Мика Валтари
Синухе Египтянина (69) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

Друго за престоя ми в Тива почти няма какво да спомена, но ще продължа разказа си за него, понеже оттам насетне само неприятности остават за описване. По поръка на фараона трябваше да намина в златния палат, въпреки че страхът ми от Мехунефер беше голям и трябваше да се промъквам покрай стражите и придворните като заек, придържащ се към храстите от страх пред хищен орел. Там се срещнах със скиптроносеца Ейе, който — съвсем помръкнал и загрижен — открито ми каза:

— Синухе, всичко се изплъзва от ръцете ми и се боя, че от ден на ден все по-лошо ще става. Опитай се да вразумиш фараона и ако няма друг начин, дай му да пие упоително, за да се закроти и да забрави съновиденията си. Всяка негова следваща заповед е още по-безумна, та ми се струва, че изобщо не разбира накъде вървят нещата. Вкусът на властта вече направо ми нагарча, а пък и оня проклетник Хоремхеб заговорничи срещу мене и спира в Мемфис натовареното зърно, което изпратих за Сирия съгласно мирния договор и с цел да се сдобия със злато. Хоремхеб става все по-нагъл, не се подчинява на моите нареждания и управлява в Мемфис, сякаш е наместник на фараона там, макар да му е добре известно, че аз тук съм наместникът на фараона. Скоро закривеният скиптър в ръката ми наистина ще се окаже безпомощен и от камшика ми няма да има никаква полза, след като фараонът забрани смъртното наказание и не разрешава престъпниците да бъдат бити с тояги. Как си представя, че народът може да уважава законите, щом на крадеца вече не бива да се отсича ръка за назидание, нито да се отрязват нечии уши или нос? Това не го проумявам, защото така е било открай време и така би трябвало да си остане занапред, за да се запази уважението към законите. Ала как ще се запази това уважение, като законите всеки ден се изменят според хрумванията на фараона? Папирусовите свитъци пред трона изтъняват и се продупчват от непрекъснатото изчегъртване и поправяне на текста.

Той горчиво въздъхна и продължи:

— Жреците на Амон ме налитат като оси. Разумни мъже са: тачат старите обичаи, готови са на мир и сговор при умерени условия и биха допуснали Атон да властвува редом с Амон, защото и те са изплашени, че народът вече не почита никой бог. Хората сякаш изживяват последния си ден и казват: „Да ядем и пием, че утре ще си отидем и след смъртта няма да ни има.“ Повярвай ми, Синухе, не се ли вразуми фараонът, всичко това ще свърши ужасно. Ако ли пък не желае да се вразуми, тогава черепът му ще трябва да се отвори и за това си ни нужен ти, Синухе. За лекарската си отговорност не се тревожи — други ще я поемат наравно с теб. От специалисти по черепа и от хирурзи към тукашния Дом на живота вече събрах множество доказателства, които неопровержимо свидетелствуват, че заболяването на фараон Ехнатон е напреднало достатъчно и е уместно постоянното му главоболие да се излекува чрез трепанация. Освен туй, както знаеш, бедрата му продължават да наедряват и да се обезформят, така че той скоро не ще може да се движи. Много даровити лекари са на мнение, че водата, която го издува, се е вдигнала в главата му и е наложително да се източи.

Нямах намерение да разговарям с него за медицина, та запитах иронично:

— Роговете ли са решили кой ще бъде неговият наследник, или ти сам ще го избереш, жрецо Ейе?

Той се намръщи, повдигна ръце и рече:

— Ако си бях останал жрец като по-рано, сега щях да си живея на спокойствие в Хелиопол да събирам мед от пчелиците и да мажа лицето си с елей. Обаче онази проклетница ме поведе със себе си и ме зарази със собственото си властолюбие, та вече нямам мира. Макар и мъртва, тя дори в съня ми ме преследва, а душата й на няколко пъти ми се явява в градинската постройка и в тронната зала. Не, Синухе, който веднъж е вкусил властта, той все по-жадно се стреми към нея и тази жажда е най-страшната от всички човешки страсти. Но пък и насладата при нейното утоляване е по-голяма, отколкото при всяка друга човешка страст. Благодари на съдбата си, Синухе, ти, който си самотен, че не познаваш тази страст. Честна дума, ако бях владетел на Египет, щях да намеря средства да успокоя народа, да върна всичко постарому и да направя фараонската власт по-силна от когато и да било, преди Амон и Атон да господствуват редом и да си оспорват могъществото. За тази цел на Атон му е нужен образ, та народът да го разбира и да прозре, че той по нищо не се отличава от другите богове. Защото фараон Ехнатон съвсем погрешно схвана и опорочи учението и замислите ми, които му втълпих още като юноша. Ти, Синухе, знаеш как постъпва един лекар, когато някой побеснял пациент буйствува и не може да се усмири. Нали тогава лекарят го рязва с нож, вкарва рогчето си във врата му и оставя кръвта да тече, докато болният се успокои. Ако имах власт, аз наистина щях да направя така, че да тече кръв, и народът непременно щеше да се успокои.

