Мика Валтари
Синухе Египтянина (65) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

Ето как се сбъдна пожеланието, което Каптах ми беше изказал, когато го изпратих на тежък път да раздава пшеница сред преселниците на Атон. Сбъдна се по по-неприятен начин, отколкото можех да си представя, тъй като за разлика от него аз трябваше не само да се лиша от дома си и от меката постеля, но и да се изложа на ужасите на войната заради волята на фараона. Тогава установих, че е по-добре човек внимателно да премисля изричаните на глас пожелания, защото те имат лошото свойство да се сбъдват, като най-лесно се сбъдва пожеланото някому зло. Искам да кажа, че щом пожелаеш другиму зло, то се сбъдва далеч по-лесно, отколкото ако му пожелаеш добро.

За всичко това разсъждавах и говорех, докато плавахме на фараонския кораб и си пиехме виното. Но на Тутмос не му се слушаше и си рисуваше летящи птици. Мен също ме нарисува, ала с рисунката си съвсем не ме ласкаеше, та го упрекнах, че не ще да ми е истински приятел, щом ме изобразява по такъв начин. Отвърна ми, че докато рисувал, художникът не бивало да бъде ничий приятел, а трябвало да се подчинява на собствените си очи. Доядя ме и му казах:

— Щом е така, тогава и очите ти са омагьосани, понеже всичко ти се струва грозно, смешно и скверно и мен също ме окарикатуряваш. Само Нефертити ти изглежда хубава, макар че шията й е дълга и мършава, бузите й са изпити и от бременността от ден на ден погрознява.

Тутмос плиска виното от чашата си в лицето ми и извика:

— Да не си посмял да ми говориш за Нефертити!

Но веднага омекна, разкая се за пиянската си постъпка, избърса виното от лицето ми и смирено каза:

— Нямах нищо лошо предвид, но тази жена като че ли наистина с омагьосала очите ми, както сам каза. Освен нея вече никого не намирам хубав, а най-грозен и противен ми се струва фараон Ехнатон, въпреки че би трябвало да го обичам заради всичко, което стори за мен.

— Измъчват те кошмари, а пък Нефертити не би могла да ти даде нищо повече от една обикновена робиня — рекох му приятелски, ала наместо да го утеши, мъдростта ми отново го раздразни. Ние продължихме обаче още по-усърдно да пием, защото, макар да възбужда спорове и кавги, виното успява също да ги изглажда, заякчава приятелството и няма спор, който да не може да се изглади с вино, стига да се изпие достатъчно количество.

Така стигнахме до крайбрежното градче Хетнетсут, което беше толкова малко, че по улиците му пасяха овце и говеда, а храмът му беше построен от глинени тухли. Градската управа ни прие с големи почести и Тутмос постави статуята на Хоремхеб в храма, който по-преди е бил светилище на Хор, но заради Ехнатон го бяха посветили на Атон. Това изобщо не бе смутило жителите на града, защото в него те продължаваха да служат на Хор — бога с глава на сокол, макар изображението му да беше изличено. Радостта им в храма си да имат статуя на Хоремхеб беше голяма и аз предположих, че скоро щяха да го отъждествят с Хор, щяха да му служат като на Хор и да му принасят жертви, понеже Атон нямаше образ, а и малцина от жителите на града умееха да четат.

Срещнахме се също с родителите на Хоремхеб, който им беше пращал толкоз много подаръци, че сега живееха в дървена къща, докато някога са били сетни сиромаси в града. В тщеславието си Хоремхеб бе накарал фараона да ги назначи на високи длъжности, сякаш не бяха се препитавали цял живот с пастирство и сиренарство, ами имаха знатно потекло. Сега баща му беше пазител на печата и надзорник на постройките в много градове и села, а майка му — придворна дама и повелителка на царските крави, макар и двамата да бяха неграмотни. Тези длъжности, разбира се, бяха почетни и ни най-малко не смущаваха битието им, но благодарение на тях Хоремхеб можеше да се представя за син на знатни родители и другаде в Египет никой не се съмняваше, че е благородник по рождение. Толкова голямо беше тщеславието на Хоремхеб.

Иначе родителите му бяха простодушни и благочестиви хорица. В храма стояха смирено, притеснявани от изисканите си одежди, и човъркаха с пръстите на босите си крака глинения под, докато народът окичваше статуята на сина им с венци. След церемонията ни поканиха с Тутмос в дома си, свалиха неудобните си одежди, навлякоха сиви дрехи, вонящи на крави, и ни нагостиха с домашно сирене и кисело вино. Поклониха ни се ниско с отпуснати пред коленете ръце и пожелаха да разкажем нещо за сина им, при което бащата на Хоремхеб рече:

— Чинеше ни се гламав, като набучи меден връх на овчарската си гега и го заостри и не пощя да бъде хрисим, колкото и да го придумвахме.

