Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sinuhe egyptiläinen, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод от фински
- Борис Парашкевов, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 63 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мика Валтари. Синухе Египтянина
Рецензент: Ееро Сувилехто
Консултант: Сергей Игнатов
Редактор: Юлич Димитрова
Художник: Владимир Калинов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Красимир Градев
Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова
ДИ „Народна култура“, 1986
История
- — Добавяне
6
След туй вече не ми беше до смях и веселие, макар палатът и дворът да гъмжаха от хора. Народът пиеше вино и бира и изпитваше неописуем възторг от всички дяволии, които Каптах непрестанно измисляше. Той бе забравил патилата си в харема, а удареното му око бяха наложили с парчета прясно месо, та вече не го болеше, макар че все още беше синьо. Но мен какво ме измъчваше — това не мога да ви кажа, защото не знам.
Мислех си, че във Вавилон имах още много неща за изучаване. Само донякъде бях усвоил гадаенето по овчи черен дроб и все още не умеех да капвам зехтин във вода, както го правеха жреците. Бурабуриаш ми беше много задължен за моето лекарско умение и за приятелството ми и знаех, че на тръгване щеше да ме обсипе с големи подаръци, ако останех негов приятел. Ала колкото повече размислях, толкова повече ме смущаваше ликът на Минея, въпреки че тя се бе държала дръзко с мен. Мислех си също за Каптах, който довечера трябваше да умре заради налудничавата прищявка на царя. Без да поиска съгласието ми, той бе избрал моя слуга за мним цар.
Тези разсъждения ожесточаваха сърцето ми и аз реших, че след като Бурабуриаш се бе провинил спрямо мен, мое право беше да му отвърна по същия начин, макар вътрешно да съзнавах, че тази мисъл престъпваше всички закони на приятелството. Но аз бях чужденец и самотник и добрите нрави не ме обвързваха. Ето защо надвечер се спуснах до брега, наех гемия с десет гребци и им казах:
— Днес е денят на мнимия цар. Знам, че сте пияни от радост и не ви се гребе. Ще ви дам обаче двойно по-голяма отплата, защото заможният ми чичо почина и трябва да отнеса тялото му при неговите предци. Налага се да го сторя, преди неговите деца и моят брат да са подели спор за наследството и аз да остана с празни ръце. Затуй ще ви възнаградя богато, ако стигнем възможно по-бързо. Очаква ни дълъг път, защото нашите предци почиват в старото ни имение близо до границата с Митани.
Гребците замърмориха недоволно, ала аз им купих две делви бира и им казах да пият до залез-слънце, а на смрачаване да са готови за потегляне. Тогава те разгорещено се възпротивиха:
— По тъмно изобщо не тръгваме, нощта е пълна с всякакви големи и малки таласъми и зли духове, дето надават страхотни крясъци, пък може и гемията да преобърнат или да ни погубят!
— Ще принеса жертва в храма, за да не ни сполети нещастие по пътя — успокоих ги аз. — А звънът на среброто, което ще получите след пристигането ни, положително ще заглуши крясъка на таласъмите.
Отправих се към кулата, където почти нямаше хора. Заради празника на мнимия цар всички жители на града се бяха събрали около палата. В двора на храма принесох в жертва една овца и огледах черния й дроб, но мислите ми бяха толкова объркани, че по него не отгатнах нищо съществено. Забелязах само, че бе по-черен от обикновено и вонеше, та ме обзеха лоши предчувствия. Изцедих кръвта на овцата в един мях и го отнесох под мишница в палата. Когато прекрачвах прага на царския харем, над главата ми се стрелна лястовица, която сгря сърцето ми и ми вдъхна кураж, беше птица от моята родина и реших, че ми носи щастие. На евнусите в харема казах:
— Оставете ме насаме с обезумялата девойка, за да прогоня дявола от нея!
Подчиниха ми се и ме въведоха в една стаичка. Там обясних на Минея какво трябваше да стори и й оставих ножа и напълнения с кръв мях. Тя обеща да послуша съвета ми и аз си тръгнах. Затворих вратата след себе си и предупредих евнусите никой да не я безпокои, защото съм й дал цяр за прогонване на дявола, а той може да се всели в оня, който отвори вратата без мое нареждане. Не бяха нужни повече уверения, за да ми повярват.
Слънцето клонеше на залез и във всички помещения на палата нахлуваше кървавочервена светлина. Каптах отново ядеше и пиеше, а Бурабуриаш му прислужваше с насмешка, като от време на време се кикотеше като момиче. Край масите в локви от вино лежаха заспали пияни мъже — високопоставени и нискостоящи.
