Мика Валтари
Синухе Египтянина (66) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

2

След вечерята Азиру изгони велможите си и хетските офицери да продължат споровете в собствените си шатри. На мен ми показа своя син, който — макар едва седемгодишен — го следваше във войната. Беше пораснал хубаво момче с бузи като праскови и черни лъчезарни очи. Имаше къдрава смолиста коса като брадата на баща си, а светлата кожа бе наследил от майка си. Азиру го погали по главата и ми каза:

— Виждал ли си по-великолепно момче? Събрал съм му много корони, ще стане велик владетел и не смея дори да си помисля колко необятна ще бъде властта му, след като с малкия си меч вече разпра корема на един роб, който го обиди. Умее да чете и пише и не го е страх от битки, защото и в битки съм го водил, макар и само тогава, когато сме наказвали размирни села, та не съм се боял за младия му живот.

Докато Азиру водеше войни, Кефтиу управляваше страната на аморитите. Азиру копнееше за нея и каза, че напразно се опитвал да разсее копнежа си с пленнички и девици от храма, които се придвижвали със стана му. Защото който веднъж бил вкусил любовта на Кефтиу, не можел никога да я забрави, а тя от година на година ставала все по-пищна и очарователна, така че сигурно нямало да повярвам на очите си, ако я видя. Но от сина си Азиру не се отделяше — не смеел да го остави дори у дома си, защото на това момче било отредено един ден да носи обединената корона на Сирия.

По време на разговора ни откъм стана се разнесоха пронизителни женски писъци. Азиру се намръщи и каза:

— Въпреки забраната ми хетските офицери пак измъчват пленнички, но не мога да им попреча, понеже се нуждая от умението им. Просто им доставя удоволствие да изтезават жени. Не ги разбирам, защото все пак по-приятно е да накараш една жена да стене от сладострастие, отколкото от болка. Но нали всеки народ си има свои нрави, та не мога да ги упреквам, загдето нравите им се различават от сирийските. При все това не ми се ще да учат хората ми на лоши обичаи — войната бездруго ги е превърнала във вълци и разярени лъвове.

Макар че познавах хетите и знаех какво може да се очаква от тях, думите му ме сепнаха. Затуй използувах случая и му предложих:

— Азиру, царю на царете, откажи се овреме от хетите, преди да са смачкали короните на главата ти и главата ти ведно с короните! На хетите вяра да нямаш! По-добре сключи мир с фараона, докато те са обвързани с войната в Митани. Както навярно ти е известно, Вавилон също се готви за отпор срещу хетите и няма да ти доставя зърно, ако останеш техен приятел. Не сключиш ли мир с фараона, той няма да изпраща пшеница в градовете ти и щом зазими, гладът ще плъзне по Сирия като измършавял вълк.

— Недей да приказваш глупости — възрази Азиру. — Хетите са страшни като врагове, но като приятели са добри. Пък и никакъв съюз не ме обвързва с тях, макар че ми изпращат чудесни подаръци и лъскави нагръдници с назъбени корони. Ето защо винаги мога да преговарям за мир независимо от тях. Вярно, че въпреки ясната ни договореност хетите превзеха Кадеш, а пристанището на Библос използуват като свое. Но, от друга страна, те ми доставиха цял кораб с оръжия, които са изготвени от нов метал и правят хората ми непобедими в боя. Всеки случай аз обичам мира, обичам го повече от войната, и воювам само за да постигна достоен мир. Затуй на драго сърце ще сключа мир, ако фараонът ми върне Газа, която превзе с подлост, ако разоръжи разбойниците в пустинята и възстанови с пшеница, масло и злато всички щети, които сирийските градове понесоха през тази война. Защото, както би трябвало да знаеш, Египет е единственият виновник за войната.

Азиру нагло ме изгледа и прикри усмивката си с длан, аз обаче се настървих и му казах:

— Слушай, негоднико, конекрадецо и палачо на невинни хора! Нима не знаеш, че по цялата Долна земя във всяка ковачница се коват остриета за копия, че бойните колесници на Хоремхеб надвишават броя на бълхите в твоя стан и тези бълхи здравата ще те захапят, щом посевите узреят? Хоремхеб, чиято слава познаваш, ме заплю, когато му заговорих за мир, но заради своя бог фараонът държи на мира и не иска да се пролива кръв. Затуй ти давам последна възможност, Азиру! Египет ще си запази Газа, а разбойническите шайки в пустинята сам можеш да разгониш, тъй като Египет не носи отговорност за деянията им. Твоята свирепост е накарала сирийците да избягат в пустинята, за да се борят срещу теб, и това си е вътрешна работа на Сирия. Освен туй ще трябва да освободиш всички пленени египтяни, да възстановиш щетите, причинени на египетските търговци в сирийските градове, и да им върнеш имуществото.

