Мика Валтари
Синухе Египтянина (50) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

6

Механа „Крокодилската опашка“ се намираше на тясна пристанищна уличка, прикътана между големи складови постройки. Зидовете й от глинени тухли бяха толкова дебели, че през лятото я правеха прохладна, а през зимата задържаха топлината й. Над вратата освен делва висеше огромен изсушен крокодил, чиито стъклени очи блестяха, а в раззинатата му уста стърчеше безкрайна редица зъби. Каптах нетърпеливо ме въведе, подвикна към стопанина и намери две меки места за нас. Тук беше свой и се движеше като у дома си. Затуй останалите посетители, които първоначално ме поглеждаха подозрително, се успокоиха и продължиха разговорите си. С изненада забелязах, че подът беше дървен. Стените също бяха облицовани с дърво и украсени с различни предмети, донесени от далечни пътешествия — негърски копия и пера, миди от морските острови и оцветени съдове от Крит. Изпълнен с гордост, Каптах проследи погледа ми и каза:

— Сигурно се учудваш, че стените са от дърво както в богаташките къщи. Трябва да знаеш, че всички дъски са от стари кораби. Колкото и неприятни да са спомените ми от морските пътувания, ще ти кажа, че тази жълта, проядена от морето дъска някога е плавала до Пунт, а оная кафявата се е охлузвала по пристаните на морските острови. Но ако позволиш, сега ще опитаме „опашчица“, приготвена лично от стопанина.

Поднесоха ми красива паница с форма на мида, която се държеше в дланта, но аз не я погледнах, прехласнат в жената, която ми я подаде. Не беше вече така млада, каквито обикновено са момичетата, прислужващи в кръчмите, и не ходеше полугола, за да съблазнява посетителите, а беше прилично облечена, със сребърна халка на ухото и сребърни гривни на тънките китки. Тя безбоязнено отвърна на погледа ми и не отмести очи, както правят жените. Веждите й бяха изскубани, а очите й излъчваха едновременно усмивка и тъга. Бяха ласкави, кафяви, живи очи, в които човек с наслада се вглеждаше. Поех паницата от ръката й, Каптах също получи своята, след което непринудено запитах, все още загледан в очите и:

— Как ти е името хубавице?

— Казвам се Мерит — отвърна тя с тих глас — и не обичам да ме наричат хубавица, както постъпват плахите момчета, за да имат претекст да опипат някое кръчмарско момиче по бедрата. Надявам се да го запомниш, ако отново почетеш дома ни с присъствието си, лекарю Синухе, ти, който си самотен.

Засегнах се и казах:

— Нямам никакво намерение да опипвам бедрата ти, хубава Мерит! Но откъде знаеш името ми?

По нейното гладко мургаво лице се плъзна приятна усмивка и тя лукаво каза:

— Славата ти се разнесе, преди още да си дошъл, Сине на дивото магаре. Като те гледам, установявам, че тя не е лъжлива и че всичко, което се разказва за теб, е истина.

В дъното на очите й се таеше сянката на далечна тъга. Сърцето ми я долови през нейната усмивка, поради което не можех да й се сърдя и продължих:

— Ако свързваш известността ми с Каптах, моя бивш роб, когото днес направих свободен човек, сигурно знаеш, че думите му не заслужават доверие. Неговият език има вродения недъг да не прави разлика между лъжата и истината — обича ги еднакво, лъжата може би повече от истината. Срещу този недъг се оказаха безсилни както лекарското ми умение, така и моята тояга.

— Понякога лъжата като че ли е по-приятна от истината, щом човек е много самотен и първата му младост е преминала — вметна тя. — Затуй съм склонна да повярвам, когато ме наричаш хубава Мерит. Вярвам също така на всичко, което ми казва лицето ти. Но не искаш ли да опиташ поднесената ти „крокодилска опашка“? Любопитно ми е да чуя как я намираш в сравнение с чудноватите напитки в приказните страни, които си обходил.

Все така загледан в очите й аз вдигнах паницата в дланта си и отпих. След туй обаче тя изчезна от погледа ми — кръвта ми се вдигна в главата, на гърлото ми запари и се закашлях. Когато най-сетне си поех дъх, казах:

— Вземам си обратно всичките думи, които току-що изрекох за Каптах. В този случай е бил съвсем прав — питието ти наистина е по-силно от всяко друго, което съм вкусвал. По-огнено е от земното масло, което вавилонците горят в лампите си, и не се съмнявам, че и здравеняк поваля като удар на крокодилска опашка.

След тези думи се вглъбих в себе си — тялото ми се изпълваше с огън, в обгорената си уста усещах вкуса на подправки и балсам. Сърцето ми придоби крилата на лястовица и аз извиках:

— В името на Сет и всичките му дяволи, не разбирам от какво е приготвено това питие и не знам то ли ме замайва или твоите очи, Мерит, ала омаята нахлува в жилите ми, сърцето ми пак е младо и не се учудвай, ако посегна към бедрата ти — за това ще е виновна „опашката“, а не аз!