— Искам да се убедя — обърнах се към Бурабуриаш, — че смъртта на Каптах ще бъде безболезнена. Той е мой слуга и като всеки господар аз отговарям за него.
— Тогава трябва да побързаш — отвърна Бурабуриаш. — Старецът вече размесва отровата с вино и слугата ти ще умре при залез-слънце, както го изисква обичаят.
Намерих стареца — придворния лекар, който не се усъмни, когато му казах, че царят ме изпраща. Тананикаше си, приказваше си сам и ми рече:
— Не е ли по-добре сам да размесиш отровата, че ръцете ми треперят от виното, очите ми сълзят и нищо не виждам. Да знаеш само колко съм се смял днес на дивотиите на твоя слуга!
Излях неговата смес и сипах във виното маков сок, като внимавах дозата да не е смъртоносна за Каптах. Отидох с чашата при него и казах:
— Каптах, възможно е никога повече да не се срещнем, защото ти се възгордя и утре навярно няма да ме познаваш. Затуй изпий тази чаша, която ти поднасям, та като се върна в Египет, да мога да разказвам, че с владетеля над четирите края на света сме били приятели. Изпивайки я, запомни, че каквото и да ти се случи, аз винаги ще ти мисля само доброто. И не забравяй нашия скарабей!
— Думите на този египтянин щяха да са като бръмчене на муха в ушите ми, ако те и без туй не ми бръмчаха от виното, та не чувам какво ми приказва — рече Каптах. — Но от чаша вино никога не съм се отказвал, както е известно на всички и както днес според силите си се постарах да докажа на моите поданици, от които съм безкрайно доволен. Затуй ще изпия предложеното ми вино, макар добре да знам, че утре в бедната ми глава ще препускат диви магарета!
Той изпразни чашата и в този миг слънцето залезе. Внесоха факли и запалиха лампите. Всички станаха прави, замлъкнаха и в палата настъпи пълна тишина. А Каптах сне от главата си короната на вавилонския цар и каза:
— Проклета корона, омръзна ми да ми притиска главата. Краката ми изтръпват, а клепачите ми тежат като олово, та най-добре ще е да ида да спя.
Той дръпна върху себе си тежката покривка за маса и се отпусна на пода да спи. Заедно с покривката върху него се разсипаха кани и бокали, така че той плуваше до гуша във вино, както сам бе обещал сутринта. Царските слуги го съблякоха и навлякоха изцапаните с вино дрехи върху Бурабуриаш, сложиха царската корона на главата му, подадоха му символите на властта и го пренесоха да седне на трона.
— Днес денят бе изтощителен — заяви Бурабуриаш. — Но аз въпреки това запомних някои от вас, които по време на шегата не проявиха достатъчно уважение към мен, надявайки се вероятно, че случайно може да се задавя с горещ бульон. Затова прогонете с камшици налягалите по пода, почистете залата и разкарайте тълпата от двора. А този смахнат, който ми омръзна, напъхайте в делва за вечни времена, ако вече е умрял.
Обърнаха Каптах по гръб, придворният лекар го опипа с треперещи от виното ръце и впери в него замъглен поглед.
— Този мъж действително е мъртъв като торен бръмбар — удостовери той.
Сетне слугите внесоха огромна делва, в каквито вавилонците запечатват покойниците си, положиха Каптах в нея и я замазаха с глина. Царят заповяда да я отнесат според обичая в подземието при останалите мними царе, но тогава аз се обадих:
— Този човек е египтянин и е обрязан като мен. Затова по египетски обичай съм длъжен да балсамирам тялото му, за да устои на смъртта, и да го снабдя с всичко необходимо за Западната страна, та да може там да яде, да пие и да се забавлява, без да работи. Всичко това трае тридесет или седемдесет дни в зависимост от положението на мъртвеца приживе. С Каптах, струва ми се, ще се справя за тридесет дни, защото той беше само мой слуга. След туй ще го върна и ще го оставя сред предшествувалите го мними царе в подземната гробница под твоя палат.
Бурабуриаш ме изслуша с любопитство и рече:
— Така да бъде, макар че според мен усилията ти ще отидат напразно, защото мъртвият човек остава да лежи, а духът му броди неспирно и се храни с отпадъците по улиците, ако близките му не запазят неговото тяло в глинена делва вкъщи, та той да получава дела си от домашната трапеза. Това очаква всекиго освен мен, понеже съм цар и след смъртта ми боговете ще ме приберат при себе си. Затуй, като умра, за разлика от другите мен няма да ме е грижа за моята каша и бира. Но ти постъпи с него както искаш, щом така повеляват обичаите на твоята страна. Аз не се противопоставям на обичаите, а напротив — моля се дори на непознати богове и търся от тях прошение за греховете, които не съм извършил, защото сигурното си е сигурно.
