Мика Валтари
Синухе Египтянина (12) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

Пред стените на палата се бяха стекли както високопоставени, така и обикновени хора, а край забранения бряг също гъмжеше от богаташки дървени ладии с гребци и бедняшки тръстикови лодки, намазани с катран. Щом се появихме, сред тълпата като клокочене на далечна река се разнесе шепот и вестта за пристигането на царския трепанатор тръгна от уста на уста. Хората вдигаха ръце в знак на скръб и по пътя ни до палата около нас се раздаваха горестни стонове и вопли, защото всички знаеха, че след отваряне на черепа му никой фараон не е доживявал до трета зора.

През лилиевата порта ни въведоха в преддверието на царските покои. Знатни придворни ни посрещнаха и като слуги се покланяха доземи пред Птахор и пред мен, понеже в ръцете си носехме смъртта. Предоставиха ни стая, временно пригодена за умивалня, но след като размени няколко думи с придворния лекар, Птахор просто вдигна ръце в скръбен жест и равнодушно пристъпи към процедурите на измиването. Следвани от носачите на свещения огън, ние минахме през бляскавите покои и влязохме в царската спалня.

Великият фараон лежеше под златен балдахин. Леглото му се опираше върху гърбовете на лъвски фигури, а колоните му изобразяваха боговете закрилници на фараона. Снел всичките си царски инсигнии, той лежеше гол, с подпухнало тяло, изнемощял и в безсъзнание. Измършавялата му старческа глава беше клюмнала настрани, дишаше тежко и от ъгъла на обезсилената му уста се стичаше лига. Земното могъщество и земната слава бяха толкова мимолетни и тленни, че фараонът не се различаваше от който и да било умиращ старец в приемната зала към Дома на живота. Но по стените наоколо той продължаваше да се носи в царската си колесница, теглена от украсени с пера коне, силната му ръка опъваше лъка и лъвове рухваха, пронизани от стрелите му. Стените на спалнята сияеха в червено, златисто и синьо, а подът беше украсен с плуващи риби, с диви патици в устремен полет и с полюшвани от вятъра тръстики.

Поклонихме се доземи пред умиращия фараон. Всеки, който що-годе познаваше смъртта, беше наясно, че тук цялото изкуство на Птахор бе излишно, но трепанацията на фараона открай време е била последната мярка, освен ако преди това не го е стигнала естествена смърт. Сега трябваше да се постъпи именно така и ние се заехме за работа. Отворих абаносовото сандъче, почистих на пламък още веднъж ножовете, пробоите и клещите и подадох на Птахор свещения кремъчен нож. Придворният лекар вече беше обръснал и измил главата на умиращия. Птахор нареди на кръвоспирателя да приседне в края на леглото и да вземе главата на фараона в скута си.

Тогава обаче великата царска съпруга Тейе застана до леглото и се възпротиви. До този момент тя бе стояла неподвижно като статуя край стената и с вдигнати нагоре ръце изразяваше дълбоката си скръб. Зад нея стояха младият престолонаследник Аменхотеп и сестра му Бакетамон, но аз не бях посмял да отправя поглед към тях. Сега, при настъпилата в стаята суматоха, ги познах — бях виждал царските им изображения в храма. Престолонаследникът беше на моя възраст, но по-висок на ръст. Притворил очи, той държеше главата си изправена и удължената му брадичка стърчеше напред. Крайниците му бяха болезнено слаби, клепачите и мускулите на лицето му потръпваха. Принцеса Бакетамон имаше хубави, благородни черти и големи продълговати очи. Устните и бузите й бяха оранжево оцветени, носеше дреха от царски лен, под която крайниците и изглеждаха като на богиня. По-внушителна от тях двамата несъмнено беше великата царска съпруга Тейе, макар външно да бе по-дребна и понапълняла от възрастта. Тя имаше много тъмна кожа и широки, изпъкнали скули. За нея бях чувал, че произхождала от простолюдието и в жилите й течала негърска кръв, но не съм сигурен в това. Знам само, че погледът й беше мъдър, смел и остър. Въпреки че в регистрите родителите й не бяха отбелязани като благородници, тя притежаваше властна осанка. Когато махна с ръка и погледна кръвоспирателя, той изглеждаше като прашинка под широките й тъмнокафяви нозе. Разбирах я, защото кръвоспирателят беше неграмотен говедар от ниско потекло. Стоеше с отпусната глава, провиснали ръце, зяпнала уста и глуповата самонадеяност в изражението. Липсваха му всякаква дарба и ум, ала беше способен с присъствието си да спира кръвотечения. Затуй го бяха отделили от ралото и воловете му и го бяха назначили в палата. Колкото и да се миеше, около него винаги се носеше миризмата на говежди тор. Той самият не можеше да обясни на какво дължи способността си — не беше някакво умение и още по-малко прилагане на умение. Тя просто съществуваше у него, както в чакъла може да попадне бисер. Тази способност не се придобиваше нито с учение, нито с умствени занимания.

