Мика Валтари
Синухе Египтянина (54) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

3

Хоремхеб живееше у дома, будуваше, линееше и погледът му от ден на ден ставаше все по-мрачен. Вече не обръщаше никакво внимание на ястията, които Мути от сутрин до вечер се мъчеше да натъпче в устата му, защото като много други жени тя също беше очарована от него и го почиташе повече от мен — високообразования, но мършав и слабоват мъж.

— Не ме е грижа нито за Амон, нито за Атон — казваше Хоремхеб, — обаче заради тях войниците ми се озвериха, та ще трябва да се нашарят много гърбове и да паднат глави, преди да им възвърна разсъдъка. Жалко наистина, защото мнозина от тях познавам лично, заслугите им са ми известни и знам, че са добри воини, ако се държат изкъсо и се наставляват умело.

А пък Каптах с всеки изминал ден ставаше все по-богат и лицето му лъщеше от тлъстина. Нощите си прекарваше в „Крокодилската опашка“, където шарданските подофицери и стотниците плащаха пиенето със злато. Тайните стаички зад кръчмата се пълнеха с крадени ценности, накити, ковчежета и килими, които те заменяха за вино, без да се пазарят. Това заведение никой не закачаше — злосторниците го заобикаляха отдалеч, защото го вардеха войници на Хоремхеб. Каптах ги поеше от зори до мрак и пак до зори, така че те пазеха кръчмата вярно и молеха боговете да благословят името му. Като предупреждение към безчинствуващите над вратата бяха окачили обърната надолу глава на разбойник, заловен на местопрестъплението.

Още на третия ден лековете ми свършиха. Нови не можех да набавя дори с цената на златото и умението ми беше безсилно срещу болестите, които се ширеха в бедняшкия квартал от застоялата вода и труповете. Бях преуморен, сърцето в гърдите ми беше като жива рана, а от безсъние очите ми се бяха налели с кръв. Всичко ми бе дотегнало — и бедните, и раните им, и Атон, та отидох в „Крокодилската опашка“ и пих смесени вина, докато заспах. На заранта се събудих в постелята на Мерит, която лежеше до мен. Ужасно се засрамих и й казах:

— Животът е като студена нощ, но сигурно е хубаво, когато двама самотници се топлят взаимно в студената нощ, макар ръцете и очите им да се залъгват заради приятелството.

Тя сънено се прозина и рече:

— Откъде знаеш, че ръцете и очите ми лъжат? Вярно, омръзнало ми е да плескам войниците през пръстите и да ги сритвам, но в този град мястото до теб, Синухе, е единственото сигурно място, където никой не ме задява. Не разбирам защо е така и почти ми е обидно, защото минавам за хубава жена и коремът ми е безупречен, ала ти не пожела да го погледнеш.

Изпих бирата, която ми поднесе, за да проясня натежалата си глава, и не знаех какво да й отговоря. Тя ме погледна с кафявите си усмихнати очи, в чието дъно тъгата все още тъмнееше като водата на дълбок кладенец.

— Синухе — рече тя, — иска ми се да ти помогна, ако мога. Знам, че в този град има една жена, която ти е длъжница. В днешни дни всичко е с главата надолу, вратите се отварят навън и много стари дългове се разплащат по улиците. Може би и на теб ще ти олекне, ако уредиш сметките си, за да не подозираш във всяка жена пустиня, която ще те изгори.

Казах й, че съвсем не я смятам за пустиня, и си тръгнах, но думите и започнаха да тлеят в мен, защото и аз бях човек като другите, през онези дни сърцето ми беше претръпнало от кърви и рани и бях вкусил опиянението на омразата, та изпитвах страх от себе си. Затуй думите й лумнаха като пламък в мен и аз си спомних за храма на богинята котка, за дома край него, макар изтеклото оттогава време да беше засипало спомените ми като пясък. Но през онези кошмарни за Тива дни всички мъртъвци се вдигаха от гробовете и аз си спомних за добродушния си баща Сенмут, за милата си майка Кипа. При мисълта за тях в устата си усетих вкус на кръв, защото по онова време никой в Тива не беше толкова високопоставен или заможен, че да се чувствува в пълна безопасност, и беше достатъчно да наема няколко войници, за да изпълнят желаното от мен. Само че още не знаех какво бе то. Затуй се прибрах вкъщи и правех за болните онова, което смогвах без лекарства. Посъветвах обитателите на бедняшкия квартал да изкопаят кладенци по брега на реката, та просмукалата се през тинята вода да бъде чиста.

