Мика Валтари
Синухе Египтянина (85) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

Междувременно тялото на фараон Тутанхамон бе подготвено да оцелее след смъртта и Ейе незабавно разпореди на жреците да го пренесат във вечното му обиталище, издълбано в западните планини в долината на царските гробници. Със себе си фараонът отнесе богати подаръци, обаче съкровищата му бяха малко, понеже Ейе си присвои голяма част от тях. В сравнение с гробниците на великите фараони неговата беше неугледна, така че погребението мина вяло, както и животът му сред играчките в златния палат. Щом запечатаха вратата на гробницата, Ейе прекрати траура и на пилоните покрай алеята на овните заповяда да се издигнат празнични знаменца, а Хоремхеб разпрати бойните си колесници да заемат пост по всички тивански площади и улични кръстовища. Но срещу короноването на Ейе за фараон никой не се възпротиви, защото народът беше отегчен и изнемогваше като животно, подръчквано с копия по някакъв безкраен път. Никой не питаше кое му дава право на короната, нито пък някой очакваше нещо добро от него.

Така Ейе бе въздигнат за фараон. В храма жреците, които бе подкупил с безброй подаръци, го помазаха и на главата му поставиха червената и бялата корона, короната на лилията и на папируса, короната на Горното и на Долното царство. В златната ладия на Амон го изнесоха пред тълпата и тя, завика в негова чест, защото той бе наредил да й раздадат хляб и бира, а за жителите на Тива хлябът и бирата бяха голям подарък — дотолкова бе осиромашал Египет. Но аз и много други знаехме, че неговата власт щеше да бъде въображаема и че оттогава насетне Хоремхеб щеше да бъде истинският владетел на Египет, защото зад него стояха копията. Мнозина тайно недоумяваха защо Хоремхеб не бе поел управлението направо в свои ръце, ами беше допуснал стария омразен Ейе до фараонския престол.

Ала Хоремхеб си знаеше работата. Ненавистта на народа не беше стихнала, нито страданията на Египет бяха свършили — тревожни вести от Куш го приканваха към война срещу негрите. Той бе наясно, че след като укрепеше египетската власт на юг и заякчеше граничните камъни отвъд праговете на Нил, на него отново му предстоеше да воюва срещу хетите заради Сирия. Затуй желанието му беше народът да обвини Ейе за неволите и сиромашията си, а някога по-нататък да възвеличае него, Хоремхеб, като победител, миротворец и добър владетел.

Ейе не се замисляше над тези неща, властта и блясъкът на короните го заслепяваха и той радушно изпълни задължението си по спогодбата, която бе сключил с Хоремхеб в деня на Ехнатоновата смърт. С тържествена процесия жреците отведоха принцеса Бакетамон в храма на Сехмет, облякоха я в алената одежда на богинята, окичиха я с накитите й и я поставиха върху олтара й. С войската си Хоремхеб пристигна пред храма да отпразнува своята победа над хетите и освобождението на Сирия. Цяла Тива надаваше възгласи в негова прослава. Пред храма той връчи на хората си златни огърлици и почетни знаци и ги разпусна в града. Сетне влезе в храма и след него жреците затвориха медните порти. Сехмет му се яви в образа на принцеса Бакетамон и той я облада, защото беше воин и прекалено дълго беше чакал.

През онази нощ Тива отбеляза празника на Сехмет, небето над града руменееше от пламъка на факлите и лампите, дръгливците на Хоремхеб пресушаваха кръчми и бирарии, разбиваха вратите на публичните домове и навред по тиванските улици момичетата бяха пропищели от тях. Мнозина бяха ранени, развеселените войници запалиха няколко къщи, но до по-големи щети не се стигна. На разсъмване войниците отново се събраха пред храма на Сехмет да посрещнат Хоремхеб. Когато медните порти се отвориха, те стъписано завикаха проклятия на различни езици, защото Сехмет беше останала вярна на образа си на лъвица и лицето, ръцете и раменете на Хоремхеб бяха покрити с кървави драскотини, сякаш лъв го бе одрал с ноктите си. Това се хареса на войниците и те още повече го обикнаха. Но принцеса Бакетамон жреците отнесоха до брега в затворен паланкин и тя се прибра в златния палат, без да се покаже пред народа.

