Мика Валтари
Синухе Египтянина (4) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

Баща ми, разбира се, нямаше средства, за да ме даде в някое от големите училища към храмовете, където получаваха образование синовете, а понякога и дъщерите на знатните, богатите и жреците от по-висока степен. Учител ми стана старият жрец Онех. Живееше само на няколко пресечки от нас и водеше занятията на порутената си веранда. Учениците му бяха деца на занаятчии, търговци, пристанищни надзиратели и подофицери. Техните амбициозни родители се надяваха да им осигурят писарска професия. Като бивш книговодител в склада към храма на неземната Мут, Онех беше много подходящ, щом трябваше да се даде начална грамотност на деца, които по-късно щяха да се занимават с теглене на стоки, мерене на зърно, броене на говеда или пресмятане на войнишки провизии. В световния град Тива имаше десетки и стотици такива малки училища. Обучението беше евтино, тъй като от учениците се искаше само да се грижат за стария Онех. Зиме синът на въглищаря носеше дървени въглища за мангала му, синът на тъкача го снабдяваше с дрехи, а от сина на търговеца на жито получаваше брашно. Баща ми лекуваше безбройните му старчески оплаквания. Даваше му да пие варени билки, които — размесени с вино — успокояваха болките.

Тази зависимост караше Онех да бъде благ учител. Ако някое от момчетата задремеше над плочата за писане, той не го дърпаше за перчема, а му налагаше на другия ден да донесе от къщи нещо вкусно за ядене. Понякога синът на търговеца на жито донасяше паница бира. В такива дни слушахме внимателно, защото старият Онех се оживяваше и разказваше изумителни истории за оня свят или легенди за неземната Мут, за бога творец Птах и за други нему ближни божества. Ние се кискахме и смятахме, че хитро сме го подвели да забрави за един ден мъчните уроци и скучните писмена. Едва много по-късно прозрях, че старият Онех е бил по-мъдър и по-разумен, отколкото съм си мислел. С приказките си, разкрасявани от наивно набожното му въображение, той преследваше определена цел — преподаваше ни нравствените закони на стария Египет. Нито една злина нямало да остане ненаказана. Един ден всяко човешко сърце щяло безжалостно да бъде претеглено пред височайшия престол на Озирис. Онзи, чиито зли дела везните на Чакалоглавия извадели наяве, щял да бъде хвърлен за храна на Кръвожадния, а Кръвожадния бил крокодил и хипопотам ведно, само че по-страшен и от единия, и от другия.

Разказваше ни също за Задноликия — мрачния лодкар по водите на задгробния свят, без чиято помощ мъртвият не можел да стигне до полята на блажените. Когато гребял, той винаги гледал зад себе си, а не напред като земните лодкари по Нил. Онех ни караше да учим наизуст думите, с които Задноликия можел да бъде умилостивен и подкупен. Караше ни да преписваме и възпроизвеждаме по памет техните писмени означения. Грешките ми поправяше с кротки забележки. Трябвало да разберем, че и най-малката грешка можела да осуети блажения ни живот на оня свят. Ако в писмото ни до Задноликия имало и една грешка, щели сме за вечни времена да блуждаем като сенки по брега на тъмните мътни води или още по-лошо — да попаднем в ужасните бездни на царството на мъртвите.

Няколко години посещавах училището на Онех. Баща ми неслучайно ме беше пратил там. Според него никой не биваше да се захваща насила с професия, която не му е по волята. Ако не се окажел способен, той нямаше желание принудително да ме прави писар. Ако обаче проявях интерес и влечение, Онех можеше по-нататък да ме препоръча в училището към храма, откъдето за мен щете да се открие път към желаното от баща ми жизнено поприще. Не ми ли се удадеше това, оставаше възможността да си изкарвам прехраната като сметач или дребен писар или пък от военните продоволствени складове все пак да поема пътя към войската. Но по онова време тези негови планове ми бяха неизвестни.

Най-добрият ми приятел в училище беше няколко години по-възрастният Тутмос, чийто баща командуваше група бойни колесници. Още от дете той беше свикнал да се занимава с коне и да се бори.