— Сърцето ни все е свито заради него — добави майка му. — Нали от малък предпочиташе да се препъне в някой камък, наместо да го заобиколи. Като се вдигна от къщи, беше ме страх, че ще си строши главата и ще се върне пребит и осакатен. А сега се прибира с всичките му почести, издялан от камък. И все пак сърцето ми всяка нощ тръпне, боя се да не се тъпче с месо, че не му понася на стомаха, боя се да не се удави в реката, защото, колкото и да го разубеждавахме, той пак се научи да плува.

Така ни говореха с цялото си простодушие, опипваха дрехите и накитите ни и разпитваха как бил фараонът със здравето, как се чувствували великата царска съпруга Нефертити и четирите малки принцеси. Уверяваха ни, че катадневно отправяли молитви към боговете и най-вече към Хор бога на техния син, великата царска съпруга най-сетне да добие мъжка рожба и наследник на царската власт. Разделихме се с родителите на Хоремхеб като приятели и оставихме жителите на Хетнетсут да се кланят на статуята му в светилището на Хор. Но Тутмос отказа да ме съпроводи до Мемфис, колкото и да го молех и увещавах да ме последва за свое добро. Пое обратно за Ахетатон да направи статуя на царица Нефертити от кораво дърво. Вече за нищо друго не можеше да говори — дотолкова хубостта на Нефертити го беше замаяла. Не смятах, че е от полза за здравето му, защото прекалената женска хубост е опасна и доста сходна с магия, ако поначало не е някаква магия.

По тази причина пътуването ми за Мемфис беше досадно. Карах гребците да бързат, като си мислех, че ако ми предстои да умра, протакането на тази работа е безполезно и по-добре ще е да я уредя без излишни вайкания. Затуй си седях на мека седалка върху палубата на фараонския кораб, царските флагчета се ветрееха над главата ми, оглеждах реката, тръстиките и прехвръкващите патици и си казвах: „В края на краищата заслужава ли си да се живее и да се гледа всичко това? Жаркото слънце припича, мухите хапят, а радостите на човека са нищожни в сравнение с неприятностите му. Очите му се изморяват от гледане, безбройни звуци и празни брътвежи дразнят ушите му, а сърцето му прекалено много мечтае, за да бъде щастливо.“ С такива мисли се разсейвах, пътувайки надолу по реката, ядях вкусните гозби на царския готвач и се наливах с вино, докато ми втръсна и се закротих. През винените пари смъртта започна да ми изглежда като стара познайница, която не будеше страх, а напротив — животът с всичките си неприятности беше по-страшен от нея, приличаше ми на гореща пепел, а смъртта ми се струваше като прохладна вода.

Ала още на пристанището в Мемфис настроението ми се развали при вида на бойните кораби с пробити от каменометите бордове, с пропукани носове и прекършени мачти. Там видях бойни колесници със счупени прицепи и изкъртени колела, по чиито дъна мухите смучеха засъхваща кръв. На кейовете сред купища вързопи се бяха настанили одрипавели, болни и ранени бежанци с изпити лица и страшен огън в погледа. Сред тях имаше и египтяни, и сирийци, заметнати с пъстри сирийски наметала. Щом забелязаха царските флагчета над главата ми, те вдигнаха мръсни пестници към моя кораб и завикаха ругатни на разни езици, ала стражите ги погнаха с тоягите си и ми проправиха път да изляза от пристанището.

Хоремхеб ме прие тържествено като пратеник на фараона и ми се поклони ниско, понеже в резиденцията му пребиваваха множество избягали от сирийските градове местни управници и високопоставени египтяни, а също така посланици и представители на чужди страни, които не бяха се намесили във войната, и пред тях той беше длъжен в мое лице да окаже почит към фараона. Ала веднага щом останахме насаме, Хоремхеб започна да плющи със златния камшик по крака си и нетърпеливо запита:

— Кой зъл вятър те довя при мен като пратеник на фараона и каква нова щуротия е измътила побърканата му глава?

Разказах му, че ми е възложено да замина за Сирия и на всяка цена да откупя от Азиру мира. Като чу, Хоремхеб горчиво изруга, призова сокола си с какви ли не имена и каза:

— Знаех си аз, че ще обърка всичките ми планове, изградени с толкоз труд и средства. Помни, че моя е заслугата Газа все още да бъде под наша власт и по този начин Египет да има предмостие за водене на военни действия в Сирия. Освен туй с подаръци и заплахи успях да склоня критските бойни кораби да охраняват морския път за Газа, защото една могъща, независима и обединена Сирия ще накърни интересите на Крит и ще застраши превъзходството му по море. Запомни също, че на Азиру никак не му е лесно да обуздава собствените си съюзници и че много сирийски градове поведоха война помежду си, след като прогониха египтяните. Сирийците, загубили дом и покъщнина, жена и деца, се събраха в чети, които властвуват в пустинята от Газа до Танис и воюват срещу войската на Азиру. Доставих им оръжие от Египет, а и много египетски смелчаци се присъединиха към тях. Става дума за всички бивши войници, за разбойници и бегълци от рудниците, които сега залагат живота си в пустинята, за да бранят като стена Египет. Те, разбира се, се бият срещу всекиго, препитават се от земята, на която воюват, и унищожават всичко живо, но това не е беда, защото създават грижи и затруднения не на Египет, а на Сирия, та затуй непрекъснато ги снабдявам с оръжие и пшеница. Обаче най-важното е, че хетите най-сетне са нахлули неудържимо в Митани, изтрили са жителите му от лицето на земята и държавата Митани е изчезнала безследно като сянка. При все това техните копия и бойни колесници са приковани в Митани, а Вавилон е обезпокоен и стяга войска да защити граничните си камъни, така че тъкмо сега хетите нямат време да подкрепят решително Азиру. Освен туй може да се приеме, че след разгрома на Митани Азиру, ако е разумен, ще се стресне от хетите, тъй като между тях и Сирия вече не съществува никакъв щит. Ето защо в момента мирът, предлаган от фараона, е най-хубавият подарък, който Азиру може да си пожелае, за да отдъхне и да укрепи властта си. Но ако ми дадеш на разположение половин година или по-малко, ще откупя достоен мир за Египет и със свистенето на стрели и трясъка на колесници ще принудя Азиру да изпитва страх пред египетските богове.

— Не бива да воюваш, Хоремхеб, щом фараонът е забранил и не ти дава злато за водене на войни — възпротивих се аз, но той отсече:

— Плюя му на златото! Аз вече съм затънал в дългове, за да въоръжа войска чак до Танис. Вярно, че това са мизерни войници, колесниците им са раздрънкани и конете им накуцват, но под мое предводителство те заедно с четите могат да се превърнат в острие на копие, което ще се забие в сърцето на Сирия — до Ерусалим, че и до Мегидо. Трябва да разбереш, Синухе, че съм взел злато на заем от всички заможни египтяни, които все повече богатеят и се надуват като жаби, докато народът страда в немотия и пъшка под тежестта на данъците. На всеки един съобщавах колко злато ми е нужно и те на драго сърце ми го заемаха, защото им обещавах по една пета лихва на година. Ще ми се обаче да им видя физиономиите, ако някой ден се осмелят да ми поискат лихвата или златото си. Защото всичко това го вършех, за да запазя Сирия за Египет, а в последна сметка точно най-богатите ще спечелят от това, понеже те винаги имат най-голяма облага от войната и плячката. Най-странното е, че дори да претърпя поражение, най-богатите пак ще спечелят. Затуй не жаля златото им.

Хоремхеб се засмя доволно, плесна със златния камшик по крака си, сложи ръка на рамото ми и ме нарече свой приятел. Ала само след миг пак стана сериозен, намръщи се и каза:

— В името на сокола ми, Синухе, нали няма да заминеш за Сирия като миротворец и да провалиш всичко?

Обясних му, че фараонът е настоял и ми е написал всички плочки, необходими за въдворяването на мир. Признах, че все пак ми е било от полза да узная, че и Азиру е заинтересован от мира, ако казаното от Хоремхеб е вярно, защото в такъв случай сигурно ще прояви готовност да ми продаде мира евтино. При тези думи Хоремхеб се разяри, ритна столчето си и извика:

— Макар да си ми приятел, кълна се, че ако откупиш от Азиру позорен мир за Египет, след завръщането ти ще накарам да те одерат жив и да те хвърлят за храна на крокодилите! Говори му за Атон, преструвай се на глупак и кажи, че в необяснимата си доброта фараонът желае да се смили над него. Азиру, така или иначе, няма да ти повярва, защото е хитрец, но доста ще си поблъска главата, преди да те отпрати. Ще те изтормози с пазарлъци, както само един сириец умее да го прави, ще те заплашва и ще натъпче главата и ушите ти с лъжи. Но Газа не му отстъпвай в никакъв случай. Убеди го също, че фараонът не носи никаква отговорност за четите и техните грабежи. Да знаеш, че те нехаят за глинените плочки на фараона и в никакъв случай няма да сложат оръжие. За това ще се погрижа аз. С Азиру не е нужно да го споделяш. Кажи му само, че четниците са кротки и търпеливи, но заслепени от скръб хора, които след примирието сигурно сами ще заменят копията си с овчарски геги. Само Газа недей да отстъпваш, че със собствените си ръце жив ще те одера! Толкоз мъки изстрадах, толкоз злато пропилях, толкоз способни съгледвачи пожертвувах, докато отворя портите на Газа за Египет.

В Мемфис прекарах доста дни, спорейки и обсъждайки с Хоремхеб условията на мира. Срещнах се с посланиците на Крит и Вавилон, както и с избягали от Митани сановници. Чрез разказите им пред моя поглед оживяваха всички страхотии, обзе ме честолюбие и пламенна съпричастност и за първи път се почувствувах важно действуващо лице в една голяма игра, в която се залагаше съдбата на градове и народи.