След потеглянето й войниците се втурнаха в храма да съберат от пода парченцата от алената й одежда, поделиха си ги и ги използуваха като талисман за обуздаване на опърничави жени. Така премина брачната нощ на Хоремхеб. Не знам доколко му бе доставила радост, защото наскоро подир туй той свика войската си й я съсредоточи южно от първия речен праг, за да поведе война в Куш. Докато воюваше, жреците на Сехмет не страдаха от липса на жертвоприношения, а напротив — дебелееха и тлъстееха от обилието на месо и вино в храма.

Заслепен от властта си, жрецът Ейе пък ми казваше:

— В Египет никой не стои по-горе от мен и вече е все едно дали ще живея, или ще умра, защото фараонът е безсмъртен и живее вечно. Ако ли пък умра, ще се кача на златната ладия на моя баща Амон и по небето ще отплавам право в Западната страна. Това е добре, понеже не ми се иска Озирис да претегли сърцето ми на везните си. Неговите съдебни помощници, справедливите павиани, могат да ме набедят и да хвърлят душата ми в пастта на Кръвожадния. Стар човек съм и нощем делата ми често се взират в мен от мрака. Затуй съм много доволен, че станах фараон и вече не е нужно да се боя от смъртта.

Говореше ми така, защото чрез делата си бях свързан с него и не можех да го злепоставя, без да злепоставя себе си. Беше стар и уморен, при ходене краката му се огъваха, лицето му беше сбръчкано и старчески бледо, а черната му коса бе побеляла. Чувствуваше се самотен и се обръщаше към мен, без да крие нещо, понеже общите престъпления ни сближиха. Но аз горчиво се смеех на думите му и го подигравах:

— Стар човек си и те мислех за по-умен. Наистина ли вярваш, че вонливото масло на жреците те е направило безсмъртен? Със или без царска притурка на главата ти си оставаш все същият човек, скоро смъртта ще те грабне и повече няма да те има.

Тогава устата му затреперваше, очите му пламваха в ужас, той простенваше и казваше:

— Нима всичките ми злодеяния са били напразни и цял живот без полза съм сял смърт около себе си? Не, Синухе, ти сигурно се заблуждаваш. Жреците ще ме избавят, от бездните на подземното царство и ще съхранят тялото ми за вечен живот. След като станах фараон, тялото ми е божествено, делата ми също са божествени и никой не може да ме упрекне за тях, защото съм фараон.

Така разсъдъкът му започна да помръква. Не се радваше нито на властта, нито на каквото и да било друго, защото от страх да не умре той пазеше здравето си. Дори вино не пиеше и се прехранваше със сух хляб и сварено мляко. С жени не можеше да се забавлява, понеже тялото му беше изтощено — в зрялата си възраст го бе тровил с разни средства, за да повишава пламенността си и с нея да печели благоволението на царица Тейе. Колкото повече време минаваше, толкова повече се опасяваше от наемни убийци и дни наред не смееше да докосне храната, нито да си откъсне от плодовете в градината на златния палат, боейки се, че им е впръскана отрова, преди да узреят. Така на стари години собствените му дела го обсадиха и той стана толкова подозрителен и жесток, че придворните страняха от него, робите го отбягваха и златният палат запустя, докато го обитаваше като фараон.