На петия ден страхът обзе също командирите на Пепитатон, понеже войниците вече не се подчиняваха на тръбите, ами хулеха командирите си по улиците, изтръгваха златния камшик от ръцете им и го прекършваха о коленете си. Те отидоха при Пепитатон, комуто несгодите на военния живот отдавна бяха дотегнали и той копнееше за котките си, заклеха го да се яви пред фараона, да му признае истината и да свали яката на царски главнокомандуващ от врата си. Така на петия ден у дома пристигнаха вестоносци на фараона и повикаха Хоремхеб при него. Хоремхеб се надигна като лъв от леговището си, изми се, облече се и тръгна с тях, ръмжейки под нос онова, което щеше да каже на фараона, защото в този ден властта му вече беше разклатена и никой не знаеше какво щеше да стане утре. Пред фараона той казал:

— Ехнатон, трябва да се бърза и нямам време да ти припомням какво те бях посъветвал да вършиш. Ако искаш всичко да се върне в старото русло, повери ми за три дни фараонската власт. На третия ден ще ти я върна и няма да е нужно да знаеш какво се е случило.

— Ще свалиш ли Амон? — запитал фараонът.

— Ти явно съвсем си обезумял, но след всичко станало Амон трябва да падне, за да се запази властта на фараона. Затуй ще сваля Амон, обаче не ме питай как ще го сторя.

— Жреците му няма да закачаш, защото те не знаят какво вършат — добавил фараонът, на което Хоремхеб отвърнал:

— Не виждам какво друго може да те излекува, освен да се отвори черепът ти, ала ще се подчиня на твоята заповед, тъй като някога в слабостта ти те покрих с наметката си.

Сетне фараонът заплакал и за три дни му предал камшика и закривения си скиптър.

Не съм видял как е протекло всичко, но го знам от разказа на Хоремхеб, който като всеки воин често добавяше по нещо към описваното. Всеки случай той се върна в града със златната колесница на фараона, обикаляше с нея от улица в улица, извикваше войниците поименно, събра най-благонадеждните около себе си и нареди да надуят тръбите, за да призоват войската край соколите и лъвските опашки. Цяла нощ раздава присъди, от войнишките станове се носеха писъци и вой и полковите екзекутори превърнаха купища тръстикови тояги на трески, докато ръцете им отмаляха и те се заоплакваха, че никога не са вършили толкова тежка работа. Най-добрите си хора Хоремхеб изпрати да патрулират из града. Те залавяха всеки войник, който не бе последвал призива на тръбата, и го отвеждаха да бъде набит, а мнозина, чиито ръце и дрехи бяха окървавени, загубиха главата си пред погледа на останалите войници. Призори тиванската измет се изпокри като плъхове по дупките си, тъй като всеки спипан да краде или да се вмъква в чужда къща биваше пронизван на място с копие. Ето защо те бягаха, криеха се и трепереха в скривалищата си, късаха кръста на Атон от шията и дрехите си, опасявайки се, че той ще ги издаде, ако някой ги срещне.

Хоремхеб свика също всички дърводелци от града, събаряше къщи на богаташи и разглобяваше кораби, за да получи дървен материал, след което нареди да изготвят стеноломи и стълби, тарани и обсадни кули, така че в тиванската нощ ехтяха ударите на чукове и трясъкът на греди. Но по-силно от всичко друго се разнасяха виковете на наказваните с тояги негърски войници и шардани и за жителите на Тива тези звуци бяха най-приятните. Ето защо те предварително простиха на Хоремхеб за всичките му деяния и го обикнаха. След толкова бедствия най-разумните вече се бяха наситили на Амон и се надяваха скоро да бъде свален, та градът да се отърве от войниците.

Хоремхеб реши да не си губи времето в безплодни преговори с жреците. Щом се съмна, той даде разпореждания на командирите, свика също стотниците и им разпредели задачите. На пет места войниците примъкнаха обсадните кули до стените на храма и в същото време тараните започнаха да разбиват портите. Никой от войниците не пострада, защото те се прикриваха под навес от щитове, а жреците и стражите на храма, които разчитаха обсадата да продължи, не бяха загрели вода, нито бяха стопили смола, за да я изсипят върху нападащите. Затова те не бяха в състояние да отблъснат устремното нападение, започнало по план едновременно на няколко места, разпръснаха силите си и безпомощно тичаха по стените, а тълпата по дворовете завика от страх. Виждайки поддаващите порти и катерещите се по зидовете негри, върховните жреци наредиха да се даде сигнал с тръбите, за да се прекрати съпротивата и народът да бъде пощаден, защото според тях Амон бе получил достатъчно жертви и те искаха да запазят живота на вярващите в него за бъдни времена. Така портите се отвориха и съгласно заповедта на Хоремхеб войниците пуснаха натъпкания в дворовете народ да избяга. Призовавайки Амон на помощ, хората се разбягаха и с радост се прибраха по къщите си, понеже опиянението им се бе изпарило и в тесните дворове на храма времето течеше тягостно под палещото слънце.