Нежеланието ми да разговаряме за медицина не намаляваше, понеже не виждах изгледи да излекувам невежеството му по медицинските въпроси. Затуй отново запитах:

— Избрал ли си му вече наследник, жрецо Ейе?

Той пламна, вдигна отбранително ръце и каза:

— Не говори така, аз действително не съм държавен изменник и знаеш, че съм му предан. Ако преговарям с жреците, правя го за негово добро и за да запазя властта му. Но умният не се осланя само на една стрела, ами държи в колчана си по няколко. Затуй ще ти намекна, че Семнехкере още е момче, обаче велики царски съпруги и по-рано са си окачвали царската брада и са управлявали на фараонския престол. Както знаеш, аз съм баща на царица Нефертити, сиреч кръвта ми с намерила достъп до владетелските покои. Друго не искам да споделям с тебе, но ти го намекнах, за да си знаеш интересите. Доколкото ми е известно, ти си доста близък приятел с оня надут и славолюбив Хоремхеб. Той обаче седи върху остриетата на копията, а такова място е твърде неудобно — ненадейно може да падне и да си строши главата. Само фараонската кръв обединява двата престола и в златния палат тя трябва да тече век след век неопетнена, за да скрепява двете корони. Но тази кръв може да управлява и по женска линия, щом фараонът няма син.

Думите му ме стъписаха и аз запитах:

— Да не искаш да кажеш, че Хоремхеб, моят приятел Хоремхеб е устремил поглед към червената и бялата корона? Това са безразсъдни приказки и трябва да те е ухапало бясно куче, за да ги приказваш. Сам знаеш, че той произхожда от простолюдието и в златния палат дойде със сива бедняшка наметка на раменете.

Но Ейе навъсено обърна към мен мургавото си подпухнало лице, недоверчиво ме изгледа с потъналите си под дебели вежди очи и рече:

— Кой може да чете в сърцата на хората? Властолюбието е най-силната човешка страст и ако той има дързостта да си въобразява подобни неща, много бързо ще го накарам да слезе на земята.

Той ми разреши да се оттегля, ала мислите като пчели се рояха в главата ми, та не се и сещах да се озъртам и да се движа покрай стените, защото всичко, което ми бе наговорил за царската кръв, накара сърцето ми да пламне. В царица Нефертити изобщо не течеше царска кръв, но ако фараон Ехнатон умреше, тя щеше да поеме властта, докато дъщеря й Меритатон навърши пълнолетие и Семнехкере започне да управлява като неин съпруг. Освен в Меритатон царска кръв течеше в останалите дъщери на Ехнатон, както и в сестра му Бакетатон, обаче по мъжка линия царска кръв имаше единствено Ехнатон — със своите шамански хитрини и престъпления царската майка Тейе се беше погрижила за това. И никой не подозираше, че в моите жили може би течеше кръвта на великия фараон и на принцесата от Митани. Само свещената кръв предоставяше права над трона, поради което аз, Синухе, навярно имах право да претендирам за фараонския престол и за червената и бялата корона, без това да беше известно някому.

Но дори само мисълта за това ме караше да изтръпна, защото властта ужасяваше заешкото ми сърце, като виждах какви плодове никнеха от нея. За мен нямаше нищо по-страшно от непосилната отговорност, идеща от престола и короните, и ми беше непонятно как някой доброволно можеше да се стреми към такава отговорност. Затуй думите на Ейе за тайните помисли на Хоремхеб ми се струваха нелепи. Бях благодарен на съдбата, че в нощта на моето раждане тя с тръстикова лодка ме бе превела в бедняшкия квартал отвъд реката, благославях мургавите пръсти на царица Тейе, които бяха сплели тръстиките, освобождавайки ме от бремето на короните и от всякаква отговорност. Но по природа човек е толкова безразсъден и непоследователен, че независимо от всички уверения на моя разум сърцето ми изпитваше огорчение и усещаше неправдата, извършена спрямо мен. А пък моят разум ми подсказваше, че за мен тази неправда беше благодатна, понеже имах сърце не на владетел, а на кротък човек.