Междувременно ечемиченото зърно на принцеса Бакетамон покълна, защото жреците умело бяха избрали благоприятния за Хоремхеб момент. В безсилна ярост тя изтезаваше тялото си и похабяваше хубостта си, за да погуби детето в своята утроба, без да я е грижа за собствения й живот. Плодът в тялото й все пак надви смъртта и когато му дойде времето, тя роди на Хоремхеб син, макар и с голяма мъка, защото имаше тесни бедра, а момчето беше едро. Но лекарите и робите трябваше да го крият, за да не му стори зло. За това дете и за раждането му народът впоследствие разказваше множество легенди. Според едни то се родило с лъвска глава, а според други — с шлем на главата. Аз обаче уверявам, че момчето беше здраво, силно и не се отличаваше с необикновени белези. Хоремхеб изпрати вестоносец от Куш и нареди синът му да бъде вписан в златната книга на живота под името Рамзес.

Хоремхеб продължаваше да воюва в Куш, бойните му колесници кръстосваха кушитските пасища от край до край и нанасяха поражения на негрите, които не бяха свикнали да се бият срещу колесници. Той опожаряваше селата и сламените им колиби, жените и децата изпращаше в робство в Египет, а мъжете вземаше във войската си, обучаваше ги и те ставаха добри войници, понеже вече нямаха ни дом, ни жена, ни деца. Така успоредно с войната в Куш Хоремхеб набираше нова войска срещу хетите, нова войска от здрави негри, които не се плашеха от смъртта, щом се екзалтираха от звуците на своите тамтами и започнеха да скачат в дълги редици около тях.

По този начин Хоремхеб изпрати в Египет много роби да обработват земята и докара от Куш големи стада добитък, така че в Кеми нивите отново избуяха и децата не бяха лишени от мляко, нито жреците от жертвени животни и месо. Но в Куш цели племена изоставяха селищата си, забягваха в джунглите, в страната на слоновете и жирафите отвъд граничните камъни на Египет, и Куш години наред беше безлюдна земя. На Египет това не нанесе големи щети, тъй като от царуването на Ехнатон Куш не беше плащал дан, въпреки че по времето на великите фараони той е бил най-големият източник за богатеенето на Египет — по-доходен и от Сирия.

След двегодишна война в Куш Хоремхеб се завърна в Тива с богата плячка. Раздаде подаръци на тиванците и десет дни и десет нощи празнува победата си, така че в града секна всяка работа, по улиците пияни войници пълзяха на четири крака и блееха като кози, а след обичайното време тиванките почнаха да добиват чернокожи рожби. Хоремхеб прегръщаше синчето си, учеше го да ходи и гордо казваше:

— Виж, Синухе, от семето ми се роди нов царски род! В жилите на сина ми тече свещена кръв, макар че аз съм от ниско потекло.

Намина и при Ейе, но той затвори пред него вратата си, залости я с покъщнина и завика с писклив старчески глас:

— Махни се оттук, Хоремхеб, фараонът съм аз и много добре знам, че си дошъл да ме убиеш и да ми отнемеш короните!

Но Хоремхеб весело се разсмя, с един ритник отвори вратата, срина преградата му и го разтърси в ръцете си, казвайки:

— Няма да те убия, стара лисицо. Няма да те убия, своднико мой, защото си ми нещо повече от тъст и животът ти ми е много ценен. Вярно е, че белите ти дробове хриптят, че от устата ти тече лига и краката ти треперят, но ще трябва да се държиш, Ейе. Още една война трябва да изтраеш, та Египет да си има фараон, върху когото да излива гнева си в мое отсъствие.

Ейе обаче не повярва на думите му, горчиво плачеше, обгръщаше коленете му с разтреперани ръце и го молеше да пощади живота му. Тогава Хоремхеб се съжали над него и си тръгна, но нареди да го наблюдават, а на високите служби назначи свои подчинени, за да внимават да не би в негово отсъствие Ейе да върши глупости. Всъщност времето на Ейе беше изтекло — той не беше нищо друго освен един оглупял беловлас старец, който с мъка удържаше короните на треперещата си от страх глава, когато при церемонии застанеше пред народа.

