Мика Валтари
Синухе Египтянина (75) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

6

Щом получи съгласието на Тутанхамон, Ейе разпореди незабавно да се подсигурят кораби и целият двор се качи на тях, напускайки град Ахетатон. В него не остана жива душа, с изключение на миячите и балсаматорите от Дома на смъртта — те подготвяха тялото на фараон Ехнатон да оцелее навеки след полагането му в гробницата, която беше поръчал да му издълбаят в източните планини. По този начин избягаха и последните обитатели на Града на небесните висини, и то така стремглаво, че никой не извърна глава назад. Съдините по масите в златния палат бяха зарязани посред ядене, а играчките на Тут останаха на пода да доиграват нескончаемите погребални шествия.

Пустинният вятър отваряше капаците на прозорците и пясъкът засипваше подовете, по които разкошни патици летяха сред вечно зелени тръстики и пъстроцветни риби плуваха в прохладни води. Пустинята отново се върна в градините на Ахетатон, рибните водоеми пресъхнаха, напоителните вади се затлачиха и овошките погинаха. Глинената мазилка се ронеше от стените на къщите, покривите им се срутваха и град Ахетатон се превърна в руина. Чакали лаеха в запустелите помещения и свиваха леговища в меките постели под балдахините. Град Ахетатон умря със същата бързина, с която волята на фараон Ехнатон го бе накарала да изникне в пустинята. Никой не смееше да се промъкне в развалините му и да се домогне до скъпоценностите, които биваха погребвани под изветряващата глина. Защото тази земя беше прокълната завинаги и Амон изсушаваше крака на всеки, който дръзнеше да стъпи там. Така град Ахетатон изчезна, сякаш никога не го е имало — изгуби се като сън и мираж.

Пред корабите на фараон Тутанхамон като ураган се носеше бойната флотилия на Хоремхеб и усмиряваше земята от двете страни на Нил. Той възстанови реда в Тива, грабителството престана и заради Атон вече никой не биваше окачван на стените с главата надолу, понеже на Хоремхеб беше нужен всеки мъж, годен да носи оръжие. По алеята на овните Ейе развя флагчетата на новия фараон, а в големия храм жреците му подготвяха бляскаво посрещане. Аз, Синухе, видях да го носят в златния паланкин по алеята на овните, царица Нефертити и дъщерите на фараон Ехнатон го следваха и победата на Амон беше безусловна. В светилището жреците помазаха новия фараон пред изображението на Амон и пред погледа на народа положиха на главата му червената и бялата корона, короната на лилията и на папируса, на Горното царство и на Долното царство, за да покажат на всички, че фараонът е получил властта си от техните ръце. Главите им бяха гладко обръснати, лицата им лъщяха от елея и фараонът принесе в жертва на Амон всичкото богатство, което Ейе бе успял да изцеди от осиромашалата страна. Хрихор обаче бе обещал на Хоремхеб Амон да му предостави за воюване всичките си богатства, тъй като от Долната земя отново заприиждаха тревожни вести, а Хоремхеб ги раздуваше до безкрай, за да вдъхне на народа ужас и страх пред хетите.

Тиванците превъзнасяха Амон и новия фараон, въпреки че той беше още дете, ала в неразумността си човешкото сърце непрестанно възлага надежда и упование в бъдещето, без да се поучава от грешките, и си въобразява, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния. Затуй тълпата изпълни засадените ивици от двете страни на алеята на овните, площада пред храма и дворовете му, с възторжени възгласи приветствуваше новия фараон и покриваше пътя му с цветя. Но ако някой стоеше мрачен и не викаше, с дръжките на копията си войниците на Ейе и Хоремхеб му даваха да разбере как трябва да се държи.