— Не му позволявам да докосва бога — заяви великата царска съпруга. — Щом е необходимо, аз сама ще придържам главата му.

Птахор се възпротиви и каза, че при операцията ще има кръвотечение и няма да бъде приятно. Независимо от това великата царска съпруга седна в края на леглото и внимателно положи в скута си главата на умиращия си съпруг, без да обръща внимание на стичащата се по ръката и лига.

— Той е мой — каза царицата — и никой друг няма да се докосва до него. Нека от моя скут поеме пътя към страната на смъртта.

— Той, божественият син, ще се качи в слънчевата ладия на баща си и ще отплува право в страната на блажените — рече Птахор и разряза с кремъчния нож кожата на царската глава. — Роден от слънцето, той ще се върне при него и всички народи навеки ще славят името му. Къде по дяволите се запиля кръвоспирателят, Сет да го порази!

С празнословните си приказки Птахор гледаше да отвлече вниманието на царската съпруга от операцията, както всеки опитен лекар говори на пациента си, докато му причинява болка. С последните си думи той нахока кръвоспирателя, който, облегнат на колоната до вратата, унесено бе притворил очи. От главата на фараона бликна кръв и почна да се стича в скута на царската съпруга. Тя се сепна и лицето й прежълтя. Кръвоспирателят също се сепна от унеса си. Може би мислено се бе пренесъл при говедата и напоителните си канали, но сега си спомни за професията си, приближи се, погледна фараона и повдигна ръце. Кръвта тутакси престана да тече и аз измих и почистих главата.

— Извинявай, драга — рече Птахор и пое от ръката ми пробоя. — При слънцето ще се върне, право в бащината си златна ладия, Амон да го благослови.

Докато приказваше, той бързо и сръчно въртеше пробоя между дланите си и със скърцане го вкара в костта. Тогава престолонаследникът отвори очи, пристъпи крачка напред и с треперещо лице каза:

— Не Амон, а Ра-Херахти да го благослови, превъплътен в Атон! Вдигнах почтително ръце, макар да не знаех за какво говори. Пък и кой ли може да помни хилядата египетски богове? Най-малко един ръкоположен жрец на Амон, който достатъчно си е блъскал главата с неговите свещени триади и деветорки.

— Така де, Атон — смънка Птахор примирително. — Именно Атон, аз просто сбърках. — Той отново взе кремъчния нож и чукчето с абаносова дръжка и с леко почукване почна да отделя костта. — Много добре помня, че в божествената си мъдрост фараонът накара да съградят храм на Атон. Беше май наскоро след раждането на, принца, нали, прекрасна Тейе? Да, още малко остана. — Той угрижено погледна към престолонаследника, който стоеше до леглото със свити пестници и потръпващо лице. — Впрочем една глътка вино би подсилила ръката ми и не би се отразила зле на принца. Сега вече наистина си заслужава да се разпечата и една царска делва. — Подадох му клещите и той изкърти отделената кост, при което главата в скута на царицата изпращя. — Малко светлина, Синухе!

Птахор въздъхна, защото най-трудното беше минало. Аз също въздъхнах неволно и това чувство на облекчение като че ли се пренесе върху фараона — крайниците му леко помръднаха, дишането му се забави и той потъна в още по-дълбоко безсъзнание. Под ярката светлина Птахор съсредоточено се взря в мозъка на фараона, който се виждаше през черепния отвор. Мозъчното вещество беше сиво-синьо и потръпваше.

— Хм — промълви Птахор замислено. — Направих каквото можах. По-нататък Атон да се погрижи за него, защото това е работа на боговете, а не на хората.

Леко и внимателно той върна костта на мястото й, запълни пукнатините с лепило, дръпна кожата обратно и превърза раната. Царската съпруга отпусна главата върху облегалката от скъпоценно дърво и погледна Птахор. Кръвта в скута и беше засъхнала, но сега тя не мислеше за това. Птахор срещна смелия й поглед и каза тихо, без да се покланя:

— Ще доживее изгрева, ако волята на неговия бог е такава. После вдигна ръце в знак на скръб и аз сторих същото. Но когато повторно вдигна ръка, за да изрази съболезнованията си, аз не посмях да последвам примера му. Какъв бях аз, та да съчувствувам на царските особи? Почистих инструментите на пламък и ги прибрах в абаносовото сандъче на Птахор.

