Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (53) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

За човешкия ум

Не висината, стръмнината е страшното.

Стръмнината, откъдето погледът лети надолу, докато ръката посяга нагоре. Тогава шемет обхваща сърцето пред неговата двойна воля.

Ах, приятели, в състояние ли сте да отгатнете двойната воля и на моето сърце?

Това, това е моята стръмнина и моята опасност, че погледът ми възлита нагоре, а ръката ми би желала да се задържи и да намери опора в дълбината!

О, човекът се вкопчва в моята воля, с вериги се свързвам аз за човека, защото ме тегли нагоре към свръхчовека: защото там ме влече другата ми воля.

И затова живея аз сляп сред людете, сякаш не ги познавам: за да не загуби моята ръка вярата си в твърдината.

Не познавам аз вас, людете: тази мрачина и утеха витаят често около мене.

Аз седя на входа за всеки хитрец и питам: „Кой ще ме измами?“

Моят човешки ум се проявява най-напред в това, че аз се оставям да ме мамят, за да не бъда винаги нащрек пред измамниците.

Ах, ако бях винаги нащрек пред човека, как би могъл тогава човекът да бъде котва за моето въздушно кълбо? Твърде лесно аз бих могъл да се откъсна и полетял бих далече на възбог!

Промисъл над съдбата ми е да живея без предпазливост.

А който иска да не умре от жажда между людете, той трябва да се научи да пие от всички чаши; а който иска да остане чист между людете, той трябва да съумее да се мие и с мръсна вода.

И тъй си казвах аз често за утеха: „Хайде! Напред! Старо сърце! Едно нещастие те отмина! Наслаждавай се на това като на свое щастие!“

Това обаче е моят друг човешки ум: аз щадя суетните люде повече от горделивците.

Не е ли накърнена суета майката на всички трагедии? Но където е накърнена гордостта, там израства нещо по-добро от самата гордост.

За да представя приятно зрелище на окото, животът трябва да изпълнява добре своята игра, а за тази цел той се нуждае от добри актьори.

Намерих, че всички суетни люде са добри актьори: те играят и искат зрителите да се наслаждават на играта им — целият им дух е вложен в това искане.

Те играят себе си, те възпроизвеждат себе си: обичам да наблюдавам живота близо до тях — това лекува от униние.

Затова щадя аз суетните люде, защото те са лечители на моето униние и ме привързват здраво към човека като към някакво зрелище.

А освен това: кой би измерил у пустословеца цялата дълбочина на неговата скромност? Аз го обичам и му състрадавам заради скромността му.

От вас иска той да се научи на вяра в себе си. Той се храни от вашите погледи, гълта жадно похвалите от вашите ръце.

Той вярва в лъжите ви, стига да лъжете добре за него, защото в своята светая светих сърцето му с въздишка се запитва: „Що съм аз?“

И ако Това е истинската добродетел, която не знае нищо за съществуването си, то и пустословецът не знае нищо за своята скромност!

А в това е моят трети човешки ум; вашата плашливост не ми отравя гледката на злите люде.

Изпитвам блажено чувство, когато наблюдавам чудесата, които измътва горещото слънце: тигри и палми, и гърмящи змии.

И между людете има чудесно люпило на горещото слънце и много още неща, достойни за почуда у злите люде.

Наистина, както вашите премъдреци не ми се сториха чак толкова мъдри, тъй намерих, че и злината на людете стои далече под славата си.

И често се запитвах, поклащайки глава, защо гърмите вие, о, гърмящи змии?

Наистина дори и за злината има все още бъдеще! И най-горещият юг все още не е открит за човека.

Колко често някои неща сега се назовават най-голямо зло, а всъщност то е само дванадесет стъпки широко и три месеца дълго! Но някога ще се появяват на света по-големи дракони.

За да не липсва на свръхчовека неговият дракон — свръхдраконът, достоен за него, — за това трябва още много горещо слънце да прежуря над влажна вековна гора!

От вашите диви котки трябва по-напред да произлязат тигри, а от вашите отровни жаби — крокодили. Защото добрият ловец трябва да има и добър лов.

И наистина, о, добряци и праведници! У вас все още има много неща за смях и най-вече вашият страх от оногова, назоваван досега „дявол“.

С душата си сте толкова чужди на великото, че свръхчовекът би бил за вас страшен в своята доброта!

А вие, мъдреци и знаещи люде, вие бихте избягали от изгарящия зной на мъдростта, в който свръхчовекът с наслада къпе своята голота!

О, вие, върховни люде, които срещна моето око! Ето моето съмнение във вас и моя потаен смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя свръхчовек дявол!

Ах, изпитвам досада от тези върховни и най-добри люде: от тяхната „висина“ ме влечеше нагоре, над тях, далече към свръхчовека!

Ужас ме обхвана, когато видях тези най-добри люде голи: тогава ми израснаха крила, за да се понеса на тях в далечни бъднини!

В по-далечни бъднини, в по-южни югове, отколкото е бленувал някога един ваятел! Там, гдето боговете се свенят от всякакви дрехи!

Ала преоблечени искам аз да видя вас, о, мои ближни и съчовеци, и добре нагиздени, и суетни, и достойни за уважение като „добряци и праведници“.

И аз самият преоблечен ще седна между вас, за да не разпозная себе си от вас, това именно е моят последен човешки ум.

Тъй рече Заратустра.