На съпругата си Бакетамон Хоремхеб донесе големи подаръци: златен пясък в плетени кошове, кожите на повалени от лъка му лъвове, щраусови пера и живи маймунки. Но Бакетамон не пожела дори да ги погледне и му беше казала:

— Пред хората може би си ми съпруг и аз ти родих син. Задоволи се с това и знай, че ако още веднъж ме докоснеш, ще оскверня постелята ти и ще те мамя така, както още никоя жена не е мамила мъжа си. За да те опозоря, ще се любя с роби и носачи, ще спя с магаретарите от тиванските тържища, ще се забавлявам и с най-нископоставения мъж, само и само да те опозоря, ако си позволиш още веднъж да ме докоснеш. За мен в Египет няма по-долен човек от теб, ръцете ти миришат на кръв, целият вониш на кръв и ми се повдига, щом ме доближиш.

Упорството й само разпалило страстта на Хоремхеб. При вида на хлътналите и бузи, на тесните й бедра и ироничната усмивка дишането му се ускорило и той с голяма мъка се овладял. Затуй дойде при мен, с горчивина ми се оплака и запита:

— Синухе, защо е така и какво лошо съм сторил, че жена ми отбягва моята постеля? Сам знаеш какви непосилни дела извърших, за да я спечеля и със славата си да бъда достоен за нея. Знаеш колко често не посягах към хубавите жени, които водеха в шатрата ми като мой дял от плячката, ами ги предоставях за развлечение на дръгливците си. Честно ти казвам, на пръстите на ръцете и краката ми се броят жените, с които съм се любил през тези години, при това без да ми доставят голямо удоволствие. Когато ги прегръщах, аз си мислех само за нея, за Бакетамон, за мен тя беше омайна като месечина. Каква е тази магия, дето влудява плътта ми и помрачава ума ми като змийска отрова?

— Остави я тази побъркана жена, заради високомерието си тя страда повече от теб. Тива е пълна с хубавици, пък и най-простата робиня може да ти даде същото като нея — посъветвах го аз, но той възрази:

— Кривиш си сърцето, Синухе. Много добре ти е известно, че на любовта не се заповядва.

— Тогава не се опитвай да заповядваш на любовта й, за да не се получат неприятности — предупредих го аз, ала той не ме послуша и настояваше на своето:

— Дай ми някакво лекарство, Синухе, за да я приспя, та поне в съня й да отида при нея и да й се насладя, защото тази жена наистина ми дължи много наслада.

Отказах да му дам такова лекарство, обаче той се обърнал към други лекари и те го снабдили с опасни средства, които карат жените да обезумяват и разпалват скута им, сякаш огън ги изгаря отвътре. От тях Хоремхеб сложил тайно в храната на Бакетамон и наложил волята си, но когато се вдигнал от обятията й, тя го мразела още повече и рекла: „Не забравяй какво ти казах и какво те предупредих!“ Ала заслепен и обезумял от ненаситната си страст, Хоремхеб я опивал с вино и лекарства, докато заспивала и не можела да се съпротивлява на похотта му. Не знам доколко й се е наслаждавал, но ми се струва, че насладата му е била тръпчива и любовта започнала да му нагарча. Затуй скоро замина за Сирия да подготви войната срещу хетите, като заяви:

— Великите египетски фараони са издигнали граничните камъни в Кадеш и аз няма да се успокоя, докато моите бойни колесници не нахлуят отново там.

Щом забеляза, че ечемиченото й зърно отново покълва, принцеса Бакетамон се затвори в покоите си, не желаеше да вижда никого и се усамоти в срама си. Слугите и робите трябваше да оставят храната й пред вратата и тя ядеше толкоз малко, че лекарите в златния палат се бояха да не умре. Когато наближи време да ражда, те накараха тайно да я пазят. Опасяваха се, че възнамерява да роди сама и да пусне детето в тръстикова лодка по реката, както постъпваха майките, които се страхуваха от срама на раждането. Но тя не направи нищо подобно. Когато наближи моментът, извика лекарите, родилните болки събудиха усмивка на лицето й и постепенно я накараха да ликува. Доби син и без да пита Хоремхеб, го именува Сети. Омразата й към това дете беше толкова голяма, че му даде името на Сет и го нарече изчадие Сетово.