Както се лутах по коридорите на палата, обзет от трескави, горчиви мисли и без да гледам пред себе си, налетях естествено право на Мехунефер, настоятелката на игленицата, макар че бях решил да направя всичко възможно да не я срещна. Не е изключено потайните ми размисли да ме бяха отвели против волята ми право при нея, тъй като човек често сам не знае какво вършат краката му. Всеки случай здравата се изплаших при вида на дебело намазаното й лице и черните й очички, а подрънкването на многобройните накити по врата и гърдите й извикаха в ума ми трещенето на бойните колесници и щитовете, когато със завързани ръце тичах в пясъка на пустинята подир колесниците на Азирувите войници. Но като ме видя, Мехунефер се изплаши не по-малко от мен, сключи ръце, озърна се и ме дръпна зад колоните въпреки отчаяната ми съпротива. Там ме погали по бузите, огледа се боязливо и каза:

— Синухе, Синухе, гълъбче мое, вярно мое биче, дойде значи най-сетне да ме вземеш. Уверявам те, че приятелството ни в никакъв случай нямаше да те вкара в грях. Последвах те в Ахетатон, за да ти го кажа, обаче слугите, ти се отнесоха към мен подло и ме отведоха обратно на кораба. Когато скочих във водата и се върнах на брега, те отново ме хвърлиха в реката и ме бутаха с върлини, така че без малко не се удавих. Не ми оставаше нищо друго, освен да доплувам до кораба и там гребците ме изтеглиха с веслата си, което беше голям срам за мен. При все това не ти се сърдя, Синухе, защото съм убедена, че вината не беше твоя, а на безразсъдните ти слуги. Отпосле научих, че си заминал за Сирия с опасна задача и че по време на този поход си се прославил. Не знам обаче как да ти разкажа всичко и се боя, че ще нараня сърцето ти…

Тя закърши ръце, беше много объркана и черните й очички отбягваха погледа ми, та страхът ми се увеличи още повече — не можех да изтълкувам държането й другояче, освен в безумството си да почне да ме убеждава, че съм й направил дете, макар в милувките си да не бях стигнал дотам. Но тя се разплака, хвана ме за ръцете и изхълца:

— Синухе, Синухе, скъпи мой приятелю, аз съм малодушна жена и не биваше да ме оставяш сама. Не знам дали ще можеш да ме разбереш, като самият ти си толкова предан и стеснителен, но се надявам да успееш. Искам да ти кажа, че докато те нямаше, друг мъж ме погледна сластолюбиво и аз се поддадох. — Плачейки горчиво, тя утешително ме потупа по бузите и продължи: — Всъщност той не е лош човек и ми харесва, макар че не прилича на теб — як е като бик, бие ме и ще ми изскубне ушите. Затуй те моля, Синухе, иди си, за да не ни забележи двамата, че тогава ще ме бие още по-жестоко. Това не ми се иска, въпреки че понякога изпитвам наслада от болката, която ми причинява. Прости ми, Синухе, ако по този начин разбивам сърцето ти, но повече не бива да оставам насаме с теб.

Погледна ме плахо, боейки се вероятно, че и аз ще я ударя. Но облекчението ми беше толкова голямо, че на драго сърце бих се разсмял и заскачал от радост, ала се престорих на тъжен и й рекох:

— Хубавице Мехунефер, пожелавам ти да бъдеш щастлива, защото твоето щастие е и мое щастие. Помни все пак, че в сърцето си ще запазя твоя образ завинаги и никога няма да те забравя.

Не беше лъжа, защото знаех, че никога нямаше да забравя тази ужасна жена, но тя се трогна, потупа ме със сбръчканите си ръце по бузите и ми се стори, че щеше да допре устни до моите, ако не се страхуваше, че любимият й можеше да ни види. Накрая каза:

— Синухе, развълнувана от виното и скръбта, през нощта след смъртта на великата царска майка навярно съм ти наговорила странни неща. Вече не си спомням какво съм казала и се надявам, че и ти не помниш. Но ако помниш, знай, че всичките ми приказки са били чиста измислица и че с устата ми е говорело виното, а не аз. Великата царска майка беше добра, почтена жена, в нейна памет всеки ден принасяме жертви и за нея говорим само добро, особено откакто нейната душа започна да се явява в градинската постройка и нощем понякога да седи на царския престол в тронната зала с окачена царска брада.