Обаче на пристанището и в бедняшкия квартал опожарените къщи продължаваха да тлеят, от тях се разнасяше лютив дим, а реката вонеше от многото кръв и трупове. По покрива на храма гарваните и лешоядите протягаха окървавени вратове и крякаха заситени, без да могат да се вдигнат на крилете си. Крокодилите в реката също се бяха ояли дотолкова, че вече не плющяха с опашките си, ами се излежаваха на брега с раззината уста и оставяха птичките да изкълвават от зъбите им остатъците от ужасното угощение. Тук-таме сред изгорелите къщи боязливо сновяха жени и деца, ровеха из останките на някогашните домове и търсеха домакински съдове. Децата на избитите роби и носачи се навъртаха около бойните колесници на фараона и отчопляха несмлени зърна от конските фъшкии, защото в Тива цареше голям глад. Аз, Синухе, бродех по кея, който още миришеше на съсирена кръв, и оглеждах празните кошове и корабите без товар. Замислен за Мерит и малкия Тот, които бяха загинали заради Атон и заради безумството на моето сърце, краката ми ме насочиха към развалините на „Крокодилската опашка“.

Озовах се пред останките от „Крокодилската опашка“ и си спомних думите на Мерит: „Може да съм само покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля.“ Спомних си също за малкия Тот, който — без аз да знам — е бил мой син, виждах пред себе си нежните му бузи и тънките момчешки крачка и усещах как ме прегръща и се притиска до бузите ми. С лютивата миризма на дим в ноздрите аз пристъпвах в прахта на пристанището и пред погледа ми продължаваха да се мяркат прободеното тяло на Мерит, окървавеният нос и мекият кичур на малкия Тот. Виждайки в представите си всичко това, аз реших, че смъртта на фараон Ехнатон беше много лека. Разсъждавах, че на света няма нищо по-страшно и по-опасно от приумиците на фараоните, защото те сеят кръв и смърт и са благодатни единствено за крокодилите. С такива мисли в главата се лутах из пустото пристанище, а в далечината откъм храма до ушите ми достигаха приглушените възторжени викове на тълпата, която приветствуваше фараон Тутанхамон и си въобразяваше, че този смахнат хлапак, мечтаещ единствено за хубава гробница, ще премахне неправдата и ще възстанови спокойствието и благоденствието в Кеми.

Продължих да се лутам накъдето ме отведяха нозете, осъзнавайки, че отново съм сам, че моята кръв бе изтекла от Тот и нямаше да се върне. Не се надявах на безсмъртие или вечен живот — смъртта ми се струваше като отморяващ сън, като топлината на мангал в студена нощ. Богът на фараон Ехнатон ми бе отнел всяка надежда и радост. Знаех, че всички богове обитават тъмни пещери, от които път назад няма. Фараон Ехнатон бе поел смъртта от ръката ми, ала това не ме овъзмездяваше с нищо — заедно със смъртта в сърцето му се бе вляла великодушна забрава. Аз обаче живеех и не можех да забравя. Затуй ожесточението глождеше сърцето ми като разяждаща луга. Ожесточение изпитвах към всички хора, към тълпата, която като стадо говеда мучеше пред храма още по-оглупяла и по-безразсъдна отпреди, без да се поучи от теглилата си.

В порутеното пристанище цареше грозно мъртвило, ала от купчината празни кошове се отдели човешка сянка и запълзя на ръце и колене към мен. Беше дребен измършавял мъж, чиито крайници още през детството му се бяха изкривили от недояждане. С почернял език навлажни устните си, изгледа ме с настървен поглед и рече:

— Ти не си ли Синухе, царският лекар, дето превързваше раните на бедните в името на Атон? — Разсмя се с дрезгав глас, стана от земята и като ме сочеше с пръст, продължи: — Не си ли оня Синухе, дето раздаваше хляб на народа и казваше: „Това е хляб на Атон, вземайте и яжте в негова прослава!“ Ако това си ти, дай ми в името на всички подземни богове къшей хляб, че вече дни наред се крия от погледа на стражите и не смея дори до реката да сляза и да се напия. В името на всички подземни богове, дай ми къшей хляб, че слюнката ми пресъхна и стомахът ми зеленясва.