Баща му, в чийто камшик бяха вплетени медни нишки, мечтаеше синът му да стане велик военачалник и затуй държеше първо да се научи да пише. Ала прославеното име на Тутмос не се оказа чудотворно, както се надяваше баща му. Щом стъпи в училище, престанаха да го интересуват ученията с бойни колесници и мятането на копие. С лекота усвояваше писмената и докато другите отчаяно се напрягаха, той си рисуваше по плочата. Изобразяваше колесници, коне, изправени на задните си крака, и борещи се воини. Носеше глина в училите и веднъж, докато Онех отпиваше бира от паницата и разказваше легенди, той измайстори едно разкривено подобие на Кръвожадния, който със зинала паст се мъчи да налапа някакво дребно плешиво старче. По гърбицата и закръгленото му коремче не беше трудно да се отгатне, че това е Онех. Но Онех не се разсърди. На Тутмос никой не можеше да се разсърди. Лицето му беше широко, краката — къси и дебели, както на хората от простолюдието, ала очите му излъчваха завладяващо весело настроение, а сръчните му ръце ваяха от глината животни и птици за всеобща радост. Първоначално се стараех да спечеля приятелството му заради неговите воински качества, но то се запази дори тогава, когато воинското поприще вече ни най-малко не го привличаше.

По време на учението с мен стана чудо. Стана съвсем внезапно и аз още си спомням за оня миг на проблясък. Беше приятен хладен пролетен ден. Наоколо цвърчаха птици, а щъркелите стягаха гнездата си по покривите на глинените къщурки. Водата се бе оттеглила и земята се покриваше с тучна зеленина. В градините стопаните засяваха семена и садяха разсад. Беше ден за палуване и на нас не ни се седеше мирно на порутената веранда у Онех, чиито кирпичени стени се ронеха, щом ги побутнеш. Чертаех разсеяно досадните знаци и букви, които се дълбаят в камък, а редом с тях — съответните съкращения, употребявани в папирусите. Но ето че някаква отдавна забравена дума на Онех, някакво особено вътрешно чувство внезапно накара думите и писмената да оживеят пред мен. Изображението се превърна в дума, думата — в сричка, сричката — в буква. Като свързвах буквите една с друга, се раждаха нови думи, живи, чудни думи, които вече нямаха нищо общо с първоначалните изображения. И най-простият поливач на ниви разбира отделното изображение, но две изображения едно до друго са понятни само на грамотния. Вярвам, че всеки, който се е научил да пише и чете, се досеща за кое прозрение намеквам. За мен това преживяване беше по-силно и по-привлекателно, отколкото да откраднеш нар от коша на овощаря, по-сладко от суха фурма, прекрасно като вода за зажаднелия.

От този момент нататък аз вече не се нуждаех от подканване. Поглъщах знанията на Онех, както сухата почва попива придошлите води на Нил. Научих се да пиша бързо. Постепенно свикнах да разчитам и написаното от други. На третата година ми даваха да сричам вече от изтъркани папирусови свитъци и да диктувам поучителни истории, които останалите записваха.

По онова време забелязах също, че външно се различавах от съучениците си. Лицето ми беше по-тясно, кожата — по-светла, крайниците — по-тънки от тези на яките момчета. Приличах не толкова на хората, сред които живеех, а на децата на високопоставените и ако се облечех като тях, едва ли някой щеше да ме отличи от момчетата, носени в паланкини или съпровождани по улиците от роби. Това даваше повод да ме подиграват. Синът на търговеца на жито посягаше да ме прегърне и ме наричаше момиченце, което ме принуждаваше да го бода с калема. Близостта му ми беше противна, защото вонеше. Търсех компанията на Тутмос, но той никога не ме докосваше с ръка. Веднъж ми каза плахо:

— Искаш ли да ми позираш? Ще извая образа ти от глина.

Заведох го у дома и на двора, под сикомората, той направи от глина фигурка, която приличаше на мен. С остро перо отдолу издълба името ми. Майка ми Кипа ни донесе сладкиши, ала при вида на фигурката се изплаши и извика, че това било магьосничество. Баща ми обаче заяви, че Тутмос можел да стане царски скулптор, ако го приемели в училището към храма. Аз шеговито се поклоних пред него с отпуснати пред коленете ръце, както се отправя поздрав към високопоставени. Очите на Тутмос заблестяха, но после въздъхна и каза, че от това нямало да излезе нищо. Баща му вече настоявал да се върне във военния дом и да постъпи в школата за подофицери към състава от бойни колесници. Познанията му по писане били достатъчни за бъдещ военачалник. Сенмут ни остави насаме, а от кухнята продължи да се чува мърморенето на Кипа, докато ние с Тутмос унищожавахме вкусните мазни сладкиши и се чувствувахме превъзходно.

В онези времена аз все още бях щастлив.