В главата ми всичко още повече се обърка. Напълно възможно беше Мехунефер, опиянена от виното, наистина да ме е лъгала и да е съчинявала историите си, за да се поперчи. Но разговорът ни бе прекъснат от писъка на Мехунефер — тя като ужилена се отстрани от мен и с престорен възторг на лицето се втурна срещу някакъв шардански подофицер, който се зададе по коридора. Беше едър, дебел мъжага с ръце като лопати и със зачервени от бирата очи, които искряха като на бик. Камшикът му с украса от мед изплющя по гърба на Мехунефер, той я хвана за врата и извика:

— Сет и всичките му дяволи да те поразят, дърта краво, пак ли се сдушваш с други мъже!

Досетих се, че подофицерът е любимият на Мехунефер, за когото ми бе разказала, и бързо се изпарих, защото той наистина беше грамаден и страшен човек.

В харема също наминах да се обадя на вавилонската принцеса, която беше строшила гърне с фараон Ехнатон и която царица Нефертити набързо беше изпратила от Ахетатон в Тива, където пребиваваха другите жени на фараона. Беше хубава мома, заговори ме любезно, защото знаех езика й, а тя самата вече беше научила египетския език и го говореше забавно и очарователно. Макар че беше крайно недоволна, загдето фараонът не си беше изпълнил задължението спрямо нея, тя се радваше на пребиваването си в Тива и в Египет се чувствуваше по-добре, отколкото затворена във вавилонския палат. Удивена и възхитена от живота в Тива, тя ми каза:

— Никога не съм знаела, че жената може да разполага с такава свобода, както в Египет. Не ми е необходимо да закривам лицето си пред мъжете и мога всекиго да заговоря. Достатъчно е да заповядам и веднага ме отвеждат с лодка в Тива, където съм добре дошла на благородническите пиршества, без някой да се възмущава, че позволявам на хубавите мъже да обгръщат с ръка шията ми и да докосват с устни бузите ми. Ще ми се обаче фараонът да изпълни задължението си към мен, та след туй да бъда още по-свободна и да мога да се любя с всеки, с когото пожелая. Защото, ако съм разбрала правилно, в Египет съществува обичай всеки да се люби, с когото поиска, стига да го върши така, че другите да не узнаят. Смяташ ли, че фараонът скоро ще ме покани да изпълня дълга си към него? Когато около мен другите се забавляват и ми разказват какви ли не лудории, започвам много да се дразня, че все още съм целомъдрена, макар че пред мен отдавна бе строшено гърне.

Доста хубава беше, имаше по-светла кожа и по-пламенни очи от египтянките, така че добре разбирах охотата на мъжете да обгръщат ръка около шията й. Когато ме поглеждаше, в очите й проблясваха лукави пламъчета, поради което думите й ме смутиха и не знаех какво да отговоря. Тя поразгърна дрехата си и рече:

— Предполагам, че фараонът е загрижен за здравето ми и те е изпратил да ме прегледаш. Но мога да те уверя, че климатът в Египет ми понася чудесно. Безпокои ме единствено, че може би съм малко пълна, за да бъда съвсем по вкуса на египтяните. Кажи ми дали е така и не е ли необходимо да поотслабна. Кажи ми честно, като египтянин и като мой приятел, за да поправя този недостатък. Защото във Вавилон колкото една жена е по-пълна, толкова повече допада на мъжете. По тази причина там старателно се тъпчех със сладкиши и пиех сметана, за да имам повече месо по костите.