Хоремхеб беше прав: В момента мирът беше по-голям подарък за Азиру, отколкото за Египет, но с оглед на събитията в света този мир можеше да означава само примирие, защото, щом заздравеше положението си в Сирия, Азиру щеше да се опълчи срещу Египет. Сирия беше ключ към света и заради сигурността си Египет не биваше да позволи тя да стане подвластна на един несигурен, враждебен и продажен съюз, след като хетите бяха сразили Митани. Сега бъдещето зависеше от това, дали след укрепяването на своята власт в Митани хетите щяха да се насочат срещу Вавилон или — през Сирия — срещу Египет. Разумът подсказваше, че те щяха да поемат в онази посока, където съпротивата беше най-слаба, сиреч към Египет, който беше слаб и невъоръжен, докато Вавилон се стягаше за отбрана. Нямаше съмнение, че страната Хати беше неблагонадежден съюзник за всекиго, обаче като съюзник на хетите Азиру имаше зад себе си сила, а като съюзник на Египет срещу тях го очакваше сигурна гибел, докато фараон Ехнатон управляваше страната. По тази причина зад гърба си Азиру всъщност имаше само пясък.

Прозрях всичко това и пред хладнокръвното ми прозрение целият ужас на войната избледня, престанах да мисля за дима на опожарените селища и за човешките черепи, избеляващи по бойните полета, не мислех вече нито за бежанците, които просеха по уличките на Мемфис за къшей хляб, нито за високопоставените митанци, които търгуваха с накитите и безценните си камъни, за да се сдобият с вино и да могат да галят с изящните си пръсти тлъстата земя на Нахарина, скътана от тях в платнени вързопи. Хоремхеб ми обясни, че ще срещна Азиру някъде между Танис и Газа, където с бойните си колесници воювал срещу четите. Описа ми също обстановката в Симира, назова къщите, изпепелени по време на обсадата, и имената на знатните, загинали при размириците, и аз се удивих на осведомеността му. Тогава ми разказа за съгледвачите си, които прониквали в сирийските градове и следвали войските на Азиру било като гълтачи на саби, факири и гадатели, било като продавачи на бира и търговци на роби. Каза обаче, че по същия начин съгледвачи на Азиру стигали чак до Мемфис и се промъквали в четите и граничната охрана като фокусници, продавачи на бира и купувачи на плячка. Азиру бил наел съгледвачки дори сред девиците на Ищар и те можели да бъдат най-опасните, понеже се добирали до много важни сведения, докато забавлявали египетските офицери, но за щастие много не разбирали от военни дела, за да представляват заплаха. Имало също съгледвачи, които служели както на Хоремхеб, така и на Азиру, и Хоремхеб призна, че те били най-умните, защото не се излагали на риск пред никоя от двете страни, гледали си живота и трупали злато.

Независимо от това бежанците и офицерите на Хоремхеб ми разказваха такива ужасяващи истории за аморитите и за египетските чети, че колкото повече наближаващи часът на моето заминаване, толкова повече сърцето ми се свиваше и краката ми се разтреперваха.

— Сам решавай дали ще пътуваш по море или по суша — рече ми Хоремхеб. — Ако тръгнеш по море, критската флотилия вероятно ще охранява кораба ти до Газа. Напълно възможно е обаче да те зареже, щом забележи бойните кораби от Сидон и Тир, които вардят морето пред Газа. В такъв случай, ако се биеш храбро, ще потопят кораба ти и ще се удавиш. Не се ли биеш храбро, ще превземат кораба ти, ще те направят гребец в сирийската флотилия и за няколко дни ще пукнеш под ударите на камшиците и под знойното слънце. Но понеже си знатен египтянин, по-вероятно е да те одерат и да опънат кожата ти да съхне на щитовете им, за да изготвят от нея пазарски чанти и кесии. Не мисли, че искам да те плаша — не е изключено да стигнеш в Газа невредим, защото неотдавна един мой кораб се добра дотам, независимо че друг кораб с пшеница бе потопен. Само че не знам как ще се измъкнеш от обсадената Газа, за да преговаряш с Азиру.

— Май че по-сигурно ще е, ако тръгна по суша — вметнах аз колебливо.

Хоремхеб кимна одобрително и добави:

— Ще наредя от Танис да те съпровождат няколко копиеносци и бойни колесници. Ако успеят да се натъкнат на Азирува войска, те ще те изоставят в пустинята и ще ударят на бяг. Като установят, че си високопоставен египтянин, хората на Азиру може по хетски обичай да те набучат на кол и да се облекчат върху глинените ти плочки. Макар и с придружвачи, може да попаднеш в ръцете на четници. Ще свалят и дрехата от гърба ти и ще те принудят да въртиш мелничните им камъни, докато те откупя срещу злато. Не вярвам да издържиш толкоз дълго, защото кожата ти има цвят на глина и не понася слънчевите лъчи, а и камшиците им са от хипопотамова кожа. Но след като те оберат, напълно възможно е да разпорят корема ти с копията си и да предоставят тялото ти на гарваните. Не е чак толкоз лош начин за приключване на битието, защото такава смърт е сравнително лека.