Азиру раздра дрехата си, заскуба косми от брадата си и отчаяно завика:

— Бясно куче ли те е ухапало, Синухе, че говориш такива безсмислици? Газа трябва да бъде отстъпена на Сирия, египетските търговци сами да възстановяват щетите си, а пленниците ще бъдат продадени в робство, както го изисква стародавният обичай. Това, разбира се, не пречи на фараона да откупи свободата им, стига да има достатъчно злато.

— Ако постигнеш мир — додадох аз, — ще можеш да извисиш стените на градовете си и да укрепиш кулите им. Тогава няма да изпитваш страх от хетите и ще имаш подкрепата на Египет. Та нали търговците в твоите градове ще богатеят от търговията с Египет, без да плащат налози, а хетите не ще могат да разстройват търговията ти, понеже нямат бойна флотилия. От сключването на мир само ще спечелиш, Азиру, защото условията на фараона са умерени и не бива да се пазаря за тях.

Дни наред водехме такива разговори и спорове за цената на мира, Азиру на няколко пъти раздираше дрехата си и посипваше главата си с пепел, наричайки ме пладнешки разбойник и оплаквайки съдбата на сина си, който сигурно щял да свърши като просяк, осиромашал заради Египет. Веднъж дори напуснах шатрата му, поръчах паланкин и придружвачи, за да потегля за Газа, и едва след като се бях качил в паланкина, Азиру ме накара да се върна. Струва ми се, че като на сириец това договаряне и пазарене му доставяше голямо удоволствие, и с всеки изминал ден той все повече вярваше, че ме надхитря и постига изгода, понеже му правех отстъпки. Нали и през ум не му минаваше, че фараонът беше наредил да откупя мира на всяка цена, пък ако ще заради него Египет да осиромашее.

Ето защо аз запазвах самообладание и извличах от преговорите големи облаги за фараона. Времето течеше в моя полза, защото разногласията в стана на Азиру растяха, всеки ден негови хора се завръщаха по градовете си и той не можеше да ги възпре, тъй като властта му още не беше достатъчно укрепнала. По този начин стигнахме дотам, че като последно решение той предложи следното условие: Стените на Газа да се сринат, той да назначи тамошния цар, редом с него фараонът да постави съветник и както сирийски, така и египетски кораби да плават за Газа и да търгуват там, без да плащат налози. С това естествено не можех да се съглася, защото без стени Газа губеше значението си за Египет и щеше да премине изцяло във властта на Азиру.

Когато рязко отхвърлих предложението му и поисках придружвачи, за да замина за Газа, той се вбеси и ме изгони от шатрата си, изхвърляйки подире ми всички глинени плочки. При все това не ме пусна да замина и аз убивах времето си в стана, като церях болни и откупувах пленени египтяни, които се бяха настрадали, пренасяйки и влачейки товари. На няколко жени също откупих свободата, но на други с лекове помогнах да умрат, защото след хетските издевателства предпочитаха смъртта пред живота. Така времето си течеше, и то в моя полза — аз нямах какво да губя, докато Азиру от ден на ден все повече губеше. В сприхавостта си той разкъса сребърната мрежичка върху брадата си, скубеше черни валма от косата си и заради непреклонността ми ме наричаше с непристойни имена.

Трябва да добавя, че Азиру бе наредил да следят зорко всяка моя крачка и да ме наблюдават, защото ме мереше със своята си мярка и се страхуваше да не би да заговорнича срещу него с велможите и военачалниците му. Не би било трудно да го сторя, ала такава мисъл и през ум не ми минаваше, понеже бях страхлив като овца и го имах за свой приятел. При все това една нощ двама наемни убийци се бяха вмъкнали в шатрата му и се нахвърлили с ножове върху него. Обаче Азиру останал жив и убил единия, а синът му се събудил и забил малкия си меч в гърба на другия, така че и той умря.