— Наградата ти ще бъде голяма — рече царската съпруга и ни даде знак, че можем да се оттеглим.

В царската зала за нас бяха приготвили трапеза и Птахор зарадвано погледна делвите с вино край стената. Като се запозна с печатите им, той нареди да отворят една и робите ни поляха да си измием ръцете. Запитах го как се осмелява да разговаря така непочтително с царската съпруга и престолонаследника.

— Няма съмнение, че фараонът още приживе е бог — отвърна Птахор и се захили, заприличвайки още повече ма стар павиан. — Строят му храмове и му принасят жертви, но като лекар, ти видя, че и той е обикновен човек, смъртен като всеки от нас. Царската съпруга също е човек с всички качества на една жена. В ушите им моите думи са като бръмчене на муха и ако аз бръмчах както останалите мухи край тях, те нямаше да ме чуват. А сега казват: „Птахор е странен, но порядъчен човек. Да му простим глупостта заради годините и доброто му намерение.“ И не ме забравят, а ми дават скъпи подаръци. Хубаво е и ти да запомниш: ако искаш владетелят да се вслушва в думите ти, говори му не както другите, а като на човек, като на себеподобен. Тогава той или ще те изслуша, или ще те изхвърли от палата, но и в двата случая ще те запомни. А не е малко нещо фараонът да помни подчинения си.

Птахор пиеше и виното го развесели. Кръвоспирателят лакомо тъпчеше в устата си месо с мед и забравил сънената си недружелюбност, каза:

— Няма я вече глинената къщурка.

Той също пиеше вино. Пиеше го като бира и скоро очите му се ококориха, а лицето му се зачерви.

— Не, няма я глинената къщурка, край! — повтори той.

Един слуга му поля да си измие ръцете и той разплиска вода наоколо. Птахор го погледна незлобливо и го подкани да иде да разгледа оборите на фараона. Сега му се е отдал случай — нали и бездруго не бивало да напускаме стените на палата, преди фараонът да е издъхнал или да е оздравял. Такъв бил обичаят. А ако умре, ние също трябвало да умрем.

Кръвоспирателят повярва и притихна. Но после се оживи при мисълта, че все пак нямало да умре в глинената си къщурка, и отиде да разгледа царските обори, докато още имал възможност. На придружаващия го слуга Птахор каза, че е най-добре да го остави да се наспи в обора — нека се почувствува като у дома си.

Когато останахме двамата, аз се осмелих да го попитам за Атон, защото действително не бях чувал Аменхотеп III да е строил храм на такъв бог в Тива. Птахор ми обясни, че Ра-Херахти бил родов бог на Аменхотепите. Някога в пустинята, недалеч от сфинкса, той се явил в съня на най-великия от войнствените царе — Тутмос I, и му предрекъл, че един ден на главата си ще носи короната на двете царства. Дотогава за него нямало никакви изгледи да стане владетел — прекалено много престолонаследници чакали ред. Това беше истина, защото в дните на буйната си младост Птахор беше пътешествувал до пирамидите и със собствените си очи бе видял построения между лапите на големия сфинкс храм, издигнат от Тутмос в памет на случилото се, както и надписа, в който царят разказвал за видението си. Оттогава неговият род почитал Ра-Херахти, който се намирал в Долната земя — в Хелиопол, и чието превъплъщение бил Атон. Този Атон бил много старо божество, по-старо и от Амон, ала останало в забрава, докато великата царска съпруга не родила син след поклонението си пред Атон в Хелиопол. После в Тива също му издигнали храм, но в него ходели само членовете на царското семейство. Там Атон бил изобразен като бик, който носи слънцето между рогата си, а Хор — като сокол.

— И тъй — рече Птахор и отпи от виното, — оказва се, че престолонаследникът е божествен син на Атон. Нали той се явил на царската съпруга в храма на Ра-Херахти и след туй добила син. Оттам тя довела със себе си един крайно властолюбив жрец на име Ейе, който спечелил симпатиите й. На него му се удало да нареди жена си за дойка на престолонаследника. Тяхната дъщеря Нефертити е сукала от една гръд с престолонаследника и в детските игри му е била като сестра в палата, така че можеш да си представиш накъде отиват нещата. — Птахор пак отпи, въздъхна и каза: — Мда, за стария човек няма нищо по-благо от виното и бъбренето за работи, които не го засягат. Ех, синко Синухе, да знаеш само колко тайни са погребани зад челото на стария трепанатор. Сред тях и царски може да се крият. Колко хора се чудят защо в царския харем никога не са се раждали момчета, макар това да противоречи на всички закони на медицината. Когато беше силен и жизнерадостен, оня, дето лежи сега с опериран череп, също обичаше да си посръбва. Беше голям ловец, повалил е хиляда лъва и петстотин тура, а колко девици е повалил под балдахина си — тях и надзирателят на харема не може да ги преброи. Но син има само от царствената Тейе.