При тези думи сърцето ми съвсем се сви и крайниците ми посред лято се вледениха. Затуй рекох:

— Колко жалко, че скарабеят остана у Каптах да пази имуществото ми. Той навярно щеше да ми е по-полезен от фараоновия Атон, чиято власт, доколкото разбирам, явно не се простира до ония безбожни области. Обаче от всичко казано мога да заключа, че ако тръгна с придружвачи по суша, най-бързо ще срещна или смъртта, или Азиру. Затуй ще тръгна по суша. Но в името на нашето приятелство те заклевам, Хоремхеб, ако чуеш, че някъде като пленник въртя мелнични камъни, откупи незабавно свободата ми и не пести златото, защото съм богат човек. По-богат съм, отколкото предполагаш, ала нека сега да не ти изреждам имотите си, защото сам не ги знам…

— За богатствата ти съм осведомен — прекъсна ме Хоремхеб. — Както и от другите заможни египтяни, от теб чрез Каптах съм взел на заем немалко количество злато, защото съм справедлив и безпристрастен човек и не исках да те оставя безучастен към това дело. Все пак надявам се, че заради приятелството ни няма да си поискаш златото обратно, тъй като подобен опит може да навреди на дружбата ни, а в краен случай и да я разруши. Затуй потегляй, приятелю Синухе. Иди в Танис, вземи си придружвачи и поемай към пустинята. Дано соколът ми да те закриля, защото аз не съм в състояние — властта ми не стига чак до пустинята. Ако попаднеш в плен, ще те избавя срещу злато, а ако умреш, ще отмъстя за смъртта ти. Нека това ти бъде утеха, ако някой рече да разпори корема ти с копие.

— Ако чуеш, че съм загинал, не хаби напразно мъстта си заради мен — вметнах горчиво. — На изкълвания ми от гарваните череп няма да му стане по-леко дори да го заливаш с кръвта на жалки нещастници. Предай само поздрава ми на Бакетатон. Макар и надменна, тя е хубава и примамлива и надълго ме разпитва за теб край смъртния одър на майка си.

След като изстрелях през рамо тази отровна стрела, аз си тръгнах донякъде утешен. Отидох при писарите да съставят и скрепят с всички необходими печати завещанието ми, с което предоставях наследството си на Каптах, Мерит и Хоремхеб. Предадох завещанието в царския архив в Мемфис, след което отплавах за Танис и в едно изгаряно от слънцето укрепление досами пустинята се срещнах с граничните стражи на Хоремхеб.

Те пиеха бира и проклинаха деня на своето раждане, ходеха на лов за антилопи и отново пиеха бира. Глинените им постройки бяха мръсни и воняха на пикоч. В самотата си стражите се разтушаваха с най-окаяни жени, които не се харесваха дори на моряците от долноземските пристанища. С една дума — водеха обичайния войнишки живот по границата и мечтаеха Хоремхеб да пристигне и да ги поведе на война срещу Сирия, за да имат по-голямо разнообразие, по-хубава бира и по-млади жени. Предпочитаха всяка друга участ, включително смъртта, пред убийственото еднообразие и хапещите пясъчни бълхи в нажежените глинени постройки. Затуй горяха от желание да се бият и се кълняха, че начело на четите като острие на копие щели да се врежат до Ерусалим и Мегидо и да пометат по пътя си смрадливите сирийски войници, както приливът помита изсъхналата тръстика. Не мога обаче да повторя онова, което обещаваха да сторят на Азиру, на аморитите и техните хетски военачалници, защото заканите им бяха прекалено безбожни.

По този начин те страстно се застъпваха за честта на Египет и хулеха фараон Ехнатон, понеже в мирно време бяха имали възможност да се развличат със събиране на налози от пристигащите в Египет кервани и да се любят с жените на пастирите. Но заради своя бог фараон Ехнатон беше създал положение, което не приличаше нито на война, нито на мир. През Танис от години не бяха минавали кервани за Египет, а пастирите бяха избягали в Долната земя. Ако от Сирия или от пустинята потегляше някой керван за Египет, четниците го обираха по пътя, преди това да се удаде на фараонските гранични стражи, поради което те дълбоко презираха четниците и ги наричаха с какви ли не унизителни имена.

