Мика Валтари
Синухе Египтянина (19) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

Нефернефернефер ме посрещна край езерцето с лотоси в градината й. Очите й бяха ясни, весели и по-зелени от водата на Нил. Щом ме видя, тя възкликна:

— О, Синухе! Ти въпреки всичко се върна при мен. Явно, че не съм толкова стара и грозна, щом още не съм ти омръзнала. Какво искаш?

Погледнах я така, както гладният поглежда към хляба. Настроението й помръкна, тя наклони глава и каза:

— Синухе, Синухе, пак ли ти се е дощяло да се любиш с мен? Вярно е, че живея сама, ала все пак не съм презряна жена и трябва да пазя доброто си име.

— Вчера ти приписах цялото имущество на баща си — отвърнах аз. — Някога той беше уважаван лекар, сега е бедняк и на стари години ще трябва да изкарва хляба си като просещ слепец, а майка ми ще стане перачка.

— Вчера си е за вчера, днес си е за днес — каза Нефернефернефер и ме погледна с леко притворени очи. — Не настоявам за нищо и на драго сърце ще ти позволя да седнеш до мен и дори да погалиш ръката ми, ако искаш. Днес ми е радостно на душата и ми се ще да споделя радостта си с теб, без обаче да се забавляваме по друг начин. — Погледна ме дяволито, усмихна се и се поглади по гърдите. — Не питаш защо ми е радостно на душата — рече тя с лек упрек. — Аз пък ще ти кажа. От Долната земя в града е пристигнал един сановник. Със себе си носи златна ваза, която тежи близо сто дебена и по стените й са гравирани чудесни изображения. Сановникът е мършав старец и костите му сигурно ще изподерат бедрата ми, но въпреки това се надявам утре златната ваза да краси дома ми. Знаеш, че не съм някоя презряна жена и трябва твърдо да пазя доброто си име.

Понеже не казах нищо, тя въздъхна уж дълбоко и замечтано погледна лотосите и другите цветя в градината. После бавно се съблече и влезе в езерцето. Главата й се подаваше от водата край лотосите и беше по-хубава от тях. Тя се отпусна върху водата, скръсти ръце на тила си и отбеляза:

— Днес си много мълчалив, Синухе. Да не би неволно да съм те докачила с нещо? Ако мога някак си да оправя настроението ти, с удоволствие ще го сторя.

Повече не издържах и промълвих:

— Много добре знаеш какво искам, Нефернефернефер.

— Лицето ти е зачервено и жилите на слепоочията ти туптят, Синухе. По-добре се съблечи и ела да се разхладим заедно в езерото. Днес денят е много горещ. Тук никой не ни вижда и няма защо да се колебаеш.

Съблякох се и влязох във водата при нея. Тялото ми се допря до нейното, но когато посегнах да я прегърна, тя със смях се отдръпна и напръска лицето ми.

— Знам какво искаш, Синухе, макар че се свеня да те погледна. Преди това обаче трябва да ми дадеш подарък. Нали ти е известно, че не съм някоя презряна жена.

— Ти си полудяла, Нефернефернефер! — избухнах аз. — Много добре знаеш, че ми отне всичко, което имах. Срамувам се от себе си и никога не ще посмея да срещна родителите си, ала аз все още съм лекар и името ми стои в Книгата на живота. Може би някога ще спечеля толкова, че да ти предложа достоен за теб подарък. Но сега ме пожали, защото тялото ми и във водата гори. Като те гледам, иде ми да захапя ръцете си до кръв.

Тя се отпусна по гръб върху водата и гърдите й като червеникави цветя се подадоха на повърхността.

— Лекарят упражнява професията си с ръце и очи нали, Синухе? — запита тя. — Без ръце и очи няма да си никакъв лекар дори името ти хилядократно да е вписано в Книгата на живота. Може би днес ще ям, ще пия и ще се любя с теб, ако дадеш да ти извадя очите и да ти отсека ръцете, за да ги окача като трофеи над вратата на стаята си, та гостите ми да ме почитат и да знаят, че не съм някоя презряна жена.

Тя ме погледна изпод оцветените си в зелено клепачи и равнодушно продължи:

— Не, от това едва ли ще имам някаква облага. Очите ти няма да ми послужат за нищо, а ръцете ти ще почнат да вонят и да събират мухи в стаята ми. Наистина ли нямаш нищо друго за подаряване, Синухе, защото ти ме разнежваш и ставам нетърпелива, като те гледам гол в езерото. Вярно е, че си непохватен и неопитен, но се надявам за един ден да те науча на доста неща, които още не са ти известни, а се харесват на мъжете и на една жена също могат да доставят удоволствие. Помисли малко, Синухе!

Когато посегнах към нея, тя бързо излезе от езерото, застана в сянката на едно дърво и изтръска водата от ръцете си.

— Аз съм слаба жена, а мъжете са подли и измамни — каза тя. — Ти, Синухе, също продължаваш да ме лъжеш. Като си помисля за това, сърцето ми се къса и ми се доплаква, защото явно съм ти омръзнала. Иначе едва ли би скрил от мен, че родителите ти са си подсигурили хубав гроб в града на мъртвите, а в храма са внесли необходимите средства за балсамиране на телата им след смъртта, както и за принадлежностите, които ще са им нужни по Пътя към Западната страна.

