Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (43) (Книга за всички и никого)

Надгробна песен

„Там е островът на гробовете, безмълвният; там са също и гробовете на моята младост. Там ще отнеса вечнозелен венец на живота.“

Решил в сърцето си това, аз се понесох по морето.

О, вие, видения и призраци на моята младост! О, вие, всички погледи на любовта, вие, божествени мигове! Колко бързолетен беше вашият живот за мене! Днес ви оплаквам, както се оплакват скъпи мъртъвци.

От вас, мои най-любими покойници, се носи към мене благовонно ухание, което разтваря сърцето и отпушва сълзите. Наистина то затрогва и разтваря сърцето на самотния мореплавател.

И все пак аз съм най-богатият и най-достоен за завиждане — аз, най-самотният! Защото аз ви притежавах, а вие още ме притежавате: кажете кому са паднали в скута, като на мене, такива румени ябълки от дървото?

Все още аз съм наследник и земя на вашата любов, цъфтящ във вашата памет от пъстри диворастящи добродетели, о, вие, мои най-скъпи любимци!

Ах, ние бяхме създадени да останем вечно един до друг, о, вие, прелестни чуждоземни чудеса; и не като плашливи птички дойдохте вие при мене и моето страстно желание — не, а като довереници при довереник!

Да, за вярност създадени, подобно на мене, и за нежни вечности: трябва ли сега да ви назовавам с името на вашата изневяра, о, божествени погледи и мигове? Все още не съм научил друго име за вас.

Наистина твърде бързо умряхте вие за мене, о, вие, бегълци. И все пак вие не избягахте от мене, нито аз избягах от вас: невинни сме ние един към друг в своята изневяра.

За да убият мене, погубваха вас, о, вие, сладкопойни птици на моите надежди! Да, по вас, мои скъпи любимци, пускаше злобата своите стрели — за да уцели моето сърце!

И тя улучи! Защото вие бяхте винаги най-скъпи за сърцето ми, мое притежание и мой притежател: затова вие трябваше да умрете млади и твърде рано!

По най-уязвимото, което притежавах, отправиха стрелата: това бяхте вие, чиято кожа е подобна на мъх и още повече на усмивка, която умира от един-едничък поглед!

Но едно ще кажа на моите врагове: що е всяко човекоубийство в сравнение с това, което сторихте на мене?

По-голямо зло сторихте на мене от всят човеко-убийство. Вие ми отнехте невъзвратимото: така ще кажа на вас, мои врагове!

Вие убихте виденията и най-любимите чудеса на моята младост! Вие ми отнехте моите другари по игра, блажените духове! В памет на тях полагам аз този венец и това проклятие!

Проклятието е за вас, мои врагове! Та не скъсихте ли моята вечност, подобно на звук, който замира в мразовита нощ? Едва като проблясък на божествено око ме озари тя — като мигновение!

Така рече веднъж в добър час моята чистота: „Божествени трябва да са за мене всички същества.“

Тогава вие ме връхлетяхте с вашите мръсни призраци; ах, къде избяга онзи добър час?

„Всички дни трябва да бъдат свещени за мене“ — така говореше нявга мъдростта на моята младост: наистина реч на весела мъдрост.

Ала тогава откраднахте, о, врагове мои, нощите ми и ги продадохте срещу безсънни мъки: ах, къде избяга онази весела мъдрост?

Нявга копнеех за щастливи птичи знамения: тогава вие изпречихте на пътя ми кукумявка, едно противно чудовище. Ах, къде избяга моят нежен копнеж?

Нявга дадох обет да се отрека от всякаква погнуса. Ала вие превърнахте моите близки и ближни в гнойни циреи. Ах, къде избяга тогава моят най-благороден обет?

Като слепец аз вървях нявга по блажени пътища; тогава вие нахвърляхте нечистотии по пътя на слепеца: и сега той се гнуси от старата пътека на слепеца.

А когато аз извърших най-трудното за мене и празнувах победата на своите превъзмогвания — тогава вие накарахте ония, които ме обичаха, да възроптаят, че им причинявам най-голямо страдание.

Наистина всичко беше ваше дело: вие огорчавахте най-сладкия ми мед и прилежанието на най-добрите ми пчели.

На моята благотворителност вие изпращахте винаги най-наглите божеци: около моето състрадание карахте да се трупат винаги неизлечимо безсрамните. Тъй наранявахте вие моите добродетели във вярата им.

А когато принасях в жертва най-святото, което притежавах, мигновено вашата „набожност“ прибавяше към него по-тлъстите си дарове: така че в изпаренията на вашата мазнина се задушаваше моето най-свято притежание.

А когато веднъж пожелах да танцувам, както никога до този миг не бях танцувал: да танцувам над всички небеса, тогава вие подсторихте моя най-любим певец.

И ето че той запя някаква ужасно мрачна песен; ах, той ми тръбеше като злокобен рог в ушите!

Убиецо, оръдие на злобата, най-невинен от всички певци! Вече стоях готов за най-вдъхновения танц: и ето че ти уби със звуците си моето вдъхновение!

Само когато танцувам, умея да разказвам притчата за върховните неща — а сега остана неизречена моята върховна притча в членовете ми!

Неизречена и несподелена остана моята върховна надежда! Умряха всички видения и утехи на моята младост!

Как успях само да понеса всичко това? Как надмогнах и надвих такива рани? Как възкръсна душата ми от тези гробове?

Да, нещо ненаранимо, нещо непогребаемо има у мене, нещо взривяващо канари: то се зове моя воля. Мълчаливо крачи то и непроменливо през годините.

С моите нозе крачи по своя път моята стара воля: коравосърдечно е нейното чувство и ненаранимо.

Ненараним съм аз само в петата си. Все още живееш ти и вярваш на себе си, велика търпеливке! Все още разоряваш всички гробове!

В тебе живее все още несподеленото на моята младост; и като живот и младост седиш ти, изпълнена с надежди, тук върху жълтите развалини от гробове.

Да, за мене ти си все още рушителка на всички гробове: хвала на тебе, моя вольо! Само дето има гробове, има и възкресения.

Тъй рече Заратустра.