По такъв начин Хоремхеб без особени жертви завзе дворовете, хамбарите, оборите и работилниците на храма. Домът на живота и Домът на смъртта също минаха в негова власт и той изпрати лекарите от Дома на живота да церят с лековете си болните в града, но Домът на смъртта никак не го интересуваше, защото този дом живее извън живота и е спокоен, каквото и да става по света. Обаче жреците и стражите се укрепиха в големия храм, за да бранят светилището. Жреците омагьосаха стражите и ги опиха с упойващи вещества, та да се бият до последен дъх, без да усещат болка.

Битката в големия храм трая до вечерта, но още преди смрачаване бяха избити всички омагьосани стражи и жреците, които се съпротивяваха с оръжие в ръка. Останали бяха само върховните жреци, заобиколили божеството в светилището. Хоремхеб нареди на тръбачите да свирят отбой, а войниците си изпрати незабавно да съберат труповете и да ги хвърлят в реката. Самият той се отправи при жреците и им рече:

— Мен Амон не ме засяга, защото служа на Хор, моя сокол. Длъжен съм обаче да изпълня заповедта на фараона и да сваля Амон. Но както аз, така и вие сигурно ще предпочетете в светилището да не бъде намерено никакво изображение, което войниците биха могли да осквернят, защото не искам да стана осквернител на богове, макар че клетвата ми ме задължава да служа на фараона. Размислете над думите ми, за което ви давам една водна мярка време. Подир туй можете да си идете в мир и никой не ще ви докосне, защото нямам за цел да ви отнема живота.

Тези думи допаднаха на жреците, които се бяха приготвили да умрат за Амон. Те зашетаха зад завесата в светилището, докато мярката вода във водния часовник изтече. Тогава Хоремхеб със собствени ръце свали завесата и пусна жреците да си идат. След тяхното тръгване светилището се оказа празно и от образа на Амон нямаше следа — жреците бързо го бяха насекли, а треските бяха отнесли под наметките си, за да могат да кажат, че е станало чудо и Амон продължава да живее. Хоремхеб нареди всички хранилища да се запечатат с печата на фараона, а пещерите, в които се пазеше златото и среброто, запечата лично. Същата вечер при светлината на факли каменоделците се заловиха да изличават името на Амон от всички изображения и надписи, а Хоремхеб заповяда площадът да се почисти от разложените трупове и да се потушат пожарите, които все още бушуваха тук-там из града.

Щом чуха, че Амон е свален и че редът и спокойствието са възстановени, заможните и високопоставените облякоха най-хубавите си дрехи, запалиха лампите пред домовете си и излязоха на улицата да отпразнуват победата на Атон. Придворните, избягали в златния палат на фараона, също се върнаха в града, поръчвайки да ги превозят с кораби през реката, и скоро небето над Тива отново се озари от червеникавите отблясъци на факли и лампи, по улиците се сипеха цветя, хората ликуваха, смееха се и се прегръщаха. Хоремхеб не можа да им попречи да поят шарданите с вино, нито пък успя да възпре знатните дами да прегръщат негрите, които на копията си бяха набучили обръснатите глави на избити от тях жреци. Защото тази нощ в Тива бушуваше възторг в името на Атон, а в името на Атон всичко беше позволено — между египтяни и негри нямаше разлика, в доказателство на което придворни дами отвеждаха в домовете си негри и разгръщайки новите си летни одежди, се наслаждаваха на тяхната сила и на противната миризма от кръвта по телата им. А когато от мрака край зидовете на площада се довлече един ранен страж на храма, който в трескавото си бълнуване призоваваше Амон на помощ, те е камъни разбиха главата му върху настилката и знатни дами възторжено заскачаха около трупа му. Всичко това видях със собствените си очи.