На сутринта Азиру ме извика в шатрата си, наговори ми страшни обвинения и ме заплаши, но сетне прие предложението ми за мир. От името на фараона сключих мир с него и с всички сирийски градове. Газа оставаше египетско владение, Азиру се заемаше с разтурянето на четите, а фараонът си запазваше правото да откупува свободата на пленените и поробени египтяни. При тези условия накарахме да напишат на глинени плочки договор за вечно приятелство между Египет и Сирия и го скрепихме в името на хилядите египетски и сирийски богове, както и в името на Атон. Докато претъркаляше валчестия си печат върху глината, Азиру ругаеше страхотно и призоваваше всички богове на помощ, а пък аз късах дрехата си и плачех горчиво, притискайки египетския си печат. Но накрая и двамата бяхме доволни — Азиру ме обсипа с подаръци, аз също обещах да изпратя на него, на сина и съпругата му много подаръци с първите кораби, поели в мир от Египет за сирийските градове.

Разделихме се в сговор, Азиру даже ме прегърна и ме нарече свой приятел, а на тръгване аз вдигнах хубавото му синче, похвалих го за юначеството му и го целунах по розовите бузки. Но дълбоко в сърцата си двамата с Азиру знаехме, че сключеният от нас договор за вечни времена не струваше дори колкото глината, на която беше записан. Азиру се съгласяваше на мир отнемайкъде, а Египет го предлагаше, защото такава беше волята на фараона. Мирът продължаваше да виси във въздуха, оставен на произвола на ветровете, защото всичко зависеше от това, накъде хетите щяха да се насочат от Митани. Много неща зависеха също от смелостта на Вавилон и от критските бойни кораби, които подсигуряваха безопасността на търговията по море.

Всеки случай Азиру започна да разпуска войските си, а на мен ми предостави придружвачи до Газа, като същевременно нареди тамошната войска да прекрати безплодната обсада на града. Но преди да вляза в Газа, без малко не загинах и тази опасност за живота ми беше най-голямата по време на това кошмарно пътуване. Когато моите придружвачи се насочиха към портите на Газа и с размахани палмови клонки възвестиха настъпилия мир, египетските защитници на града изчакаха да се придвижим достатъчно близо и тогава започнаха да ни обстрелват със стрели и копия, а техните каменомети с трясък застоварваха големи камъни върху нас, та си помислих, че сетният ми час е настъпил. Стрела прониза врата на невъоръжения Азирув войник, който носеше щит пред мен, и той се строполи окървавен. Другарите му побягнаха, но от страх моите крака се вдървиха и аз като костенурка се сврях под щита, заплаках и завиках с горък глас. Тъй като щитът ме предпазваше от стрелите на египетските воини горе по стените, те взеха да изливат от големи съдове вряла смола, която със съскане потече към мен. За мой късмет няколко камъка ме заслоняваха, така че получих обгаряния единствено по ръцете и коленете, на които най-малко се полагаха такива рани.

При тази гледка войниците на Азиру така се развеселиха, че изпопадаха на земята от смях. Може и да е било смешно, ала на мен никак не ми беше до смях. Най-сетне техният командир нареди тръбата да изсвири, а горкият ми плач може би размекна сърцата на египтяните, та те склониха да ме приемат в града. Това не значи, че отвориха портите, ами от стената спуснаха с тръстиково въже кош, в който трябваше да се вмъкна ведно с глинените плочки и палмовата клонка, и с него ме изтеглиха горе. От страх така се разтреперах, че кошът се разлюля, защото стената беше висока, дори прекалено висока. Войниците на Азиру се разсмяха още по-гръмко и зад гърба ми техният смях напомняше шума на бурно море в крайбрежните скали.

Това ме накара да смъмря началника на гарнизона в Газа, но този навъсен твърдоглавец ми каза, че след толкоз подлости и лукавства от страна на сирийците нямал намерение да отваря портите на града без изрична заповед от Хоремхеб. Колкото и да му показвах всички глинени плочки, колкото и да му говорех от името на фараона, той и за въдворения мир не повярва, защото си беше ограничен и твърдоглав. Но без неговата ограниченост и твърдоглавие Египет сигурно отдавна щеше да е загубил Газа, така че нямах право много да го упреквам. След като бях видял кожата на пленени сирийци окачена да съхне на стената, сметнах за по-благоразумно да си мълча и да не го дразня. Затуй престанах да го упреквам, макар достойнството ми да беше доста накърнено поради туй, че ме бяха изтеглили на стената в кош с тръстиково въже.

