.

Радостта иска вечност на всички неща, — иска дълбока, дълбока вечност.

12.

Научихте ли вие сега моята песен! Отгатнахте ли какво иска тя? Добре тогава! Хайде! О, вие, възвишени люде, и тъй, изпейте ми сега моята хороводна песен!

Изпейте ми сега самички песента, чието име е „Още веднъж“, чийто смисъл е „Во веки веков“ — о, вие, възвишени люде, изпейте хороводната песен на Заратустра:

О, човече! Внимавай ти!

Полунощта дълбоко що шепти.

Аз спях непробудно, спях аз,

от дълбок сън ме сепна глас:

„Светът е бездна дълбока,

по-дълбока, отколкото

си мисли денят,

дълбока е неговата скръб —

а радостта — по-дълбока от скръбта.“

Скръбта говори: „Стига!“,

а радостта дълбока вечност иска —

— дълбока, дълбока вечност!