Аз обаче нямах хляб да му дам, нито пък той очакваше да получи — беше дошъл да ме охули заради собствената си несрета и каза:

— Имах си къщица — сиромашка къщица, вмирисана на развалена риба, ала беше моя. Имах жена — грозна, изнурена и измършавяла, ала беше моя жена. Имах деца и макар да гладуваха пред очите ми, те бяха мои деца. Къде е сега къщицата ми, къде е жена ми, къде са децата ми? Твоят бог, Синухе, ги отнесе. Атон, рушителят и опустошителят на всичко, ми ги отне, остана ми само калта по ръцете и скоро ще пукна, без да ми е жал.

Той седна на земята пред мен, отпусна пестници върху подутия си корем, зарея поглед в далечината и ми прошепна:

— Синухе, може пък играта ни да не е била безсмислена? Макар че ще умра, макар че другарите ми измряха, възможно е все пак да останем в паметта на народа. Може би споменът за нас ще се запази в сърцата на ония, дето се блъскат и ги налагат с тояги. Ще ни помнят дори тогава, когато твоят Атон отдавна бъде забравен и прокълнатото име на твоя фараон бъде изличено от всички надписи. Може би смътният спомен за нас ще остане сред народа, децата ще всмукват известното за нас още с тръпчивото мляко на майките си и ще се поучават от грешките ни. Тогава с раждането си ще знаят онова, което ние научихме. Ще знаят, че от човек до човек няма разлика, че кожата на богатия и високопоставения лесно се сцепва, щом я разпориш с нож, и че кръвта си е кръв, все едно дали изтича от сърцето на гладния или на преситения. Ще знаят, че робите и сиромасите не бива да се осланят на фараони или царски лекари, на закони или обещания от високопоставени, а само на силата на юмруците си и че трябва сами да си съставят законите. Който не е с тях, той е против тях и тук няма място за пощада или за различие между хората. В сърцето си ти, Синухе, сам установяваш, че не беше с нас. Затуй ти беше против нас, въпреки че ни раздаваше хляб и ни оплиташе с приказките си за фараонския Атон. Всички богове са еднакви, всички фараони са еднакви и всички високопоставени са еднакви, макар че не го признават. Това го казвам аз, Мети, изкормвачът на риба, и няма да се разкайвам за думите си, защото скоро ще умра, ще хвърлят трупа ми в реката и вече няма да ме има. Но нещо от мен ще остане да броди по земята, ще ме откриваш в неспокойствието на робските сърца, в тлеещата искра на робските очи и в тръпчивостта на млякото, с което посталите майки ще закърмят клетите си деца. Аз, Мети, изкормвачът на риба, ще заквасвам всичко, докато се закваси и бъде омесено последното велико тесто.

По думите и очите му разбрах, че несретата и страхът бяха помрачили разсъдъка му. Той протегна покритите си с белези ръце към коленете ми, хвана ме и продължи шепнешком:

— Ти, Синухе, дето си учил много и знаеш да четеш и пишеш, сигурно смяташ, че един изкормвач на риба не може да мисли. Но дори мисленето да е сложно и да създава големи главоболия, аз денонощия наред имах време да умувам, докато дъвчех трева и смучех солените пръчки на кошовете за риба. Затуй сега знам къде ни беше грешката и защо трябваше да умрем. Бяхме се добрали до властта, имахме и земя, ала не съумяхме да приложим властта си. Задоволявахме се да грабим, да се спречкваме за плячката и да се напиваме, та всеки да извлече за себе си най-голяма полза от властта. Ядяхме и пиехме до пресищане, вместо да убиваме, да убиваме и пак да убиваме, докато избием всички, които не бяха с нас. Но в нищетата си ние не се научихме да убиваме, гладът и сиромашията ни караха да зачитаме прекалено много човешкия живот. Едва оня коткар Пепитамон и черният Ейе ни показаха как се убива, като ни избиха до крак. Този урок дойде много късно, за да се възползуваме от него, но докато се криех в празните тръстикови кошове, сънувах много сънища за убиването. Тях ще ги завещая на бъдните поколения и като умра, те ще се промъкват нощем в съня на робите и сиромасите и ще ги стряскат дълго след смъртта ми.