Като го видях с очите си, аз се хванах с две ръце за главата, всичко ми стана безразлично и си помислих само, че никакъв бог не може да изцери човека от неговото безумство. През тази нощ всичко ми беше безразлично и затуй бежешком отидох в „Крокодилската опашка“, думите на Мерит запламтяха в сърцето ми и аз повиках със себе си войниците, които все още пазеха кръчмата. Подчиниха ми се, понеже ме бяха виждали да дружа с Хоремхеб, и сред безразсъдната нощна тупурдия ги поведох покрай подскачащи по улиците хора към храма на богинята котка и към дома на Нефернефернефер. Там също светеха лампи и факли, къщата не беше обрана от крадци и от нея се дочуваше пиянска веселба и глъч. Но след като я бях докарал дотам, краката ми се разтрепериха, стомахът ми се обърна и аз казах на войниците:

— Това е нареждане на моя приятел Хоремхеб, царския главнокомандуващ. Влезте в тази къща, където живее жена с гордо вдигната глава и зелени като камък очи! Идете и ми я доведете, а ако се възпротиви, ударете я с дръжка на копие по главата, но гледайте повече да не пострада!

Войниците охотно влязоха и след миг изплашени гости побягнаха презглава навън, а прислугата завика стражите на помощ. Но войниците скоро се върнаха с плодове, медени сладкиши и делви с вино в ръцете, понесли също Нефернефернефер. Беше се съпротивявала, та като я халосали с копието, перуката й паднала и гладката й глава беше окървавена. Сложих ръка върху гърдите й и усетих топлата й, гладка като стъкло кожа, но имах чувството, че съм се допрял до змийска кожа. Сърцето й биеше и други увреждания нямаше. Заметнах я с черен саван, както се увиват трупове, и я вдигнах в паланкина. Виждайки войниците с мен, стражите не ме спряха. Войниците ме придружиха до Дома на смъртта, а аз седях в клатушкащия се паланкин с припадналата Нефернефернефер в обятията си. Беше все така красива, но аз я намирах по-противна и от змия. Така през бурната тиванска нощ бяхме отнесени до Дома на смъртта, пред чиито порти дадох на войниците злато, отпратих ги и освободих паланкина. Вдигнах Нефернефернефер на ръце и с нея влязох в Дома на смъртта, където миячните на трупове ме посрещнаха и аз им казах:

— На улицата намерих труп на жена и ви го нося. Не познавам нито нея, нито близките й, но предполагам, че по нея ще намерите накити, които ще възнаградят труда ви, ако запазите тялото й за вечни времена.

Миячите ме изругаха и рекоха:

— Луд човек! Да не мислиш, че тези дни труповете не ни стигат? А кой плаща, загдето се блъскаме?

Но щом отгърнаха черния саван, те усетиха, че тялото още е топло, а когато свалиха дрехите и накитите й, видяха, че беше хубава — по-хубава от всяка жена, която е бивала донасяна в Дома на смъртта. Те тутакси замлъкнаха, сложиха ръка върху гърдите й и доловиха туптенето на сърцето й. Сетне бързо я увиха в черния саван, намигнаха си, захилиха се и доволно ми рекоха:

— Иди си със здраве, страннико, и нека постъпката ти бъде благословена. Ще направим всичко по силите си, та тялото й да се запази за вечни времена. Ако зависи от нас, ще я задържим при себе си седемдесет пъти по седемдесет дни, за да може тялото й наистина да оцелее.

По такъв начин уредих сметките си с Нефернефернефер, която ми дължеше много заради баща ми и майка ми. Представях си как щеше да се стъписа, като дойде на себе си в пещерите на Дома на смъртта, лишена от богатството и могъществото си и изпаднала във властта на миячите и балсаматорите. Доколкото ги познавах, те никога нямаше да я пуснат обратно на белия свят. С това аз й отмъщавах, загдето заради нея бях опознал Дома на смъртта. Но както установих по-късно, отмъщението ми е било детинщина, само че още не е време да разказвам за това. Ще отбележа само, че отмъщението може би опиянява и сладни, обаче от всички кълнове на живота то най-бързо повяхва и изпод сладостта му срещу човека се озъбва мъртвешка глава. Защото ако в мига на неговото извършване за мен отмъщението беше опиянение, разтърсващо тялото ми от главата до петите, то на излизане от Дома на смъртта омаята му избледня, изместена бе от вледеняващ студ и чувство за безполезност, което ме караше да усещам главата си куха като изсмукано яйце. Не ме удовлетворяваше дори мисълта, че с постъпката си навярно бях спасил мнозина лековерни младежи от позор и преждевременна смърт, понеже падението, срамът и смъртта следваха всяка крачка на разголения крак на Нефернефернефер. Не, тази мисъл не ми носеше удовлетворение, защото ако всяко нещо имаше свой смисъл, то и съществуването на Нефернефернефер имаше смисъл и на света трябваше да има жени като нея, за да могат сърцата да се поставят на изпитание. Ако ли пък нещата нямаха никакъв смисъл, тогава постъпката ми беше толкова безполезна и безсмислена, както и всички човешки дела, тъй като радостта ми от нея мигновено изчезна. А щом нищо нямаше смисъл, тогава по-добре да се удавех в реката и течението да отнесеше тялото ми.

