Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (50) (Книга за всички и никого)

За големи събития

Има един остров в морето — недалеч от блажените острови на Заратустра. На него дими непрестанно огнедишаща планина. За него народът и особено старите бабички от народа казват, че е поставен като канара пред портите на долния свят. Обаче през самата огнедишаща планина слизала тясната пътечка надолу, която водела към портите на преизподнята.

По онова време, когато Заратустра пребивавал на блажените острови, се случило тъй, че един кораб хвърлил котва до брега на острова с огнедишащата планина. Неговият екипаж слязъл на сушата, за да стреля зайци. Ала по пладне, когато капитанът и хората му се събрали отново, видели ненадейно да се носи към тях във въздуха един мъж и един глас промълвил ясно: „Време е! Крайно време е вече!“ Но когато било най-близко, видението прелетяло бързо като сянка край тях и се насочило към огнедишащата планина — тогава, дълбоко слисани, познали те, че то е Заратустра, защото всички те го били виждали, с изключение на самия капитан, и го обичали, както народът обича: така че равни части от обич и боязън се смесвали в обичта им.

— Я вижте — рекъл старият кормчия, — Заратустра се носи към ада!

По същото време, когато тези моряци слезли на огнедишащия остров, се разпространила мълвата, че Заратустра е изчезнал. И когато запитвали приятелите му, те разказвали, че по тъмно заминал с кораб, без да каже къде отива.

Така се породило безпокойство. След три дни обаче към това безпокойство се прибавил и разказът на моряците. И сега целият народ говорел, че дяволът е отвлякъл Заратустра. По-скоро мисля, че Заратустра е отвлякъл дявола. Ала в дъното на душите си всичките били изпълнени със загриженост и копнеж. Затова, когато на петия ден Заратустра се появил между тях, радостта им била голяма.

И ето разказа за разговора на Заратустра с огненото куче:

— Земята — рече той — има кожа, а тази кожа има болести. Една от тия болести се нарича например „човек“.

А друга от тези болести се зове „огнено куче“. За него людете са лъгали и са били лъгани.

За да изследвам тази тайна, аз пребродих морето и видях истината гола, наистина разголена чак до врата.

Сега зная какво значи огненото куче, а също така и всички бълващи и метежни дяволи, от които се страхуват не само стари бабички.

— Излез вън, о, ти, огнено куче, от бездната си — извиках аз — и признай колко е дълбока тази геена! Откъде е това, що бълваш нагоре?

Ти пиеш изобилно от морето: твоето пресолено красноречие доказва това. Наистина за едно куче от бездната ти вземаш прекалено много храна от повърхността!

Смятам те най-много за търбухоговорител на земята и винаги, колчем чуех да се говори за метежни и бълващи дяволи, аз си ги представях подобни на тебе: подсолени, лъжливи и плоски.

Вие умеете да рикаете и с пепел да забулвате светлината! Вие сте най-отличните самохвалци и сте изучили основно изкуството да възвирате тинята в кипяща лава.

Където пребивавате, непременно трябва да има наблизо тиня — и много гнилоч, гъбясало и притиснато: всичко това се стреми към свобода.

„Свобода“ ревете вие най-много: ала аз отвикнах вече да вярвам в „големи събития“, щом около тях се вдига прекалено голяма врява и пушек.

И повярвай ми, о, приятелю адски вой! Най-великите събития — това не са нашите най-шумни, а нашите най-тихи часове.

Не около откривателите на нов шум, а около откривателите на нови ценности се върти светът: безшумно се върти той.

И признай си само! Винаги се оказваха малки събития, след като отшумяваше твоята врява и се разсейваше пушекът. Какво значение има, че един град се е превърнал в мумия, а една статуя се търкаля в тинята?

Тези слова отправям още и към всички рушители на статуи. Наистина най-голяма глупост е това, да хвърляш сол в морето и статуи в тинята.

В тинята на вашето презрение лежеше статуята: ала това е точно нейният закон — за нея от презрението ви се роди отново живот и жива красота!

С божествени черти възкръсва сега тя и страдалчески прелъстителна; тя дори ще ви благодари, че сте я съборили, о, рушители!

На крале и църкви и на всичко вече изнемощяло от старост и добродетел ще дам обаче аз този съвет: накарайте ги да ви съборят! Така вие ще се възвърнете отново към живот; а към вас ще се върне и добродетелта.

Така говорех на огненото куче: тогава то ме пресече сърдито и запита:

— Църква ли? Що е то?

— Църква — отговорих аз, — това е един вид държава, и то най-лъжливата. Но млъкни, ти, лицемерно куче! Ти самото познаваш най-добре своя род!

Подобно на тебе държавата е лицемерно куче, подобно на тебе тя обича да говори с пушек и врява, за да накара, подобно на тебе, другите да вярват, че говори от утробата на нещата.

Защото тя — държавата — иска на всяка цена да бъде най-важното животно на земята — и в това също й вярват.

Като казах това, огненото куче обезумя от завист:

— Как — изкрещя то, — най-важното животно на земята ли? И вярват ли й?

И толкова пара и ужасни рикания забълваха от пастта, щото аз си помислих, че то ще се задуши от ярост и завист.

Най-сетне то утихна и задъхаността му понамаля, ала щом се успокои, аз му казах, смеейки се:

— Ти се ядосваш, огнено куче: значи аз имам право да ти говоря тъй.

И за да остана прав и занапред, чуй за друго едно огнено куче: то говори действително от сърцето на земята.

Злато дъха неговото дихание и златен дъжд: тъй го желае сърцето му. Защо му е на него пепел и пушек и още гореща слуз?

Смях излита от него като пъстър керван от облаци; неприязно настроено е то към твоето бучене и бълване и гъргорене на червата!

А златото и смеха — тях то взема от сърцето на земята: защото, научи това, сърцето на земята е от злато!

Като чу тези думи, огненото куче не изтърпя повече да ме слуша. Засрамено, то подви опашката си, издаде смиреничко и кротко едно „вау! вау!“ и пропълзя надолу в бърлогата си.

Тъй разказваше Заратустра. Ала учениците му едва го изслушаха: толкова голяма беше жаждата им да му разкажат за моряците, зайчетата и хвърчащия мъж.

— Що да мисля за това — възрази Заратустра. — Та мигар аз съм призрак?

Това ще да е била моята сянка. Вие сте чували вече нещо за пътника и неговата сянка.

Сигурно е това. Аз ще трябва обаче да я държа по-близо до мене. Иначе тя ще ми провали доброто име!

И отново Заратустра поклати глава и не можеше да се начуди:

— Що да мисля за това? — се залита той още веднъж.

Та защо призракът е извикал:

— Време е! Крайно време е вече!

За какво ли е крайно време!

Тъй рече Заратустра.