Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (72) (Книга за всички и никого)

Зов за помощ

На следния ден Заратустра отново седеше на своя камък пред входа на пещерата, докато зверовете бродеха наоколо по света, за да донесат нова храна в къщи — също и нов мед, защото Заратустра беше изчерпал и употребил стария мед до шушка. Но додето седеше той там така с тояга в ръка и рисуваше, сянката на фигурата си върху земята, потънал в размисли и наистина не за себе си и за своята сянка — изведнъж той се сепна уплашен и същевременно подскочи, защото видя до своята сянка още една друга сянка. И когато се озърна бързо и стана, ето че съзря до себе си прорицателя, същия, когото някога бе нахранил и напоил на своята трапеза, предвещателя на голямата умора, който учеше: „Всичко е еднакво, нищо не си струва труда, светът е без смисъл, знанието задушава.“ Но неговото лице се беше променило и когато Заратустра го погледна в очите, сърцето му отново потрепери от страх: толкова много лоши предвестия и непелявосиви светкавици пробягваха по това лице.

Предвещателят, който почувствува какво става в душата на Заратустра, прекара ръка по лицето си, сякаш имаше желание да го избърше. Същото направи и Заратустра. И когато и двамата по този начин мълчаливо се опомниха и се подкрепиха, подадоха си взаимно ръце в знак на това, че желаят отново да се запознаят.

— Добре си ми дошъл — рече Заратустра, — о, ти вещателю на голямата умора. Ненапразно ти трябваше да бъдеш някога мой сътрапезник и гостенин. Днес също яж и пий при мене и прости, че на трапезата седи до тебе един вече стар, доволен човек.

— Стар, доволен човек ли! — възрази прорицателят, клатейки недоверчиво глава. — Който и да си или би искал да бъдеш, о, Заратустра, времето ти тук горе изтече — твоят чълн не след дълго няма да лежи вече на суша!

— Нима лежа на суша? — запита със смях Заратустра.

— Вълните около твоята планина — отговори предсказвачът — все повече и повече растат, вълните на голямата неволя и печал. Те скоро ще издигнат и твоята лодка и ще те отнесат оттук.

Заратустра мълчеше, изпълнен с учудване.

— Още нищо ли не чуваш? — поде отново прорицателят. — Не долитат ли грохот и бучене до тебе от бездната?

Заратустра и този път не отговори нищо, но се ослуша: и тогава чу дълъг, пронизителен писък, който бездните си подхвърляха и предаваха една на друга, защото никоя не желаете да го задържи, толкова зловещо звучеше той.

— О, ти, кобен вестителю — проговори най-сетне Заратустра, — та това е зов за помощ, и то зов на човек, писък, който сигурно идва от някое черно море. Ала какво ме е грижа мене за човешка беда? Моят последен грях, който ми остана спестен, знаеш ли ти как се нарича той?

— Състрадание! — отговори прорицателят с преливащо сърце, издигнал двете си ръце нагоре. — О, Заратустра, аз идвам, за да те прелъстя към твоя последен грях!

И едва-що изрекъл тези слова, проехтя отново писъкът, и то по-продължителен и по-страхлив, отколкото преди, но вече много по-близко.

— Чуваш ли? Чуваш ли, о, Заратустра? — провикна се прорицателят. — До тебе се отнася зовът. Тебе те зове, ела, ела, ела, време е вече, крайно време е вече!

Заратустра мълчеше слисан и потресен. Най-сетне той запита като някой, разколебан в самия себе си:

— А кой е този, който ме зове там?

— Та ти го знаеш! — отвърна вещателят буйно. — Що се прикриваш? Възвишеният човек те зове!

— Възвишеният човек ли? — изкрещя Заратустра, обхванат от ужас. — Що иска той? Възвишеният човек! Що търси тук той?

И кожата му се покри с пот.

Прорицателят обаче не възрази нищо на уплахата на Заратустра, а се вслушваше все по-напрегнато в дълбочината. А когато там се възцари за дълго време тишина, той отвърна погледа си оттам и го насочи към Заратустра, който стоеше неподвижен и трепереше.

— О, Заратустра — поде той с тъжен глас, — ти не стоиш там като някой, когото щастието му ще го накара да се върти: ти ще трябва да танцуваш, за да не грохнеш на земята.

Но дори и ако пожелаеше да танцуваш пред мене и да ми демонстрираш всички свои странични подскоци, все пак никой не би се осмелил да каже: „Ето, виж, тук танцува последният весел човек!“

Напусто би се изкачил на тази висока планина някой човек, който би търсил него: наистина пещери ще намери той и мрачни пропасти, скривалища и скришни места, но не рудници на щастие и съкровищници и нови златни жили на щастие.

Щастие — как би го намерил човек при такива живопогребани люде и пустинници! Нима трябва да търся последното щастие на блажените острови и далече сред забравени морета?

Но всичко е еднакво, нищо не си струва труда, безсмислено е всяко усилие да се търси, няма дори вече и никакви блажени острови!

Така вопиеше прорицателят. При последната му въздишка Заратустра сякаш бе озарен от светлина и наново доби сигурност, подобно на човек излязъл на слънце от дълбока бездна.

— Не! Не! Трижди не! — възкликна той със силен глас и поглади брадата си. — Това аз знам по-добре! Има още блажени острови! Недей говори за това, ти, хленчещи черногледецо!

Спри да плещиш за това, ти, дъждовен облак преди пладне! Та не стоя ли аз тук вече мокър и вир-вода като окъпано куче от твоята печал?

Сега аз се отърсвам и побягвам от тебе, за да се изсуша: не бива да се учудваш на това! Неучтив ли ти се виждам? Ала тук е мое царство!

А що се отнася до твоя възвишен човек: така да бъде! Аз ще го потърся още в тоя миг в онези там гори: оттам долиташе неговият зов. Може би го преследва там лют звяр.

Той е в моето владение: не бива да пострада тук! И наистина много люти зверове живеят при мене.

След като изрече тези думи, Заратустра се обърна да си върви. Тогава прорицателят се провикна:

— О, Заратустра, ти си хитрец!

Знам го вече: ти искаш да се отървеш от мене! Предпочиташ да избягаш в горите и да гониш люти зверове!

Но каква полза от това, когато довечера аз ще бъда отново при тебе, ще седя в твоята собствена пещера, търпелив и тежък като пън — и ще те очаквам!

— Така да бъде! — провикна се през рамо Заратустра на тръгване. — И щото има мое в пещерата, то принадлежи също и на тебе, мой гостенино!

А намериш ли вътре и мед, още по-добре! Изближи го, стара мечко, и подслади душата си! Та надвечер, когато се върна, и двамата да бъдем в отлично настроение,

— в отлично настроение и радостни, че този ден е вече отминал! И тогава ти самият ще трябва да танцуваш по такта на моите песни като дресирана мечка.

Не ти се вярва, нали? Клатиш съмнително глава. Великолепно! Хайде тогава! Стара мечко! Защото и аз — и аз самият съм прорицател.

Тъй рече Заратустра.