Той впери в мен трескавите си очи и впи ръце в коленете ми. Тогава се отпуснах в прахта пред него, вдигнах ръце и казах:

— Изкормвачо на риба, виждам, че под дрипите си криеш нож. Убий ме, ако ме смяташ за виновен! Убий ме, Мети, защото ми дотегна да сънувам и вече нищо не ме радва! Убий ме, ако от това на душата ти ще стане по-леко! Друго за тебе вече не мога да сторя.

От пояса си Мети измъкна нож за кормене на риба, опита го върху издрасканата си длан, загледа ме и очите му помръкнаха, заплака, захвърли ножа и каза:

— Сега разбирам, че убиването е безполезно, с него нищо не се постига, защото ножът пробожда слепешката и виновния, и невинния. Не, Синухе, забрави думите ми и ми прости злобата. Замахвайки с ножа си срещу някого, човек го забива в своя брат. Ние, сиромасите и робите, като че ли го бяхме прозрели и затуй не умеехме да убиваме. Ето защо в крайна сметка, изглежда, победихме ние, а не ония, дето ни убиваха — те загубиха и в клането затриха себе си. Братко Синухе, може би ще настъпи ден, когато човек за човека ще бъде брат и няма да го погубва. Нека дотогава плачът ми остане като завет за моите братя. Нека плачът на Мети, изкормвача на риба, се промъква след смъртта ми в съня на сиромасите и робите. Нека с плача ми майките приспиват недохранените си рожби. Нека плачът ми непрестанно прихълцва в трясъка на мелничните камъни, та всеки, който го долови в сърцето си, да подири своите братя наоколо.

С грубите си ръце той ме потупа по бузите, горещите му сълзи капеха по ръцете ми и неприятната му миризма на изкормвач изпълваше ноздрите ми, когато добави:

— Тръгвай, братко Синухе, че да не те спипат стражите и да не пострадаш заради мен. Тръгвай, но дано плачът ми те следва на всяка крачка, докато очите ти се отворят да видиш всичко, което виждам аз сега, и накрая сълзите ми ти станат по-скъпи от бисери и драгоценни камъни. В този миг аз вече не плача сам — чрез мен плаче родът на поробените и пребиваните от всички времена. Моите сълзи са сълзите на милионите, които състаряват света и го сбръчкват. Водата, дето тече в реката, това са сълзите на живелите преди нас, а водата, дето вали по чуждите земи, това са сълзите на идващите подир нас. След като знаеш това, ти вече няма да бъдеш самотен, Синухе.

Той се свлече на земята, сгърчените му пръсти потънаха в прахта на кея и сълзите му се затъркаляха в нея като сиви бисери. Не можах да проумея думите му, макар че бях готов да умра от ръката му. Затуй се отдалечих и изтрих в наметката ръцете си, измокрени от неговите сълзи, ала в ноздрите си продължавах да усещам неприятната му миризма. Понесен от краката си, постепенно го забравих. Ожесточението разяждаше сърцето ми като луга, защото смятах собствената си скръб и самота за по-големи от скръбта и самотата на всеки друг. Така краката ми ме поведоха към развалините на някогашната медникарска къща. Срещах наплашени деца, които при появата ми се скриваха, а жените, които търсеха из пепелищата съдините си, забулваха лицата си, щом ме видеха.

Някогашната медникарска къща беше изгоряла и глинените й стени стърчаха опушени, езерцето в градината беше пресъхнало, клоните на сикомората бяха почернели и обезлистени. Но сред развалините някой бе построил навес, под който видях делва с вода. Накуцвайки, насреща ми се зададе Мути със сплъстени посивели коси. Помислих, че виждам призрака й и се уплаших, но тя ми се поклони с разтреперани колене и подигравателно каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Повече не можа да каже нищо, защото мъка стегна гърлото й, тя седна на земята и скри лице в ръцете си, за да не ме гледа. Роговете бяха нанесли много рани по мършавото й тяло и кракът й беше изкълчен. Въпреки несъгласието й аз прегледах раните, но те вече бяха заздравели и моята помощ беше излишна.