Забравих, че съм лекар, погледнах я, както ме помоли, като египтянин и неин приятел и я уверих, че няма никакъв недостатък, че повечето мъже предпочитат меката постелка пред твърдата и че в това отношение няма разлика между мъжете във Вавилон и в Египет. Посъветвах я обаче да се откаже от сладкишите и сметаната, понеже както фараонът, така и великата царска съпруга бяха мършави и дългошиести, поради което добрите нрави изискваха придворните също да бъдат мършави и дългошиести, а и женската мода се придържаше към този образец. Струва ми се, че благосклонните ми уверения все пак събудиха у нея погрешни представи, защото тя ме погледна доверително и каза:

— Както виждаш, на лявата си гръд имам брадавичка. Толкова малка е, че трябва да си доближиш очите, за да я видиш. Независимо от размерите си тя много ме дразни и ми се иска да я изрежеш. Няколко придворни дами, които бяха известно време в Ахетатон, твърдят, че такива операции си извършвал умело и че те доставяли удоволствие както на пациента, така и на теб.

Розовата й гръд бе напъпила и привличаше погледа, но от думите и поведението й забелязах, че шеметът на Тива вече я бе обзел, а пък аз нямах желание да се залавям с разпечатването на фараонски гърнета. Затуй изказах съжаление, че не нося лекарското си сандъче, и набързо си тръгнах. Не биваше да рискувам, а и Мерит ми харесваше повече от всички вавилонски принцеси. Но докато гледах на Тива и златния палат с очите на чуждоземната принцеса, аз се поучих и разбрах колко голяма беше покварата в златния палат, защото тя се беше заразила от нея и подражаваше на най-грозните египетски нрави. Затуй го разказах тук. Обаче трябва да призная, че като се разделихме, аз изпитвах по-друго угнетение. Не знам само дали то бе породено от нея или от всички останали мисли, които се рояха в главата ми. Всеки случай след срещата ни на мен ми беше по-лесно да напусна златния палат, отколкото ако си бях тръгнал само с жилата, забити от Ейе в сърцето ми.

Ще спомена още, че докато бях в Тива, една нощ пред дома ми спря паланкин и жрецът Хрихор дойде да ме навести. Припомни ми всичко станало между нас и рече:

— Не забравяй обещанието си, Синухе! Корабът вече се носи по буйната река, ала още не е късно да скочиш от него, ако пожелаеш.

— Не си спомням да съм ти обещавал нещо — отвърнах, запазвайки достойнството си. Тогава той се усмихна с усмивката на мъдрец, въртейки на палеца си свещения пръстен на Амон и с лъснало от елея лице, каза:

— Умът ти може да не е обещавал, ала сърцето ти обеща, макар ти сам да не го знаеш. Ето защо умът ти трябва да побърза и да догони сърцето ти, тъй като на зима по земята на Кеми ще плъзне глад, по петите му ще тръгнат болести, а след болестите ще потече кръв и тогава даже най-мъдрият вече не ще знае какво може да се случи.

— Разливът може лесно да се надигне — вметнах аз, — но като се надигне, събаря и повлича всички бентове по пътя си. Нищо чудно разливът, който ще надигнеш, да повлече и теб, Хрихор, теб и твоите жреци, без да мога да кажа дали ще ми е жал. Големият разлив може да нанесе много щети, но оттегли ли се, след себе си оставя повече плодородна тиня от когато и да било и реколтата става стократна.

Наместо да се раздразни, Хрихор запази мъдрата си кротост и рече:

— Сигурно се имаш за много умен, Синухе, като говориш толкоз сложно, ала сравнението ти е погрешно. По-скоро бих казал, че в мрака се кове меч и вече виждаш искрите да просъскват от острието му. Кове се меч, и то с безумството на фараона и с фанатизма на кръстовете, кове се с глада, с болестите и дори с кръвта, докато дойде време да прободе сърцето на Египет. Но щом сърцето на някой воин бъде прободено, той пада възнак и само червеите се възползуват от него да тлъстеят. Нима искаш да предадеш Египет във властта на червеите, Синухе? Дали ще е разлив или меч — все едно. Корабът все по-бързо се носи напред, но ти още можеш да скочиш с нас, Синухе, ако пожелаеш. Ако не желаеш, може да паднеш във водата и да се удавиш, щом стане късно за скачане. А ти ще скочиш, Синухе. Познавам, струва ми се, човешките сърца дотолкова, че мога да те уверя.

Успях само да му отвърна, че никой не знае какво ще стане утре. Смяташе ме за нерешителен, ала не подозираше, че в жилите ми може би тече царска кръв. Това като че ли обясняваше много от постъпките ми, които сам не разбирах и не можех да обоснова. Но съществуваше възможност то да бъде лъжа и въображение, подобно на всяко друго въображение, може би никой не познава собственото си сърце, което тласка човека към непонятни за него дела, било то злини или добрини.

