Мика Валтари
Синухе Египтянина (9) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

За обучението в Дома на живота към големия храм на Амон трябваше да отговарят царските лекари, и то всеки за своята специалност. Те обаче идваха рядко, защото кръгът на пациентите им беше голям, за услугите си получаваха богати възнаграждения и живееха в просторни къщи извън града. Но щом в Дома на живота дойдеше пациент, чието страдание затрудняваше обикновените лекари и те не се наемаха с лечението му, тогава пристигаше царски лекар и пред учениците от своята специалност демонстрираше вещината си. Така и най-бедният болен можеше в чест на Амон да получи помощ от царски лекар.

В Дома на живота от пациентите се вземаха подаръци според възможностите им. Много от тях носеха бележка, че някой обикновен градски лекар не е могъл да излекува страданието им, а най-големите сиромаси идваха направо там и никой не им искаше отплата. Всичко това беше хубаво и правилно, но аз все пак не завиждах на болните бедняци, над които неопитните се упражняваха и учениците можеха да ги лекуват, за да придобият умение. За тях не се хабяха обезболяващи средства и те без упойка трябваше да понасят клещите, ножа и огъня. Затуй откъм предните зали, където се приемаха сиромасите, често се носеха викове и стенания.

Медицинската подготовка и практика траеше дълго даже и при най-способните. Трябваше да се запознаем с лекарствата, а също и с билките, да се научим кога да ги берем, как да ги сушим и как да правим отвара от тях, защото при нужда лекарят трябваше да умее сам да приготвя церове. Аз и мнозина други роптаехме, понеже не разбирахме ползата от това, след като от Дома на живота срещу рецепта можеха да се получат всички известни лекарства готови — размесени и дозирани. Ала за мен, както ще стане дума, тези занимания впоследствие все пак се оказаха много полезни.

Изучавахме частите на тялото, дейността и предназначението на човешките органи. Упражнявахме се да боравим с ножа и с клещите за вадене на зъби, но преди всичко нужно бе да свикнем чрез опипване на телесните кухини и кожата да установяваме заболяванията, да ги откриваме по човешките очи. Трябваше да умеем да се справяме с раждания, при които бабуването беше безсилно. Според случая трябваше да знаем как да предизвикваме и как да успокояваме болки. Да се научим да различаваме леките заболявания от тежките, душевните от физическите. Да умеем да отсяваме истината от неистината в думите на пациента и да го разпитваме най-подробно, за да придобием ясна представа за болестта.

При това положение не е трудно да се разбере, че колкото повече напредвах в образованието си, толкова по-дълбоко осъзнавах оскъдността на моите познания. Навярно подготовката на лекаря свършва едва когато той смирено признае пред себе си, че всъщност нищо не знае. Не е редно обаче да споделя това с обикновените хора, защото най-важно от всичко е пациентът да вярва в лекаря и да има доверие в познанията му. Тази е основата, на която трябва да почива всяко лечение. Лекарят не бива никога да изпада в заблуждение. Иначе той губи доброто си име и подбива авторитета на другите лекари. Ето защо дори в домовете на богатите, където след първия лекар викат още двама или трима да прегледат някой по-тежко болен, последните предпочитат да потулят заблуждението на колегата си, а не да го разгласяват за срам и позор на лекарското съсловие. Затуй се казва, че лекарите със съвместни усилия погребват пациента си.

Навремето всичко това не ми беше известно и аз постъпих в Дома на живота, изпълнен с уважение и вяра, че в него ме очаква цялата земна мъдрост и доброта. Първите ми седмици там бяха тежки, защото новопостъпилият ставаше слуга на всички останали и сред обслужващия персонал никой не се смяташе толкова нископоставен, че да не стои над него и да не му дава нареждания. Най-напред ученикът трябваше да се научи на чистота. Нямаше мръсна работа, с която да не го натоварят, така че той се поболяваше от отвращение, докато накрая претръпнеше. Но скоро той и насън знаеше, че ножът е чист едва след като се обгори на пламък, а дрехите — когато се изварят в луга и вода.

Понеже за лекарското изкуство е писано и в други книги, тук няма какво повече да се занимавам с него. Ще разкажа онова, което се отнася до мен, което съм видял лично и за което други не са писали.

След дългия пробен срок дойде денят, в който след пречистителни ритуали ми облякоха бяла мантия и ме пратиха в приемната, за да се уча да вадя зъби на яки мъже, да превързвам рани, да разрязвам циреи и да намествам счупени крайници. За мен това не беше нищо ново — подготвен от баща си, аз бързо напредвах и станах учител на другарите си. Понякога ми даваха подаръци като на лекар и аз поръчах да изгравират в зеления камък, който бях получил от Нефернефернефер, името ми Синухе, за да подпечатвам с него рецептите.