Наредих на слугите да пренесат глинената делва с тялото на Каптах в паланкина, който бях поръчал да чака край стената на палата. Но преди да тръгна, казах на царя:
— В течение на тридесет дни няма да се виждаме. Докато балсамирам тялото, не бива да се срещам с други хора, за да не се вселят в тях духовете, които витаят около него.
— Съгласен съм — засмя се Бурабуриаш. — А ако се появиш, ще накарам слугите ми да те прогонят с тояги, за да не вкараш зли духове в палата ми!
В паланкина направих отвор в меката глина, с която бе замазана делвата, та Каптах да има въздух за дишане. След туй скришом се промъкнах обратно в палата и влязох в харема, където евнусите ме посрещнаха с голямо облекчение, понеже се опасяваха, че царят всеки миг може да дойде.
Едва отворил вратата на стаичката, в която бях оставил Минея, аз отстъпих назад, заскубах косите си и се завайках:
— Елате да видите каква беда се е случила! Тя лежи мъртва, до нея е окървавеният нож и чак по косите й има кръв!
Евнусите дотичаха и примряха от ужас, защото изпитваха страх при вида на кръв и не смееха да пристъпят по-близо. Те горестно заплакаха, понеже се бояха от гнева на царя, ала аз им казах:
— Сега и вие, и аз хлътнахме в един и същ капан. Бързо донесете някаква постелка, в която да увием тялото й и измийте кръвта от пода, за да не узнае никой за случилото се! Въпреки че царят още не бе виждал тази девойка, той очакваше голяма наслада от нея и страшно ще се разгневи, ако научи, че в небрежността си вие и аз сме я оставили да умре, както желаеше нейният бог. Тичайте бързо и доведете някоя друга девойка, за предпочитане такава, която идва от далечна страна и не говори вашия език. Пременете я и я нагиздете за пред царя, а ако се противи, набийте я с пръчки пред него, защото това му доставя удоволствие, и ще получите голяма награда.
Евнусите прозряха умното ми предложение и след кратко пазарене им дадох половината от среброто, което според тях щяла да струва новата девойка, макар да знаех, че те ще си го присвоят, защото естествено щяха да я купят със среброто на царя. А и от него щяха да си присвоят, като накарат продавача да напише на глинената плочка по-висока цена от заплатената. Такъв е бил и такъв ще си остане навикът на евнусите навред по света, но аз не исках да се препирам с тях. Донесоха ми един килим, в който увих тялото на Минея, и по тъмни пътеки ми помогнаха да го пренесем до паланкина, в който вече се намираше делвата с Каптах.
Така в тъмна доба аз напуснах Вавилон като беглец, загубвайки много злато и сребро, въпреки че там можех да забогатея и да натрупам още повече знания. Носачите роптаеха и се питаха:
— Какъв ли е тоя човек, дето ни кара да ходим в нощния мрак без факли? Товари на паланкина ни погребални делви и царски килими, та вратовете ни се превиват като на волове в ярем и дръжките прежулват кожата по раменете ни. Черните ни дробове се свиват от страх, че в тъмното трябва да носим трупове, а от килима по вратовете ни се стича кръв. За всичко това ще искаме добре да ни заплати.
Щом пристигнахме на брега, ги накарах да прехвърлят делвата в гемията, а килима пренесох сам и го пъхнах под навеса. Казах им:
— Слушайте, роби и кучи синове! Ако някой ви разпитва, запомнете, че тази нощ не сте виждали и не сте чували нищо. За услугата ще дам всекиму по къс сребро.
Те заскачаха от радост и завикаха:
— Услужихме на знатен господар, ала ушите ни са глухи и очите ни са слепи, тъй че нищо не сме видели и не сме чули тази нощ!
Освободих ги, макар да знаех, че щяха да се напият, както открай време са постъпвали носачите, и в пияно състояние щяха да раздрънкат видяното. Но нямах начин да го предотвратя, защото бяха осем яки мъже и дори да исках, не можех да ги погубя и да ги хвърля в реката всичките.
Тръгнаха си и аз събудих гребците. При изгрева на луната те спуснаха весла във водата и ме изведоха от града, прозявайки се и проклинайки съдбата си, понеже имаха главоболие от изпитата бира. Така аз избягах от Вавилон, без да знам защо го сторих. Вероятно това е било написано на звездите още преди моето раждане и не можеше да се промени.