Като се съвзе от раждането, тя заповядала да натрият тялото й с помада и да я гримират, облякла се в царски лен и робините й я превели отвъд реката, където сама отишла на тиванския рибен пазар. Там се обърнала към магаретарите, водоносачите и изкормвачите на риба с думите: „Аз съм принцеса Бакетамон, съпругата на великия египетски пълководец Хоремхеб. Родих му двама сина, но той е скучен, отпуснат мъж, вони на кръв и не ми доставя никакво удоволствие. Елате да се любите с мен, за да изпитам наслада, защото много обичам мазолестите ви ръце, здравата ви кожа с дъх на тор и миризмата на риба.“

Думите и стъписали мъжете от пазара, те се изплашили и се отдръпнали от пътя й, но тя упорито ги преследвала, разголвала хубостите си и ги примамвала: „Защо се колебаете, не ви ли изглеждам достатъчно хубава? Може би вече съм стара и грозна, но друга отплата не ви искам освен по един камък. Нека всеки ми се отблагодари с по един камък, и то толкова по-голям, колкото по-голяма наслада му доставям. Обещавам ви да направя всичко възможно, за да останете доволни.“

Такова чудо на мъжете от рибния пазар не им се било случвало, а според мен и в цял Египет не ще да се е случвало. Затуй те жадно я гледали, очите им пламвали пред хубостта й, дрехата й от царски лен ги привличала и ароматът на помадата й замайвал главите им. Рекли си: „Досега такова нещо не се е случвало. Трябва да е богиня, която ни се явява, понеже й харесваме. Сигурно ще сбъркаме, ако се възпротивим на желанието й, защото не прилича на познатите ни начервосани жени и удоволствието, което ни предлага, непременно ще бъде божествено.“ Някои добавяли: „Поне ще ни излезе евтино. По-евтино и негърките не се продават, ами искат за любовта си най-малко късче мед. Може пък да е жрица и да събира камъни, за да построи нов храм на Баст. В такъв случай, ако изпълним желанието й, ще извършим богоугодно дело.“

Така мъжете от рибния пазар се колебаели, спорели и умувайки, я последвали в крайбрежните тръстики, където ги завела, да е по-далече от хорските очи. Вярно, че изкормвачите на риба казвали: „Да не ходим с нея, че може да е излязла от водата и сега иска да ни издави. Пък може и коткоглава да е — ще се превърне в котка и със задните си крака ще ни издере мъжкото, като речем да се любим с нея.“ Но очаровани от хубостта и уханието й, те въпреки това я последвали, а магаретарите ги взели на подбив: „Ако ще в главата на риба да стане, пак не ни е страх от задните й крака, стига да ни е хубаво с нея.“

Цял ден Бакетамон се любила с тях в крайбрежните тръстики и не ги разочаровала в очакванията им. Правела всичко по силите си, за да останат доволни, и те на драго сърце й носели камъни. Мнозина докарали големи камъни, каквито каменоделците купуват на добра цена — толкоз много ценели предлаганата от нея любов. Помежду си казвали: „Честна дума, такава жена още не ни беше падала. Устата й е сладка като мед, гърдите й приличат на зрели ябълки, а скутът й пари като жарава за печене на риба!“ Подканили я скоро пак да намине към рибния, пазар и обещали да й набавят много и големи камъни, а тя свенливо се усмихвала, благодарила за любезността им и за голямата наслада, която й доставили. Вечерта, на връщане в златния палат, се наложило да наеме яка гемия, за да превози всичките събрани през деня камъни.