Преминавайки от по-леки към по-трудни задачи, аз почнах да дежуря в залите за неизлечимо болни и да присъствувам на прегледите и операциите на прочути лекари, при които десет от пациентите умираха и един оздравяваше. Прозрях също така, че за лекаря смъртта не е страшилище, че за много болни тя беше милосърден приятел и след нея човешкото лице често изглежда по-щастливо, отколкото в дните на злочестия живот.

И все пак аз бях сляп и глух, преди да настъпи денят на моето пробуждане, както някога в детството, когато знаците, думите и буквите оживяха пред мен. В един момент очите ми се отвориха, събудих се сякаш от сън и развълнувано се запитах: „Защо?“ В този въпрос се крие страшният ключ към всяко истинско познание. Той е по-жилав от тръстиката на Тот и по-траен от издялания в камък надпис.

Това стана така. Имаше една жена, която не беше раждала и мислеше, че е безплодна, защото беше превалила четиридесетте. И изведнъж месечното й течение престанало. Тя дойде изплашена в Дома на живота, като предполагаше, че в нея се е вселил зъл дух и трови плътта й. Както беше предписано, аз взех няколко зърна ечемик и ги зарих в пръст. Едни от тях полях с вода от Нил, а другите — с урина от жената. Сложих пръстта на слънце и казах на жената да намине след някой ден. Когато дойде, видях, че зърната бяха поникнали. Напоените с обикновена вода бяха дребни, а другите — зелени и избуяли. Значи написаното беше истина и аз самият удивен й казах:

— Радвай се, жено! Свещеният и милостив Амон е благословил утробата ти и ще добиеш дете както всяка благословена жена.

Бедната женица заплака от радост и понеже бях възвърнал загубената й надежда, свали от китката си сребърна гривна, тежка два дебена, и ми я подари. Едва-що повярвала, тя ме запита:

— Син ли ще бъде?

Ето че ме взе за всезнаещ. Събрах кураж, погледнах я в очите и отговорих:

— Син ще бъде.

Възможностите бяха две, аз имах късмет и улучих. Жената още повече се зарадва и ми даде втора сребърна гривна, тежка два дебена.

Но след като си тръгна, аз се запитах как е възможно едно ечемичено зърно да знае онова, което никой лекар не можеше да провери, да знае и да види, преди признаците на бременността да станат забележими. Престраших се и отидох да попитам учителя си защо е така. Той ме изгледа, сякаш бях малоумен, и рече само:

— Така пише в книгите.

Това не беше никакъв отговор на въпроса ми „защо?“. Още веднъж се престраших и запитах царския акушер от родилния дом защо е така.

— Амон е цар на всички богове. Неговият поглед съзира семето, проникнало в женската утроба. Щом той разрешава да стане оплождане, защо да не разреши ечемиченото зърно да покълне от пръстта, напоена с урината на оплодена жена? — каза той и ме погледна, сякаш не бях с ума си, ала за мен и това не беше отговор на въпроса ми „защо?“.

Тогава очите ми се отвориха и видях, че лекарите от Дома на живота знаеха само писанията и обичаите и нищо повече. Запитах ли ги защо разяждащата рана трябва да се изгаря, а обикновената да се намаже с мехлем и да се превърже или защо мухълът и паяжините лекуват циреи, отговаряха ми, че така е било открай време. По същия начин служещият си с медицински нож имаше право да извършва описаните сто осемдесет и два разреза и операции. В зависимост от опита и вещината си той ги правеше по-добре или по-зле, по-бързо или по-бавно, безболезнено или причинявайки излишна болка, но не можеше да направи нищо повече, защото в книгите само те бяха описани и изобразени — друго по-рано не се е правело.

Имаше хора, които слабееха и лицата им ставаха бледи, без лекарят да може да установи някакво заболяване или увреждане. При все това те се съвземаха и оздравяваха, ако ядяха продавания скъпо и прескъпо суров черен дроб от жертвени животни. А защо ставаше така — за това не биваше да се пита. Имаше хора, които получаваха болки в стомаха, а лицето и ръцете им почваха да горят. На тях им даваха очистително и лекарства против болките. Едни се оправяха, други умираха, без лекарят предварително да е наясно кой ще оздравее и на кого коремът ще се подуе и ще умре. Защо обаче един оздравяваше, а друг умираше — за това никой не питаше и не биваше да пита.

Скоро забелязах, че поради прекаленото ми любопитство почнаха да ме гледат накриво, а постъпилите след мен ме изпреварваха и си позволяваха да ме наставляват. Тогава съблякох бялата си мантия, измих се и излязох от Дома на живота. Имах две сребърни гривни, които тежаха общо четири дебена.