— Къде е Каптах? — запитах я.

— Каптах е мъртъв — отвърна тя. — Казват, че робите го убили, като видели, че им е изменил и пои хората на Пепитамон с вино.

Не повярвах на думите й, защото бях убеден, че Каптах не можеше да умре и щеше да оживее, каквото и да се случи. Неверието ми я разгневи и тя каза:

— Сигурно ти е лесно да се смееш сега, Синухе, след като успя докрай да наложиш волята си и видя твоя Атон да тържествува. Вие мъжете сте еднакви и от вас тръгва всяко зло на земята, защото никога не дораствате, ами си оставате момчетии, замеряте се с камъни, трепете се с тояги, разбивате си носовете и най ви бива да носите скръб на ония, дето ви обичат и ви желаят доброто. Мигар аз не съм ти желала винаги доброто, Синухе, а каква ми беше наградата? Окуцял крак, рани от роговете и шепа мухлясало зърно за кашата ми. Не ми е жал за мен, ами за Мерит, че беше прекалено добра към теб, а ти като мъж не го заслужаваше. Насила докара смъртта й, все едно че сам прободе сърцето й. Сълзи не ми останаха и от плач по малкия Тот, че ми беше като роден син, печах му меденки и доколкото можех, опитвах се с топлота да потисна буйния му мъжки нрав. Ала теб всичко това малко те засяга — пристигаш предоволен при мен, че си пропилял богатството си, съсипан и с ошмулено лице, за да те нахраня и да се настаниш под навеса, дето го построих с толкоз усилия. Обзалагам се на каквото и да е, че няма и да мръкне и ще захленчиш за бира, а утре ще ме налагаш с тоягата, загдето не ти прислужвам достатъчно чевръсто. Ще ме караш да се блъскам, а ти ще мързелуваш, защото такъв е мъжкият нрав и това никак не ме учудва. Мисля, че вече съм свикнала с всичко и няма да ме изненадаш, каквото и да измислиш още.

Така ми говореше и ме укоряваше, без да обмисля думите си, докато мърморенето й съвсем ме умили — спомних си за майка ми Кипа, спомних си за Мерит, сърцето ми се изпълни с неизразима горест и от очите ми потекоха сълзи. Щом ги видя, тя се обърка и каза:

— Ама нали разбираш, луда главо Синухе, че не ти се карам за лошо, а само те поучавам. Скътала съм шепа зърно и сегичка ще го стрия да ти сваря вкусна каша, а от суха тръстика ще ти стъкмя легло в развалините. Полека-лека можеш да подновиш приемането на болни и ще свързваме двата края. Но това да не ти е грижа, защото аз ходя да пера по къщите на заможните, където има много окървавени дрехи, та мога да изкарвам нещо допълнително. Мисля, че от публичния дом, дето са настанени войниците, ще мога да изпросвам по някоя паница бира, за да разведряваш сърцето си. Само недей да плачеш тъй горчиво, синко Синухе, защото плачът нищо няма да оправи. Момчетата са си момчета, те трябва да се налудуват, да страдат от белите си и да съсипват сърцата на майките и жените си. Това не може да се промени — тъй е било и тъй ще бъде. И все пак не ми се ще да вкарваш нови богове в тази къща, защото, ако продължиш да го правиш, боя се, че в Тива няма да остане камък върху камък. Послушай ме, нищо че съм стара, проста жена и не ми е работа да съветвам един учен човек. Макар че Мерит ми беше по-свидна от родна дъщеря, доколкото мога да преценя това, след като съм грозна, ненавиждам мъжете и си нямам мои деца, та макар Мерит да ми беше по-свидна от родна дъщеря, трябва да ти кажа, че тя не беше единствената жена на света — има и други, с които сърцето ти може да се весели, стига да престанеш с цивренето си, да се успокоиш и да оставиш времето да тече. Да, Синухе, времето е най-добрият лек, то като пясък ще засипе мъката ти и ще видиш, че на света има и други жени. С тях също можеш да задоволиш мерака си, ще се успокоиш и пак ще напълнееш, щом за мъжете тази работа е най-важната. Колко си ми излинял, господарю Синухе, и бузите ти тъй са хлътнали, че не мога да те позная. Ала аз ще ти сваря вкусна каша, от млади тръстикови филизи ще ти направя пюре, а и бира ще ти изпрося, само недей да плачеш.