Затуй на другия ден тя потеглила с по-голяма лодка, накарала робините да я преведат в Тива, оставила ги да чакат на кея и сама се отправила към зеленчуковия пазар. Там разговаряла с градинарите, които призори идват от насажденията си с волове и магарета в Тива и чиито ръце са корави от пръстта, а кожата им — загрубяла от слънцето. Разговаряла също с уличните метачи, с чистачите на нужници, със стражите, които с дървените си копия въдворяват ред на пазара, и им казвала: „Аз съм Бакетамон, съпругата на великия египетски пълководец Хоремхеб. Но той е скучен, отпуснат мъж, тялото му е обезсилено и не може да ми достави никакво удоволствие. На всичко отгоре ме тормози, лишава ме от свидните ми рожби и ме пъди от покоите си, та си нямам даже покрив над главата. Затуй елате да се любите с мен, че и аз да изпитам наслада. Не ви искам друга отплата освен по камък от всекиго. По-евтина любов няма да получите дори от негърките в Тива.“

Градинарите, уличните метачи и черните стражи се смаяли, зашушнали разгорещено помежду си и си рекли: „Не ще да е принцеса, защото досега никоя принцеса не се е държала така.“ Но тя ги подмамяла с думите си, разголила хубостите си и тръгнала да ги води към крайбрежната тръстика. Те зарязали зеленчуците, воловете и магаретата си, оставили улиците непометени и я последвали. На брега споделили помежду си: „На сиромаха такава мръвка не се пада всеки ден. Кожата й не е мургава като на нашите жени. И по дрехата, и по кожата, и по миризмата личи, че е знатна. Глупци ще сме, ако не се възползуваме от удоволствието, което ни предлага. Нека и ние се понапънем да зарадваме една отритната жена.“

Затуй се любели с нея и й носели камъни, градинарите задигали каменните прагове на кръчмите, а стражите влачели камъни от фараонските постройки, за да й се отплатят за удоволствието. Но след развлечението започвали да се боят и разсъждавали: „Ако наистина е жена на Хоремхеб, той ще вземе да ни изтрепе, като узнае за станалото, защото е по-свиреп от лъв и има болно честолюбие, макар че не е способен да задоволи жена си. Но ако ние сме достатъчно много, той не ще посегне на всички ни — няма да избие цяла Тива заради жена си я! Затуй в наш интерес е тя да получи колкото се може по-много камъни.“

И те се връщали на зеленчуковия пазар, разказвали на приятели и познати за изпитаното удоволствие и ги водели на брега, така че този ден до тръстиките се отъпкал широк път и привечер там заприличало на овалян от хипопотами гъсталак. На зеленчуковия пазар царяло безредие, много колички били разграбени, магарета ревели от жажда, волове мучели, а стопаните на бирарии сновели по улиците, плачели и си скубели косите, защото скъпите им каменни прагове били изчезнали. На свечеряване принцеса Бакетамон свенливо благодарила на мъжете от зеленчуковия пазар за тяхната любезност и за насладата, която й били доставили. Те й помогнали да натовари камъните на лодката, която се препълнила и едва не потънала. Робините загребали и с големи усилия прекосили реката до кея на златния палат.

Вечерта цяла Тива знаеше, че коткоглавата лично се е явила и се е забавлявала с народа. Все по-чудновати слухове се ширеха из града, защото невярващите в богове измисляха други обяснения за случилото се. Те твърдяха: „Възможно е по време на пирамидите на народа да са се явявали богове, но сега светът е стар и богове не се явяват. Тази жена трябва да е някоя знатна, и то много знатна, щом си позволява такова поведение.“

На следния ден принцеса Бакетамон отишла на въглищарския пазар и се любила с тамошните мъже. Привечер тръстиките по брега на Нил били саждиви и отъпкани и много жреци от малките храмове жално се вайкали, защото мъжете от въглищарския пазар били безбожници и безсрамно къртели камъни дори от храмовете, за да заплатят удоволствието си. А въглищарите се облизвали и се хвалели помежду си: „Наистина, божествено нещо вкусихме — устните й се топяха в устата ни, а гърдите й бяха като разпалени въглени в ръцете ни. Никога не сме предполагали, че на земята може да има такова блаженство!“