Придружвачите ми започнаха да се стягат за път, напълниха мехове с вода и хванаха няколко коня от пасището, докато ковачите притягаха колелата на бойните колесници. В същото време аз обиколих наоколо и при огледа установих коя е тайната на войнската закалка, дето прави хората по-безстрашни от лъвове. Оправният командир държи войниците си така изкъсо, така ги изтощава с учения и прави дните им толкова непоносими, че за тях всяка друга съдба, било то война или смърт, е за предпочитане пред живота в казармата. Най-странното е, че войниците ни най-малко не мразят такъв командир, а напротив — тачат го, възхваляват го и се гордеят със своите патила и с белезите по гърба си. Непонятна и изненадваща е човешката природа, мислех си аз и заедно с това град Ахетатон чезнеше подобно на сън или мираж от съзнанието ми.

Съгласно заповедта на Хоремхеб в Танис за моето съпровождане бе съставен конвой от десет бойни колесници, теглени от по два коня и следвани от по един запасен. Освен колесничаря във всяка колесница имаше един боец и един копиеносец. Командирът на конвоя дойде да ми се представи, при което се поклони ниско с отпуснати пред коленете ръце. Огледах го внимателно, защото в негови ръце поверявах живота си. Препаската около бедрата му беше мръсна и дрипава като на войниците, от палещото слънце на пустинята лицето и тялото му бяха почернели и само сребърните нишки в камшика му го отличаваха от войниците. Но тъкмо затова аз му имах по-голямо доверие, отколкото ако беше облечен със скъпи одежди и му пазеха сянка с чадър. Когато му намекнах за паланкин, той забрави вежливостта си и прихна да се смее. Повярвах на думите му, че безопасността ни зависела единствено от бързината, поради което трябвало да се кача в колесницата му и да забравя всякакви паланкини и други удобства на уютния живот. Спомена, че ако искам, бих могъл да седя върху торбите със зоб, но ми препоръчва да се науча да стоя прав в коша на колесницата и да се нагаждам към неговото люлеене. Иначе пустинята щяла да ми извади душата и да ми раздроби костите в стените на коша.

Стегнах се и самонадеяно му казах, че не за първи път ще пътувам с бойна колесница и че веднъж съм изминал разстоянието от Симира до страната на аморитите за невероятно кратко време, поради което дори хората на Азиру се смаяли от бързината ми. Но тогава съм бил по-млад, а сега достойнството ми налагаше да се въздържам от физическо претоварване. Офицерът, чието име беше Юю, почтително ме изслуша, след което поверих живота си на закрилата на всички египетски богове и го последвах в първата колесница. Той развя флага си и подгони конете. Поехме по един кервански път и тялото ми заподскача върху торбите със зоб, хванах се с двете ръце за стените на колесницата, ударих си носа и застенах. Но стенанията ми се удавиха в громола на колелата, а отзад колесничарите подвикваха неистово от радост, че са се измъкнали в пустинята, далеч от пъклената жега на глинените постройки.

Така пътувахме целия ден. Нощувах, проснат върху торбите със зоб по-скоро като мъртъв, отколкото като жив, и проклех деня на моето раждане. На другия ден опитах да пътувам прав, като улових Юю през кръста, ала не след дълго колесницата се натъкна на камък, аз полетях в широка дъга и зарових глава в пясъка. Трънаците изподраха лицето ми, но това вече нямаше особено значение за мен. При следващото ни нощуване Юю беше обезпокоен от състоянието ми и обля главата ми с вода, въпреки че, за да я пести, не даваше на войниците да се напият като хората. Държеше ме за ръцете и ме уверяваше, че пътуването ни вървяло добре и ако утре не ни нападнели четници, то може би още на четвъртия ден сме щели да срещнем съгледвачи на Азиру. За да ме залисва, заразказва впечатленията си от войната:

— Честно казано, няма нищо по-еднообразно от войната, защото тя представлява нескончаемо чакане. Войната е напразно очакване на противника — той вечно закъснява и никога не е там, където го очакваш. Войната е напразно очакване на храна, тъй като във военно време храната винаги закъснява и нищо не е толкоз досадно, както мудността на обоза. Войната е безполезно местене от едно място на друго и завръщане пак там, откъдето си тръгнал, разтакаване насам-натам, докато езикът ти залепне за небцето и краката ти се вдървят. Но тъкмо в това се състои военното изкуство и за да го усвои, офицерът е длъжен да посещава военна школа, да се научи да чете и пише. Всичко това се нарича война. А сетне противникът винаги идва точно тогава, когато никой не го очаква. Освен туй никога не напада по начина, по който са те учили, че напада и се разгръща. По време на битката нито военачалникът се интересува от бойците си, нито те от него, ами всеки вика с цяло гърло, удря и блъска когото завърне. Побегне ли противникът, тогава военачалникът получава големи почести, умението му бива похвалвано и фараонът му подхвърля златна огърлица от верандата си. Ала побегнем ли ние, всеки гледа да спаси кожата си, изписват се куп донесения и който остане жив, бива наказван с камшици, а военачалника го окачват на стената с главата надолу. Но ако е достатъчно високопоставен, случва се въпреки поражението да му подхвърлят огърлица от фараонската веранда, разгромът му се въздига в победа и се отбелязва на камък, за да се помни вечно. Ето какво представлява войната, цареви Синухе, така че не се оплаквай от несгодите, ами бъди благодарен на съдбата си, че не ти се налага да воюваш.