Тя предпазливо се отдръпна и лукаво вдигна ръце — беше стройна, с дълги крайници, — усмихна се и каза:

— Тук не бива да ругаеш, това е порядъчна механа, пък и аз не съм съвсем стара и дори съм почти непорочна, колкото и да не вярваш на очите си. А за напитката ще ти кажа, че тя е единствената зестра, която моят баща ще ми остави. Затуй този роб Каптах усърдно ме ухажва, та заедно с мен безплатно да получи тайната на приготвянето и. Но той е едноок, дебел, стар и не ми се вярва да достави удоволствие на една зряла жена. Ето защо трябваше да купи механата срещу злато. Тайната също смята да купи, макар че ще му се наложи да отмери доста злато, преди да се споразумеем.

Каптах отчаяно й правеше знаци да замълчи, а аз отново отпих, от паницата, тялото ми пак пламна и казах:

— Заради тази напитка Каптах несъмнено е готов да строши гърне с теб, макар да знае, че наскоро след туй сигурно ще почнеш да заливаш краката му с вряла вода. И без твоята тайна го разбирам, като гледам очите ти, но не забравяй, че сега в мен говори „крокодилската опашка“. Нищо чудно, ако утре езикът ми се отметне. Истина ли е обаче, че Каптах е собственик на тази механа?

— Пръждосвай се оттука, коварно женище! — извика Каптах и добави куп имена на божества, които бе научил в Сирия. — Господарю — обърна се сетне умолително към мен, — това стана много набързо. Смятах внимателно да те подготвя и да помоля за съгласието ти, защото все още съм твой слуга. Истина е, че купих тази кръчма от стопанина й и имам намерение да изкопча от дъщеря му тайната за приготвянето на „крокодилската опашка“. С тази напитка кръчмата се прочу навред по реката, където се събират веселяци, и всеки ден все за нея съм си мислел. Както знаеш, през тези години умело и според силите си крадях от теб, така че сега имах същите трудности с влагането на собственото си злато и сребро. Нали трябва да се погрижа за старините си, когато вече няма да мога да тичам по безконечните ти дела, а ще ми се иска да грея кокалите си край мангала.

Той ме погледна обидено, понеже се бях разсмял при мисълта как би изглеждал Каптах, ако се затичаше. Та нали използуваше паланкини, докато аз ходех пеш. Помислих си също, че през дебелия слой тлъстини мангалът едва ли би сгрял костите му, но се досетих, че тези мисли положително се дължаха на „крокодилската опашка“. Затуй престанах да се смея, извиних му се сериозно и го подканих да продължи.

— Още от млад роб за мен кръчмарството е било най-привлекателният и най-завидният занаят — заяви Каптах, настроен мечтателно от „крокодилската опашка“. — Вярно, по онова време си мислех главно, че кръчмаринът може да пие безплатно колкото си иска, без някой да му мърмори. Сега знам, че той трябва да пие с мярка и не бива да се напива. За здравето ми това е доста добре, понеже от многото бира понякога почват да ми се привиждат хипопотами и други страхотии. Кръчмаринът непрекъснато се среща с хора, които са му от полза, чува и знае всичко каквото става и това особено ми допада, защото по рождение съм си твърде любопитен. Езикът ми също е много подходящ за кръчмарин — с приказките си ще мога да забавлявам посетителите, те неусетно ще изпразват чаша подир чаша и ще се давят чак когато дойде време да плащат. Всичко това ме кара да предполагам, че боговете са ме предопределили за кръчмарин и само по погрешка съм се родил роб. Ала и това ми е от полза, защото познавам и съм изпробвал всички хитрини и дяволии, с които посетителят се измъква от кръчмата, без да плати. Струва ми се също, че познавам хората и сърцето ми подсказва кому да давам да пие на вересия и кому не. За кръчмарина това е най-важното, защото човешката природа е странна — на вересия всеки пие много и не мисли за деня на плащането, но стиска среброто си, ако трябва веднага да плати изпитото.