Когато в Тива се разпространи вестта, че богинята за трети път се явила на народа, в града настана голямо вълнение. Дори почтени мъже се измъкваха от домовете си, плъзваха по кръчмите и през нощта къртеха камъни от фараонските постройки, така че на другия ден всеки тиванец бродеше с камък под мишница от пазар на пазар в нетърпеливо очакване да се появи коткоглавата. Жреците от своя страна се разтревожиха и подбудиха стражите си да задържат жената, която всяваше такъв безпорядък и сквернословие.

Този ден обаче принцеса Бакетамон не дойде в Тива — почивала си в златния палат от напрежението и се усмихвала всекиму, който я заговорел. Държала се извънредно учтиво, въртяла се стеснително, докато говорела, и с ръка пред устата прикривала прозявката си. Придворните били удивени от поведението й, защото никой още не подозирал, че тя е загадъчната жена, която се бе явила на тиванците и се бе забавлявала с въглищари и изкормвачи на риба.

А принцеса Бакетамон огледала събраните от нея различни по големина и цвят камъни, повикала строителя на царските обори и в градината любезно поговорила с него, казвайки му: „Събрах тези камъни от брега. За мен те са свещени и всеки от тях е свързан с радостен спомен — колкото по-радостен, толкова по-голям е камъкът. Съгради ми от тях градинска къща, та да имам покрив над главата си. Сигурно си чул, че мъжът ми ме тормози и ме гони от покоите си. Нека къщата бъде просторна и с високи стени. Започни градежа й веднага, а аз ще ти събера още камъни — толкова, колкото са ти нужни, та не се притеснявай, че могат да свършат по средата.“

Строителят на обори беше простоват човек, престилката му беше посивяла от праха на дяланите камъни и раменете му бяха превити от пренасянето им. Не беше свикнал да разговаря със знатни, та затуй пред принцеса Бакетамон заровил с крака в пръста, забил поглед в земята и смирено казал: „Знатна принцесо Бакетамон, страхувам се, че умението ми е недостатъчно, за да съградя подобаваща на достойнството ти къща. Камъните ти са различни по големина и цвят, нагаждането им е свързано с големи трудности и изисква художнически усет. По-добре ще е за тази работа да повикаш някой изкусен зидар на храмове или художник, защото се боя, че с неумението си ще проваля хубавото ти хрумване и ще похабя множеството събирани от теб камъни.“

Ала принцеса Бакетамон свенливо докоснала превитите му рамене и рекла: „Ех, строителю на обори, бедна жена съм аз, мъжът ми ме отритна и нямам средства да наема високопоставени зидари. Дори твоя труд не мога да възнаградя достойно, както би ми се искало, ала когато къщата е готова, ще я огледаме с теб и ако ми хареса, обещавам ти двамата да се любим в нея. Друго нямам какво да ти дам, но понеже още не съм съвсем стара и грозна, мога да ти предложа мъничко любов и нека тя ти бъде отплатата. Надявам се също да ми доставиш голяма наслада, защото си здравеняк и имаш силни ръце, докато аз съм дребна женица и копнея за удоволствие, а от мъжа си, както сигурно знаеш, не получавам никакво.“

Думите и докосването й въодушевили строителя на обори, той се загледал в хубостта й и си спомнил всички приказки, в които принцеси се влюбват в обикновени мъже и им се отдават. Изпитвал голям страх от Хоремхеб, ала предложението на Бакетамон го блазнело и щението му било по-силно от страха. Затуй със събраните от нея камъни незабавно се заел да й строи къща в градината на златния палат, вложил цялото си умение, сънувал посред бял ден и вграждал сънищата си в стените на къщата. Желанието и любовта го превърнали в изкусен майстор, защото всеки ден виждал принцеса Бакетамон, погледът на издължените й очи разпалвал сърцето му и то изгаряло като суха тръстика, работел като обезумял, бледнеел и слабеел от труд и копнеж и от различните по големина и цвят камъни съграждал къща, каквато още никой не бил виждал.