По такъв начин той ме успокояваше, докато заспах, но посред нощ се събудих от страхотни викове, тропот на копита и трясък на коли. Запалихме факли и видяхме, че двамата нощни стражи лежаха с прерязани гърла и плувнали в кърви. Една от колесниците беше открадната заедно с конете, а останалите коли и коне представляваха невероятна бъркотия от преплетени прицепи, поводи и колела. След като ги оправихме, продължихме пътя си, макар че още беше тъмно. Вече не се оплаквах от несгодите на пътуването, защото нощните похитители сигурно бяха отишли да повикат помощ, за да ни нападнат и да се домогнат до конете, колесниците и водата ни. Юю казваше, че за четниците конете, бойните колесници и водата били по-скъпоценни от злато. Затова налитали също на египтяни и им отнемали конете и колесниците.

Съмна се и главата почна да ме боли от слънчевия пек, пясъкът дразнеше очите ми и езикът ми залепна за небцето. По едно време изгарящият пустинен вятър довя миризма на дим и кръв, конете запръхтяха и колесничарите прикачиха косите към колесниците си. След като заобиколихме няколко червени възвишения, се озовахме при един извор. Наоколо му се виждаха опожарени колиби и обрани до голо трупове, чиято кръв бе изтекла в пясъка и гарвани кълвяха очите им. Насреща ни се втурнаха копиеносци и няколко стрели профучаха покрай нас, но четниците, които се бяха сражавали тук (така и не разбрах дали срещу хора на Азиру, срещу пастири или някоя друга чета), се съобразиха със силите и колесниците ни и предпочетоха да се оттеглят. Задоволиха се само да ни подвикнат гърбом по някоя хула и закана и да размахат копия, ние обаче ги подминахме и продължихме пътя си, макар че на хората на Юю доста им се искаше да ги насметат с колесниците си за упражнение.

През следващата нощ на хоризонта видяхме заревото на огньове или пламнали къщи. Юю каза, че наближаваме края на пустинята откъм Сирия. Нахранихме конете и на лунна светлина предпазливо продължихме напред, докато, съвсем изнемогнал, аз заспах върху торбите със зоб в колесницата. Събудих се на зазоряване, когато Юю безцеремонно ме тръшна на пясъка. Подире ми захвърли глинените плочки и пътните ми сандъчета, обърна конете и ми подвикна няколко окуражителни думи, поверявайки ме изцяло на египетските богове. Сетне подкара в неудържим галоп, така че по камъните заизскачаха искри от колелата, и останалите колесници го последваха.

Изтрих пясъка от очите си и видях, че откъм планините се задаваше група сирийски колесници с флагове и се разгръщаше ветрилообразно за бой. Спомняйки си за моята мисия, аз се изправих и с две ръце размахах над главата си символа на мира — зелена палмова клонка, въпреки че по време на пътуването листата й се бяха свили и изсъхнали. Но колесниците ме подминаха, без да ми обръщат внимание, и само една стрела изсвистя злобно като оса покрай ухото ми и се зарови в пясъка зад мен. Групата подгони отреда на Юю и видях как той и хората му изхвърляха не само торбите със зоб, но и меховете с вода, за да облекчат колесниците си. Така те успяха да се отскубнат с изключение на една колесница, чиито коне се бяха препънали в камъните. Нападателите я връхлетяха, обърнаха я, събориха конете и убиха войниците в нея.

След напразната гонитба колесниците на Азиру се завърнаха при мен и колесничарите им слязоха. На висок глас им обясних мисията си и им показах глинените плочки от фараона. Но те не се интересуваха от обясненията ми и равнодушно се приближиха, пъхнали в пояса ръце, от които все още капеше кръв. Ограбиха ме, отвориха сандъчетата и прибраха златото, съблякоха ме, завързаха ръцете ми за една колесница и аз трябваше да ги следвам тичешком. Докато караха, мислех, че ще издъхна, пясъкът протриваше кожата на коленете ми, а колесничарите нехаеха при виковете ми, макар че ги заплашвах с яростта на Азиру. Всичко това трябваше да изстрадам заради фараон Ехнатон.

При това тичане сигурно щях да умра, ако станът на Азиру не беше разположен непосредствено зад планините, от другата страна на прохода. Полуослепял, там видях много шатри, край които пасяха коне, а бойните колесници и волските коли бяха подредени като стена около стана. Повече нищо не видях и дойдох на себе си едва когато роби заляха лицето ми с вода и разтриха крайниците ми с масло. Един грамотен офицер забелязал моите глинени плочки, след което към мен се отнасяха най-почтително и ми върнаха дрехите.