От изпитото вино почнах да ставам неспокоен. Въздъхнах и погледнах зеления камък на пръста си, ала Птахор продължи безжалостно:

— Оня, дето лежи вътре, беше намерил царската си съпруга по време на лов. Казват, че тогава Тейе била обикновена птицеловка в тръстиките край Нил. Заради будния и ум фараонът я направи равна на себе си. Простите и родители също почиташе и напълни гроба им с най-скъпи подаръци. Тейе не му пречеше да се забавлява, стига някоя от жените в харема да не му родеше син. И имаше невероятен късмет, защото това наистина не се случи. Макар той да държеше скиптър и камшик, великата царска съпруга беше оная, която движеше ръката му. За да сложи веднъж завинаги край на войните с Нахарина, където реките текат нагоре, фараонът се ожени за дъщерята на митанския цар. Тогава, казват, Тейе му втълпила, че принцесата воняла на коза и не си струвало да ляга с нея. По-късно същата тази принцеса наистина полудя.

Птахор ме погледна, озърна се и бързо добави:

— Ти, Синухе, не вярвай на тия истории, защото са измислици на злонамерени клеветници. Всички познават добротата и мъдростта на великата царска съпруга, както и умението й да огражда себе си и трона със способни мъже. Така си е.

Птахор отля капка вино от чашата си на пода и благочестиво изправи глава. После погледна встрани и се разсмя.

— Здравей, носачо на сопата! — извика той. — Ти ли си това? Ела, седни да пийнем глътка заедно. Откога не сме се виждали!

Аз скочих и се поклоних, допирайки пода с ръце, защото с присъствието си ни бе почел заставащият отдясно на фараона носител на скиптъра и пазител на царския печат. Беше сам и символите на царската власт изглеждаха печално тържествени в ръцете му. Старческото му лице бе съсипано от скръб и по бузите му се стичаха сълзи — искрени горестни сълзи, проливани колкото за фараона, толкова и за него самия. Мен изобщо не ме погледна. Такъв беше обичаят — на високопоставения не подобаваше да поглежда низшите. За него те бяха въздух. Той седна, оставяйки скиптъра и камшика, въздъхна и каза мрачно:

— Много снизхождение се проявява към глупостта ти, трепанаторе, ала не е редно да се смееш в дом, обзет от скръб и печал.

Ръцете му въпросително пошавнаха.

— До сутринта — рече Птахор. — Но щом не сме в глинена къщурка, както е казал някога един мъдрец, редно е и ти да пийнеш чаша вино с нас. Виното подхожда и на радост, и на скръб. Защо си сам и пристъпваш като сянка, приятелю? Защо слугите и сановниците вече не се лепят по теб като мухи на мед?

Пазителят на царския печат изтри сълзите си и унило се усмихна.

— Могъществото е като тръстика в човешките ръце — каза той. — Тръстиката се прекършва, а умната птица предвидливо прелита на върха на друга тръстика. Затуй може и да пия чаша вино с теб, Птахоре, макар да нямам този навик. Прави са думите ти, че виното лекува мъката.

— Че толкоз скоро ли? — запита Птахор и пазачът на печата разпери ръце, изразявайки безпомощността си.

— Не ми позволиха даже да будувам край леглото на умиращия господар — отвърна той. — С неблагодарност ми се отплащат, Амон да ме закриля. Великата царска съпруга прибра печата на фараона и гарнизонът само нея слуша. Редом с нея стои вероломният жрец, а престолонаследникът, бога ми, той пък гледа облещено като теле и се оставя да го теглят накъдето поискат.

— Като стана дума за жреца — рече Птахор и наля чаша вино за пазителя на печата, понеже при влизането му слугите бяха изчезнали, — сетих се, че тъкмо разказвах на приятеля си Синухе как на младини край пирамидите и аз като другите пътешественици надрасках името си върху лапата на големия сфинкс, та да се запази за вечни времена.

Пазителят на печата учтиво погледна към мен, но сякаш не ме забеляза.