Като сподели с мен всичко това, Хрихор пое обратно в мрака. Не се разделихме като врагове, но и като приятели не се разделихме. В Тива прекарах цялата пролет. Настъпи лятото с жегата си и с мухите в бедняшкия квартал, ала аз все удължавах престоя си в Тива и не исках да си тръгвам. Накрая фараон Ехнатон нареди да ме уведомят, че главоболието му се е усилило, и вече не можех да протакам заминаването си. В „Крокодилската опашка“ се сбогувах с Каптах, който ми рече:

— Господарю, както нареди, изкупих всичката налична пшеница и я складирах в различни градове. Скрих също малко зърно, защото предвидливият гледа напред, а не назад. Непрестанно се издават какви ли не недомислени наредби и закони да смущават честната дейност на търговеца. Ако настане глад, не е изключено зърното ти да бъде конфискувано и разпродадено на народа, а бирниците да приберат печалбата в кесията си, въпреки че досега такова нещо не се е случвало, пък и не е редно да се посяга на чуждата собственост и пшеница. Но вече всичко ми се струва възможно, след като излезе заповед празни гърнета повече да не се изнасят за Сирия, така че сега трябва да товаря моите тайно и с много разноски, от което печалбата ми намалява. Вече наистина не знам на главата си ли стоя или на краката, понеже тази заповед е толкова безсмислена, колкото и желанието на сирийците да купуват празни гърнета. Освен туй има забрана да се изнася пшеница за Сирия, но тази разпоредба е естествена и понятна и даже излезе прекалено късно, защото сега в цял Египет не може да се купи ни едно зрънце, за да се изпрати в Сирия. Срещу такива наредби и закони нямам нищо против, тъй като те успокояват народа, а тяхното издаване по стар обичай се протака дотогава, докато търговецът успее да си осигури печалбата и появата им с нищо не го ощетява. Обаче законът за празните гърнета е глупав и безсмислен. И той, разбира се, може да се заобиколи, като гърнетата преди превоза се напълнят с вода, за да не са празни. При това за износа на обикновена вода все още не е нужно да се плаща налог, независимо че бирниците на фараона са измислили какви ли не налози.

Освен туй Каптах каза:

— Блазе ти, господарю! Ако не се случи нещо непредвидено, след идната зима с пшеницата си ще бъдеш най-заможният човек в Египет и само фараонът ще бъде по-богат от теб. Трябва обаче да призная голямото си безпокойство от размирните времена, от роговете и кръстовете. Колкото и да смятам фараон Ехнатон за способен владетел, тъй като при неговото управление забогатях, все пак ми се иска царуването му да свърши и всичко да тръгне постарому, че в мир и сигурност да мога да се наслаждавам на богатството си, закрилян от добър ред и законност. И робите си вече не мога да разбера — държат се нахално, от ден на ден стават по-дръзки и не щат да ядат мухлясалото жито и гранивото масло, ами лисват паницата си в лицето на старшия. Пък и не смея да ги оправя с тоягата си, защото чух, че някакъв роб се нахвърлил върху стопанина си, изтръгнал му тоягата, набил го и избягал. Такова нещо още не беше се случвало и няма да е излишно, ако за назидание окачат няколко непокорници на стената с главата надолу. Дори измежду моите роби да ги вземат, пак няма да съжалявам за загубата.

Припомних му, че той самият е бил роб и е изпитал робската орисия, ала Каптах се ядоса и отвърна:

— Робът си е роб, господарят си е господар и това е най-добрият ред — така е било и така ще бъде винаги. В такъв ред няма никаква грешка. Най-доброто доказателство за това е, че аз, бившият роб, сега съм богаташ, дебелея благодарение на способността и умението си и същото може да стане с всеки роб, ако е умен и способен и ако умее да лъже и да краде като мен. Нима този ред не е най-добрият, щом дава всекиму еднакви възможности? Освен туй робът винаги се е хранел с мухлясало жито, граниво масло и кисела бира и в това няма какво да се променя. Редно е също така робът да бъде бит често и яката, за да вярва и почита господаря си и да хвали пред другите силната ръка на своя стопанин. Защото не яде ли бой, робът веднага става нахален и смята господаря си за малодушен. Всичко това го знам най-добре аз, който съм бил роб. Колко пъти задникът и краката ми са подпухвали от сладостното шибане на пръчката, без това ни най-малко да ми навреди. Напротив, научи ме още по-ловко да крада и да лъжа, така че на драго сърце бих предал този урок и на собствените си роби.