При тези думи аз впих нокти в гърдите си, така че кръв потече от тях, и извиках:

— Убедих се, че името ти наистина е Табубуе!

— Не бива да ме упрекваш, че не желая да бъда презряна жена — каза тя натъжено. — Освен това не съм те молила да идваш при мен — ти сам дойде. Но както и да е. Сега знам, че изобщо не ме обичаш. Идваш само да ми се присмиваш, щом такава дреболия може да стане пречка между нас.

Сълзи потекоха по лицето ми. Простенах от мъка, ала отидох при нея и тя леко ме докосна с тялото си.

— Греховна и безбожна е даже мисълта за това — казах аз. — Как ще лиша родителите си от вечен живот и ще оставя телата им да се разпаднат, както става с телата на робите, бедняците и ония, които заради престъпленията си биват хвърляни в реката? Нима можеш да поискаш такова нещо от мен?

Тя обаче притисна голото си тяло към мен и каза:

— Припиши ми гроба на родителите си, и аз ще ти нашепвам в ухото „Братко!“, обятията ми ще те сгреят с блажен огън, ще те науча на хиляда неща, които не познаваш и които допадат на мъжете…

Повече не можех да се владея, заплаках и казах:

— Нека бъде както ти искаш и нека името ми завинаги бъде прокълнато! Магията, която си ми направила, е толкова силна, че не мога да ти устоя.

— Обидно е да говориш пред мен за магия, защото аз не съм някоя презряна жена, живея в собствена къща и държа на доброто си име — рече тя. — Понеже си разстроен, ще изпратя един мой слуга да доведе някой правоспособен писар. В това време ние ще хапнем и ще пийнем, за да разведриш душата си, а щом документите станат готови, бихме могли да се любим.

С весел смях тя изтича в къщата. Облякох се и я последвах. Слугите ми поляха да се измия и ми се поклониха с отпуснати пред коленете ръце. Зад гърба ми обаче се смееха и ме подиграваха. Аз ги чувах, ала се престорих, че подигравките им са като бръмчене на муха в ушите ми. С влизането на Нефернефернефер те замлъкнаха. Ядохме и пихме заедно — имаше пет вида месни ястия, дванадесет вида сладкиши, и мешано вино, което бързо замайва главата. Правоспособният писар дойде и изготви необходимите документи. По този начин аз приписах на Нефернефернефер гроба на родителите си в града на мъртвите заедно с цялата му уредба и с вноската в храма, така че те бяха лишени от вечен живот и от възможността след смъртта си да поемат пътя към Западната страна. Подпечатах документите с печата на баща ми, подписах ги от негово име и писарят ги взе, за да ги представи още същия ден в царския архив и да придобият законна сила. На Нефернефернефер предаде бележка за всичко това, тя равнодушно я сложи в черната си кутия и му плати за положения труд, след което той се поклони с ръце пред коленете и си отиде. Като останахме сами, казах:

— От този момент нататък аз съм прокълнат и опозорен пред хората и боговете. Сега, Нефернефернефер, ми докажи, че постъпката ми заслужава тази цена.

— Пий, братко, да разведриш душата си — рече тя, усмихвайки се.

Когато поисках да я прегърна, тя се изплъзна и отново чашата ми с вино от делвата. След малко погледна слънцето и възкликна:

— Виж ти, денят преваля и скоро ще мръкне. Какво още искаш, Синухе?

— Ти знаеш какво искам — отвърнах аз, но тя попита:

— Не се ли досещаш вече кой кладенец е най-дълбок и коя яма е бездънна, Синухе? Време е да се облека и да се гримирам, защото една златна ваза ме очаква и утре ще украси дома ми.

Щом понечих да я хвана, тя се дръпна, разсмя се и извика пронизително. Слугите се втурнаха в стаята и тя им каза:

— Как се е вмъкнал този досаден просяк в къщата ми? Веднага го изхвърлете и не го пускайте повече да стъпва тук! Ако се опъва, набийте го с тоягите!

Безсилен от ярост и омаломощен от изпитото вино, аз бях изхвърлен от слугите, а когато заудрях с камък по заключената порта, те се върнаха и ме наложиха с тоягите си. Понеже не спирах да рева и да крещя, наоколо почнаха да се събират хора.

— Този пияница оскърби стопанката ни, която живее в собствен дом и не е някоя презряна жена — казаха слугите, продължиха да ме бият, докато загубих съзнание, и ме оставиха да лежа на улицата, където хората ме заплюваха, а кучетата вдигаха крак и мокреха дрехите ми.

Когато се свестих и осъзнах жалкото си положение, нямах никакво желание да се вдигна и останах да лежа неподвижно до сутринта. Тъмнината ме закриляше и ми се струваше, че никога не ще мога да покажа лицето си пред хората. Престолонаследникът ме беше нарекъл Този, който е самотен и през онази нощ аз действително бях най-самотният човек на света. На разсъмване, когато хората се размърдаха и търговците почнаха да изнасят стока пред дюкяните си, а воловете потеглиха с товарите си, станах и излязох извън града. Три дни и три нощи се крих в тръстиките, без да ям и без да пия. Тялото и сърцето ми бяха жива рана и ако някой ме беше заговорил, щях да зарева и да закрещя. Боях се, че ще загубя разсъдъка си.