— Пфу, Атон! — каза той и богобоязливо направи с ръка знака на Амон. — Господарят години вече не е стъпвал в храма на Атон и вратите му са ръждясали. Нали предпочете чуждоземно божество да дойде да го излекува. Това пък ако не е своенравие.

Той пак ме погледна и този път сигурно ме забеляза, защото бързо добави:

— На боговете им е позволено да своенравничат, тъй като те по природа са своенравни.

— Но престолонаследникът все пак загатна за Атон.

— Престолонаследникът! — каза пазителят на печата с безкрайно презрение. — Престолонаследникът е луд и болен. От мен да знаете, че преди фараонът да стигне в Дома на смъртта, великата царска съпруга ще си сложи брада, ще препаше лъвската опашка и ще почне да съди с короната на глава. Естествено, че жрецът ще я насърчава, но знайте също, че царицата трябва да се съюзи с Амон, ако мисли да властвува над Египет. — Той отпи и очите му се насълзиха. — Колко своенравни са наистина боговете. На Амон принасях жертва след жертва, първожреца му почитах като роден баща, бях върховен строител и покрих египетската земя с храмове на Амон, ала благодарност видях единствено от Сет и всичките му дяволи. — Пи и се разплака. — Едно старо псе съм аз — хлипаше той, — старо псе с проскубана козина! Подлагах гръб под нозете на царя и той добродушно притискаше главата ми в прахта. — Пак пи, захвърли златния камшик на пода и разкъса скъпата си дреха. — Суета на суетите! — извика той. — Но аз си имам гроб, скъпо натъкмен гроб, и те не могат да ми го отнемат. Не могат да ми отнемат вечния покой от дясната страна на моя цар, ако че съм старо, проскубано псе.

Той горчиво зарида с отпусната между ръцете глава. Птахор утешително я поглади и опипа подутините по нея.

— Интересна глава имаш — рече той. — От професионално любопитство мога безвъзмездно да я отворя…

Пазителят на печата дръпна главата си от ръцете му и уплашено повдигна лице. Птахор се направи, че го е разбрал погрешно, и раболепно продължи:

— Честна дума, напълно безвъзмездно, не ти искам и най-дребен подарък. Заради старото ни приятелство съм готов да отворя черепа ти само защото го намирам интересен.

Като се опря на масата и впери яростен поглед пред себе си, пазителят на печата се изправи, но Птахор го стискаше за ръката и продължи натрапничаво да го увещава:

— Няма да трае дълго. Ще го сторя много внимателно и може би още утре ще последваш господаря си в западните селения.

— Ти се подиграваш — рече пазителят на печата, отново стана важен и вдигна камшика от пода. — Не вярваш в Амон — продължи той и за всеки случай пак се хвана за масата. — Лошо, много лошо. Но нека ти е простено заради глупостта ти и затуй, че вече нямам власт да наказвам.

Той си тръгна, провесил камшика и скиптъра в лявата си ръка. Гърбът му беше превит от умора и скръб. След излизането му слугите се върнаха в залата, поляха ни да си измием ръцете и ни намазаха със скъпа помада.

— Изведи ме оттук, синко Синухе, стар съм и краката вече не ме държат — каза Птахор и аз го изведох на чист въздух. Нощта се беше спуснала, на изток светлините на Тива сияеха, по-ярки от вечерното зарево. Бях пил вино и в кръвта си отново усетих шемета на Тива, докато вдишвах аромата на градинските цветя и над главата ми звездите примигваха.

— Птахор — промълвих аз, — когато нощното небе пламне от отблясъка на тиванските светлини, в мен се събужда жаждата за любов.

— Любов не съществува — заяви Птахор категорично. — Мъжът тъгува, щом му липсва жена, с която може да спи. Ако пък отиде и спи с някоя, после му става още по-тъжно. Така е било и тъй ще бъде.

— Защо? — запитах го аз.

— Това и боговете не знаят — отвърна Птахор. — Но не ми говори за любов, за да не ти отворя черепа. Ще го сторя безвъзмездно, никакъв подарък няма да ти искам, а ще ти спестя много мъка.

Реших, че е най-добре сам да се нагърбя със задачата на роб — вдигнах го на ръце и го отнесох в стаята, отредена ни за нощуване. Беше толкова дребен и стар, че дори не се задъхах. Сложих го в леглото и той веднага заспа, след като напразно опипа около себе си за чаша вино. Завих го с меки кожи, за да не мръзне в хладната нощ, и се върнах на градинската тераса. Бях млад, а младостта не жадува за сън в предсмъртната нощ на фараона.

От терасата като шумолене на далечни тръстики долавях приглушените гласове на хората, нощуващи край стените на палата.