Думите й ме накараха да се засрамя от сълзите си, успокоих се и й рекох:

— Не съм дошъл да те тормозя, скъпа Мути. След малко ще си тръгна и сигурно дълго време няма да се връщам, ако изобщо се завърна. Преди да замина, исках да видя къщата, в която поживях честито, исках да погаля грапавия ствол на сикомората и да докосна каменния праг, по който са стъпвали Мерит и малкият Тот. Не се притеснявай заради мен, Мути, не мога да хапна от зърното ти, като знам какъв недоимък цари в Тива. Ще гледам да ти изпратя малко сребро, за да изкараш, докато ме няма. А за думите ти, Мути, аз те благославям като родна майка. Добра жена си ти, макар понякога с приказките си да жилиш като оса.

Мути почна да хълца, забърса нос с грубоватата си ръка и не ме пусна да си тръгна. Стъкна огън, сготви ми храна от сиромашките си запаси и за да не я обидя, трябваше насила да ям, макар че всяка хапка ми засядаше на гърлото. Поклащайки глава, тя ме гледаше и нареждаше:

— Яж, Синухе, яж, луда главо, макар че зърното ми е мухлясало и гозбата ми май не я бива. Не знам какво ми става днес, че едва стъкнах огъня и хлябът ми е съвсем пепеляв. Но ти яж, Синухе, защото хубавото ядене лекува всяка мъка, дава сила и окуражава сърцето. Когато човек е плакал много и се чувствува осиротял, няма нищо по-добро от хубавата храна. Ти сигурно пак поемаш на път и ще пъхаш глупавата си глава във всички примки и клопки, на които се натъкваш, ала какво да се прави — аз не мога да те спра. Затуй яж, Синухе, да заякнеш и да се върнеш. Ще те чакам предано и пак ще благославям деня, в който се върнеш, господарю. За мен не бери грижа, ако среброто ти, както предполагам, е кът. Нали превърна цялото си богатство в хляб за бедните и робите, а те, наместо да ти благодарят, се подиграваха на глупостта ти. За мен не се тревожи — макар да съм стара и да куцам от раните си, аз съм доста жилава и ще си изкарвам насъщния с пране и печене на хляб, докато в Тива има хляб. Важното е ти да се върнеш, господарю.

Останах сред развалините на някогашната медникарска къща до смрачаване и накладеният от Мути малък огън сиротно светеше в саждивата тъмнина. И все пак това място беше единственият дом, който имах на света. Затуй галех грапавия ствол на сикомората, умислен, че навярно никога нямаше да се върна, галех изтъркания каменен праг на дома си, умислен, че сигурно никога нямаше да се върна, докосвах мазолестата майчинска ръка на Мути, умислен, че най-добре би било да не се завръщам, щом вечно носех само скръб и нещастие на ония, които ме обичат. По-добре щеше да бъде, ако живея и умра самотен, както самотен бях прекосил реката в насмолената тръстикова лодка през нощта след моето раждане.

Когато звездите заблестяха и по опустошените пристанищни улички стражите заудряха с дръжките на копията си по щитовете, за да сплашат народа, аз се сбогувах с Мути и от някогашната медникарска къща в бедняшкия квартал на Тива още веднъж се отправих към златния палат на фараона. Докато крачех по крайбрежните улици, небето над Тива отново пламтеше, светлините по главните улици прогонваха нощния мрак и откъм центъра на града дочувах шумни свирни — през тази нощ фараон Тутанхамон се възкачваше на престола и Тива празнуваше.