Върнах се в „Крокодилската опашка“, видях Мерит и й казах:

— Сметките ми са уредени. По-ужасна разплата никой никога не е измислял. Обаче отмъщението не ме радва, в сърцето ми е още по-пусто отпреди и крайниците ми зъзнат, макар нощта да е гореща.

Пих вино и в устата ми то горчеше като пепел.

— Честна дума — продължих аз, — нека тялото ми изсъхне, ако още веднъж се докосна до жена. Колкото повече се замислям за жената, толкова повече се плаша от нея, защото тялото й е като безводна пустиня, а сърцето й е смъртоносна примка.

Погали ръцете ми, погледна ме с кафявите си очи и рече:

Синухе, ти никога не си срещал жена, която да ти желае само доброто…

Всички богове на Египет да ме пазят от жената, която ми желае доброто. Нали и фараонът желае само добро на всички, а реката е пълна с клатушкащи се трупове — все заради неговата доброта. Отпих от виното, заплаках и добавих:

— Мерит, бузите ти са гладки като стъкло, а ръцете ти са топли. Позволи ми тази нощ да допра устни до бузите ти, да сгрея студените си ръце в твоите, за да заспя, без да сънувам, и ще ти дам всичко каквото поискаш.

Тя се усмихна тъжно и отвърна:

— Подозирам, че „крокодилската опашка“ говори чрез устата ти, но вече свикнах с това и не го намирам лошо. Запомни, Синухе, че от теб не искам нищо и никога през живота си от никой мъж не съм искала нищо, нито съм приемала от някого ценен подарък. Ако река да дам нещо, давам го от сърце. На теб драговолно ще дам каквото си пожела, защото и аз съм самотна като теб.

Тя взе паницата с вино от треперещата ми ръка, разгърна постелята си, за да легна, отпусна се до мен и сгря студените ми ръце в своите. Допрях устни до гладките й бузи и вдъхнах кедровия аромат на кожата й, любих се с нея и за мен тя беше като баща и майка, беше като топлина за мръзнещия в зимна нощ и като маяк, който в бурна нощ насочва моряка към дома му. Докато заспивах, за мен тя беше също Минея, която завинаги бях загубил, лежах до нея, сякаш бях на морското дъно до Минея, и вече не сънувах кошмари, а спях дълбоко, докато тя ми нашепваше думи, каквито майките шепнат, когато чедото им се бои от мрака. От тази нощ тя стана моя приятелка, защото в прегръдките й отново повярвах, че в мен и извън познанието ми имаше нещо повече, отколкото съм самият аз и заради което си заслужаваше да се живее.

На сутринта й казах:

— Мерит, веднъж строших гърне с една жена, която почина, ала още пазя сребърната лента, с която пристягаше дългата си коса. Заради нашето приятелство, Мерит, въпреки това съм готов да строша гърне с теб, ако пожелаеш.

Тя се прозина, вдигайки ръка пред устата си, и отвърна:

— Друг път не бива да пиеш ни една „крокодилска опашка“, Синухе, щом на заранта почваш да дърдориш такива глупости. Не забравяй, че съм расла в кръчма и вече не съм непорочна девица, която би могла да повярва на думите ти, а после да се разочарова и огорчи.

— Като те гледам в очите, Мерит, вярвам, че на света има и добри жени — добавих аз и допрях устни до гладките й бузи. — Казах ти го само за да разбереш колко много те ценя.

— Сигурно забеляза — усмихна се тя, — че ти забраних да пиеш „крокодилска опашка“. За да покаже обичта си към някой мъж, жената първо му забранява нещо, та да усети властта й. Но нека не говорим за гърнета, Синухе. Добре знаеш, че в постелята ми винаги ще има място за теб, щом се почувствуваш прекалено самотен и тъжен. Но не се засягай, ако някой път установиш, че на света има и други самотни и тъжни мъже, защото като човек аз съм не по-малко свободна от теб в избора на компания и не искам да те обвързвам по никакъв начин. Затуй въпреки всичко ще ти поднеса лично още една „крокодилска опашка“.

Човешката душа е толкова странна и толкова малко познаваме сърцето си, че в същия миг отново се почувствувах свободен и волен като птица, без да си спомням за злините през последните дни. Настроението ми беше хубаво и този ден повече „опашки“ не пих. И добре стана, защото същия ден отново срещнах фараон Ехнатон.