Но градежът скоро погълнал събраните камъни и Бакетамон трябвало да докара нови. Затуй наредила да я преведат в Тива и събирала камъни от всички площади, събирала ги от алеята на овните и от парковете на храмовете, докато най-сетне в Тива нямало кътче, от което да не се е сдобила с камъни. Мъжете, които й ги носели, я вардели от стражите, ала накрая жреците и фараонските стражи я спипали и понечили да я задържат, за да я изправят пред съд заради поведението й. Но тя гордо вдигнала глава и рекла на стражите: „Аз съм принцеса Бакетамон и съм любопитна да видя кой ще се осмели да ме съди, след като в жилите ми тече свещена кръв и съм наследница на фараонската власт. При все това няма да накажа глупостта ви, а на драго сърце ще се любя и с вас, защото сте яки, снажни мъже. За отплата всеки ще трябва да ми носи по камък. Набавяйте ги от сградата на съдилището или от храмовете и колкото по-голям камък ми носите, толкова по-голяма наслада ще ви доставя. Ще се постарая да не ви разочаровам в обещанието си, защото вече съм доста опитна.“

Стражите я погледнали и обзети от полудата на останалите мъже в Тива, тръгнали да къртят с копията си големи камъни от портата на съдилището, от дворовете на храма на Амон, носели й ги и тя усърдно изпълнявала обещанието си. В нейна полза трябва да отбележа, че при събирането на камъни никога не се държала недостойно — щом свършела да се люби, стеснително се загръщала в дрехата си, свеждала поглед и повече никому не позволявала да я докосва. След разправията със стражите все пак се наложило да подири убежище в публичните домове и тайно да събира камъни. Обиколила множество публични домове в бедняшкия квартал и срещу любовта си вземала само по един камък от всеки, който пожелавал да я обладае. Стопаните на публични домове печелели много от нея и радушно я подслонявали, но за да избегне стражите и струпването на народ, трябвало всеки ден да сменя дома.

По това време всички вече знаеха какво върши и придворните се стичаха в градината да оглеждат тайно къщата, която строителят на обори градеше с докарваните от нея камъни. При вида на високите стени, издигнати от безброй големи и малки камъни, придворните дами се хващаха за устата и слисано възкликваха. Но на нея лично никой нищо не смееше да й каже, никой не смееше да я укори. Щом узна за постъпките й, Ейе, който с фараонската си власт можеше да я обуздае, в старческото си безумство изпадна във възторг, досещайки се, че те ще създадат ядове на Хоремхеб, а него го радваше всичко, което създаваше ядове на Хоремхеб.

Хоремхеб обаче воюваше в Сирия, прогонваше хетите от Сидон, Симира и Библос, изпращаше в Египет много трофеи и роби, а на жена си — пищни подаръци. В Тива всеки знаеше какво става в златния палат, ала никой не беше достатъчно смел, за да го извести за поведението на жена му. Неговите хора, които беше поставил на високи дворцови служби, си затваряха очите пред постъпките на Бакетамон и си казваха: „Това е семейна кавга, а за предпочитане е човек да пъхне ръката си между мелнични камъни, отколкото да се меси в кавга между мъж и жена. Защото намеси ли се, ще настрои и двамата против себе си.“ Затуй Хоремхеб не получаваше никаква вест за онова, което ставаше в Тива, докато той воюваше. Струва ми се, че за Египет така беше най-добре, понеже вестта за поведението на Бакетамон сигурно щеше да смути много душевното му спокойствие по време на войната.