По тези въпроси беше излишно да споря с него. Сбогувахме се, също с Мерит и с малкия Тот. За мое огорчение и противно на надеждите ми не можех да ги взема със себе си, тъй като заповедта на фараона налагаше да бързам и пътуването по реката нямаше да им достави удоволствие. Но на Мерит казах:

— Последвай ме с малкия Тот, ще заживеете в дома ми в Ахетатон и тримата ще бъдем щастливи.

Мерит отвърна:

— Изтръгни някое цвете от пустинята, посади го в тлъста почва, поливай го всеки ден и ще видиш как ще повехне и ще загине. Така ще стане и с мен в Ахетатон. Приятелските ти чувства към мен също ще повехнат и ще угаснат, като ме сравняваш с придворните дами и те ти посочват всичко, с което се различавам от тях. Познавам жените, а ми се струва, че и мъжете познавам. Освен туй под достойнството на царския лекар е да държи в дома си жена, която е израсла в кръчма и пияни мъже години наред са опипвали бедрата й.

Рекох й:

— Скъпа моя Мерит, ще се върна веднага щом мога, защото глад и жажда ме мъчат всеки миг, когато не съм при теб. Мнозина заминаха от Ахетатон и повече не се върнаха. Може и аз да дойда при теб и никога вече да не се върна в Ахетатон.

Но Мерит каза:

— Приказваш, без да се съобразяваш със сърцето си, Синухе. Познавам те и знам, че противоречи на доблестта ти да изоставиш фараона, когато и други го изоставят. В добри времена навярно би го сторил, но в лоши времена няма да смогнеш. Такова е сърцето ти, Синухе, и може би тъкмо затова съм твоя приятелка.

Думите й разбунтуваха сърцето ми и гърлото ми се сви при мисълта, че мога да я загубя. Затуй развълнувано й предложих:

— Мерит, Египет не е единствената страна на света. Омръзнаха ми раздорите между боговете, омръзна ми и безумието на фараона. Нека избягаме някъде надалеч и да заживеем заедно — ти, аз и малкият Тот, без да ни е грижа за утрешния ден!

Ала Мерит се усмихна и очите й потъмняха от печал, когато каза:

— Говориш нелепости и сам не си вярваш, но твоята лъжливост ми допада, защото доказва, че ме обичаш. Съмнявам се, че би могъл да живееш щастливо другаде освен в Египет, след като веднъж си се завърнал тук, а и аз не бих могла да бъда щастлива другаде освен в Тива. Това го знае всеки, който е пил от водата на Нил. Не, Синухе, от сърцето си никой не може да избяга и ти ще трябва да изпиеш чашата си до дъно. След време, като остарея, като погрознея и напълнея, ще ми се наситиш и ще ме намразиш за всичко, което съм ти попречила да преживееш. И понеже това не ми се иска, предпочитам да се откажа от теб.

— Ти си моят дом и моята земя, Мерит — продължих аз. — Ти си ми хлябът в ръката и виното в устата, сама го знаеш. Ти си единственият човек на света, с когото не се чувствувам самотен, и затуй те обичам.

— Точно така е — съгласи се Мерит с лека горчивина. — Аз наистина съм покривало на твоята самота, когато не съм протритата ти постеля. Но като че ли така трябва да бъде и повече не желая. Затуй няма да споделя тайната, която гризе сърцето ми и която може би е редно да узнаеш. Ще я запазя за себе си, макар че в слабостта си смятах да ти я разкажа. Заради теб самия ще я стая, Синухе, единствено заради теб.

И тя не ми разкри тайната си, защото беше по-горда, а може би и по-самотна от мен. Тогава още не бях го разбрал, тъй като при всяко нещо в крайна сметка мислех само за себе си. Така, струва ми се, постъпват всички любещи мъже, въпреки че това ни най-малко не ме оправдава. Ако любещите мъже смятат, че мислят не за себе си, а за нещо друго, те просто си го въобразяват, както човек си въобразява много други неща на този свят.

Така отново заминах от Тива, върнах се в Ахетатон и оттук нататък ми остава да описвам само неприятности. Затуй разказах толкова надълго за престоя си в Тива. Може би не заслужаваше да му отделям чак такова внимание, но го сторих за собствено удоволствие.