Когато отново можех да се движа, заведоха ме в шатрата на Азиру, където миришеше на лой, вълна и тамян. Азиру, окичен със златни огърлици и пристегнал къдравата си брада със сребърна мрежичка, ме посрещна с лъвски рев, пристъпи към мен, прегърна ме и рече:

— Много съжалявам, че хората ми са се отнесли лошо към теб, но е трябвало да назовеш името си, да им кажеш, че си пратеник на фараона и мой приятел. Освен туй редно е било по стародавен обичай да размахаш над главата си палмова клонка като символ на мира. А ти, както разказват хората ми, си се нахвърлил срещу тях с нож в ръка и с яростен рев, та се наложило да те укротяват с риск за живота си.

Коленете ми горяха от болка, китките ми сякаш бяха прекършени, та обзет от горчивина, аз му рекох:

— Погледни ме и кажи дали изглеждам опасен за живота на твоите хора. Те счупиха палмовата ми клонка, ограбиха ме, даже дрехите ми свалиха, надсмяха ми се и стъпкаха глинените плочки от фараона. Затуй трябва да ги накажеш и поне неколцина от тях да нашибаш с камшици, за да се научат да уважават един пратеник на фараона.

Но Азиру подигравателно разпери дрехата си, учудено вдигна ръце и ме увери:

— Сигурно си сънувал лош сън, Синухе. Какво съм виновен аз, че при изнурителното пътуване си разранил коленете си? Пък и заради един окаян египтянин не мога да наказвам най-добрите си хора, а приказките на някакъв фараонски пратеник ми досаждат като бръмчене на мухи.

— Азиру — не преставах аз, — повелителю на много царе, накарай да нашибат с камшик поне оня, който безсрамно ме бодеше с копието си по задника, докато тичах подир колесниците! Заповядай да го накажат и аз ще се задоволя с това, защото трябва да знаеш, че като подарък нося мир за теб и за Сирия!

Азиру се разсмя гръмогласно, затупа се с пестници по гърдите и извика:

— Хич не ме трогва, че жалкият ти фараон пълзи в прахта пред мен и ме моли за мир. Но иначе говориш разумно и понеже си мой приятел и приятел на жена ми и сина ми, ще заповядам да накажат оня, дето с копие е разранил задника ти, за да те насърчава да тичаш. Това накърнява благоприличието, а както знаеш, аз воювам с чисто оръжие и в името на възвишени цели.

Така аз бях удовлетворен да видя как пред струпаната край шатрата на Азиру войска набиха моя най-злостен мъчител. Другарите му ни най-малко не го жалеха — подиграваха го, превиваха се от смях при писъците му и го сочеха с пръст, защото бяха войници и в досадливата си професия бяха петимни за всяко разнообразие. Азиру несъмнено щеше да остави да го бият до смърт, но като видях как месото му се отделя от ребрата и кръвта му изтича, аз реших, че гърбът му гори не по-малко от задника и коленете ми, вдигнах ръка и пощадих живота му. При вида на окаяното му състояние накарах да го пренесат в шатрата, която Азиру за голямо неудоволствие на живеещите в нея офицери ми бе предоставил. Неговите другари с въодушевени викове ме похвалиха, предполагайки, че след побоя ще го изтезавам по най-изтънчени начини. Аз обаче намазах гърба му със същите мехлеми, с които церях коленете и задника си, превързах раните му и му дадох бира да утоли жаждата си, така че накрая той ме помисли за луд и престана да ме уважава.

Вечерта Азиру ме нагости в шатрата си с печено овнешко и варен в мазнина булгур. Ядох с него, с велможите му и с пребиваващите в стана хетски офицери, чиито наметала и нагръдници бяха украсени с изображения на двуостри секири и на крилатото слънце. Пихме вино и всички се отнасяха дружелюбно и благосклонно към мен, смятайки ме за глупак, понеже бях дошъл да им предлагам мир тъкмо когато най-много им беше нужен. Говореха приповдигнато за свободата и бъдещата мощ на Сирия, за ярема на потисничеството, който били смъкнали от врата си. Но щом пийнаха повечко, те започнаха да спорят и да се препират, някакъв мъж от Йопия извади ножа си и го заби в гърлото на един аморит. Потече кръв, ала бедата не се оказа голяма, понеже ножът не беше прекъснал сънната артерия. Успях да му помогна с умението си и той ме възнагради богато. Това също беше повод да ме смятат за глупак.

Нищо нямаше да се промени, ако го бях оставил да умре, защото още докато бях в стана, същият аморит придума слугите си да намушкат мъжа от Йопия, който бе вдигнал нож срещу него, а пък за да запази реда във войската си, Азиру заповяда да окачат аморита с главата надолу, преди още раната му да беше заздравяла. Към собствените си хора Азиру се държеше по-строго и по-жестоко, отколкото към останалите сирийци, тъй като те най-много завиждаха на властта му и заговорничеха срещу него, така че, властвувайки, той сякаш седеше постоянно върху мравуняк.