От Газа по море отплавах обратно за Египет. За да се предпазя от недоброжелателни кораби, на мачтата окачих фараонския флаг и всички флагове на мира, заради което моряците ме гледаха с презрение и казваха, че корабът се поклащал по вълните издокаран и натъкмен като шафрантия. Но щом стигнахме реката, хората се стекоха на брега, размахваха палмови клонки и приветствуваха мира. Мен също ме приветствуваха, защото бях пратеник на фараона и със себе си носех мира, така че накрая и моряците започнаха да ме уважават и забравиха, че на стената в Газа бях изтеглен в кош. След пристигането ни в Мемфис аз им изпратих много делви с вино и бира, за да забравят окончателно тази досадна и унизителна за достойнството ми случка.

Хоремхеб прочете глинените плочки и въодушевено похвали умението ми да преговарям. Поведението му ме озадачи, защото обикновено беше недоволен от мен и нямаше навик да хвали постъпките ми. Обясних си го едва когато узнах, че критските кораби получили нареждане да се завърнат в Крит. При това положение, ако войната беше продължила, Газа съвсем скоро щеше да падне в ръцете на Азиру, тъй като без морска връзка градът беше загубен, а за Хоремхеб би било безполезно да потегли с войската си по суша, понеже през есента войниците му щяха да погинат от жажда в пустинята. Затуй той ме похвали въодушевено и незабавно отправи към Газа множество кораби с войска, провизии и оръжие.

Докато бях пребивавал при Азиру, в Мемфис по море бе пристигнал със свитата си и с драгоценни подаръци посланик на вавилонския цар Бурабуриаш. Взех го на фараонския кораб, който ме чакаше в Мемфис, и заедно поехме нагоре по реката. Пътуването и за двама ни беше приятно, защото той беше почтен старец с бяла, мека като коприна и дълга до гърдите му брада и имаше големи познания. Разговаряхме за звездите и за овчия черен дроб и приказките ни нямаха край, защото за звездите и за овчия черен дроб човек може да беседва цял живот, без да изчерпи докрай тази огромна тема.

Стана дума също за държавнически дела и аз забелязах, че той беше много обезпокоен от нарастващата мощ на хетите. Все пак жреците на Мардук били предрекли недълговечието на хетското могъщество — то нямало да трае повече от сто години, от запад щял да дойде див светлокож народ, който щял да срази хетите и да затрие царството им, все едно, че никога не е съществувало. Мен обаче никак не ме утешаваше мисълта, че господството на хетите щяло да бъде сразено подир сто години, понеже бях техен съвременник. Недоумявах също кой народ щеше да се зададе от запад, след като там имаше само морски острови. Но не можех да не повярвам, защото това беше предречено по звездите, а във Вавилон с очите си бях видял и преживял такива чудеса, че на звездите вярвах повече, отколкото на собствените си знания.

Посланикът бе донесъл великолепно вино от планините, с което разведрявахме сърцата си. Уверяваше ме, че в кулата на Мардук все повече предзнаменования и поличби потвърждавали неоспоримо изтичането на световната година. И двамата осъзнавахме, че преживяваме залеза на света и ни очаква нощ. Предстояха много сътресения, народи щяха да бъдат изличени от лицето на земята, както вече беше изличен народът на Митани, старите богове щяха да измрат, нови щяха да се родят и нова световна година щеше да настъпи. Разпитваше ме с голямо любопитство за Атон и докато му разказвах за него, поклащаше глава и гладеше бялата си брада. Защото Атон нямаше образ, пред него всички бяха равни, заякваше не от жертви, а от любовта между хората, понеже за Атон хората, независимо от цвета на кожата и от езика им, бяха като братя и той не правеше разлика между богати и сиромаси, между знатни и роби.

Вавилонският посланик призна, че досега подобен бог още не се е появявал на земята и че тъкмо появата на Атон можела да означава началото на края, защото за такова страшно и опасно учение никога не бил чувал. Според него учението на Атон превръщало тавана в под и карало вратите да се отварят навън, така че, вниквайки в него, човек заставал на главата си и тръгвал заднишком. Неговите знания и мъдрост ме заставиха да замълча, защото той идваше от Вавилон — люлката на цялата земна и небесна мъдрост. Уважавах го много и не исках да презира безразсъдството ми. Затуй не споделих хрумването си, че може би появата на Атон и вярата на фараон Ехнатон предоставяха на всички народи възможност, която никога нямаше да се повтори. Завръщайки се от войната с разранени от врялата смола ръце и колене и след като видях осакатените трупове, тази мисъл и на мен ми изглеждаше налудничава. След всичко преживяно разумът ми подсказваше, че хората съвсем не бяха братя помежду си и че човек за човека е вилнеещ лъв.

Така след приятно пътуване пристигнахме в Ахетатон и при завръщането си имах чувството, че съм по-мъдър, отколкото на тръгване.