Каптах изпразни паницата си, подпря глава между ръцете си, усмихна се печално и продължи:

— Освен това според мен кръчмарството е най-сигурният и най-надеждният занаят. Каквото и да се случи, човешката жажда си остава все същата. Дори фараонската власт да се разклати и богове да падат от престола си — кръчмите и механите не стават по-празни. Човек пие от радост, пие и от скръб, сполуката си полива с вино, разочарованието си удавя също във вино. Пие, когато е влюбен и когато жена му го напердаши. Във виното търси убежище, щом сделките му закъсат, и с вино отпразнува печалбата си. Даже сиромашията не му пречи да пие, ами блъска още по-усърдно, за да я разнообрази с вино. Същото важи и за бирата, но аз говорих за виното, за да бъда поетичен и думите ми да звучат красиво. Странно е, че поетите още не са съчинили стихове за възхвала на бирата. Заслужава си го, защото, като няма друго, с нея човек също може да се напие хубаво и да има още по-хубав махмурлук. Но нека не те отегчавам, възвеличавайки разните достойнства на бирата в сравнение с виното. Връщам се на въпроса и повтарям, че според мен кръчмарството е най-сигурният занаят. Затуй в тази кръчма вложих спестяваното си години наред злато и сребро. Честна дума — едва ли мога да си представя по-доходен и по-приятен занаят, освен може би тоя на момичето за развлечение, което не трябва да влага основни средства, ами ходи с цялото си заведение и ако е умно, прекарва старините си в собствен дом, построен за сметка на бедрата му. Извинявай, че пак се отплеснах в приказки за чужди работи, ала още не мога да свикна с „крокодилската опашка“ и тя развързва езика ми. Исках да кажа, че кръчмата вече е моя собственост, но засега стопанинът й ще се грижи за нея с помощта на тая вещица Мерит, а печалбата ще делим, когато на старини се оттегля на спокойствие. Сключихме договор и дадохме дума пред хилядата египетски богове да го спазваме, та не вярвам да си присвоява от дела ми повече от обичайното, защото е набожен човек и в празник ходи в храма да принася жертви. Е, донякъде го прави, за да идват и жреци при него, а те са добри пиячи — главата им не се завърта от едва-две „крокодилски опашки“, понеже са свикнали със силните вина от своите лозя и ги пият с делви. Все пак аз не се съмнявам в неговата набожност — нали е редно разумният човек да съчетава изгодата с благочестивите си дела, а не… така де… Вече не помня откъде тръгнах и какво исках да кажа. За мен днешният ден е честит и най-много се радвам, че не ми се сърдиш и не ме кориш, а ще ме задържиш като свой слуга, макар да съм собственик ма кръчма, което не всеки смята за почтен занаят.

След тази дълга реч Каптах запелтечи, разплака се, притисна глава в скута ми и прегърна коленете ми, обзет от дълбоко вълнение и с доста замаяна глава. Улових го за раменете, привдигнах го и му рекох:

— Наистина ти вярвам, че не би могъл да измислиш по-подходяща професия, за да си подсигуриш старините. Само едно още не разбирам. Щом като стопанинът знае, че механата му е толкова доходна, и притежава тайната на „крокодилската опашка“, защо тогава се е съгласил да ти я продаде, вместо да запази печалбата за себе си?

Каптах неодобрително ме погледна с просълзеното си око и отговори:

— Нали хиляди пъти съм ти казвал, че имаш невероятна способност да отравяш радостта ми със своята разсъдливост, която горчи по-силно от пелин. Няма ли да е достатъчно, ако ти кажа като него, че сме приятели от детство, че се обичаме като братя и затуй искаме да делим радости и печалба? По очите ти познавам, че няма да ти е достатъчно, както и за самия мен не беше достатъчно. Ето защо ще ти призная, че в тази сделка естествено се крие някаква хитрина. Носи се мълва, че разпрата за власт между Амон и фараонския бог ще породи големи размирици, а както знаеш, в смутно време най-напред пострадват кръчмите — разбиват кепенците им, напердашват стопаните и ги хвърлят в реката, обръщат делвите, потрошават покъщнината, а като свърши виното, може и къщата да подпалят. Така се случва най-вече когато собственикът се окаже на погрешната страна, а този кръчмарин е човек на Амон — всички го знаят, така че няма за кога да се пребоядисва. Усъмнил се в работите на Амон, като чул за разпродажбата на земя, а аз, разбира се, раздухах още повече съмненията му, макар че който трепери за бъдещето си, като нищо може да се подхлъзне на кора от плод, керемида да се стовари на главата му или да попадне под волска кола. Забравяш, господарю, че си имаме скарабей, а аз се надявам между другото да закриля и „Крокодилската опашка“ въпреки големите му грижи около безчислените ти интереси.

Замислих се и накрая казах:

— Така или иначе, Каптах, трябва да призная, че за един-единствен ден ти си постигнал твърде много.

— Ами! Не забравяй, господарю, че още вчера слязохме от кораба — отклони той признателността ми. — Истина е все пак, че не съм подвил крак, и колкото и невероятно да ти се стори, ще ти кажа, че езикът ми също е отмалял, щом от една-единствена „крокодилска опашка“ започна да се преплита.

Така ние се вдигнахме да си ходим, сбогувахме се със стопанина и Мерит ни изпрати до вратата, подрънквайки сребърните гривни на китките и глезените си. В тъмното край вратата посегнах към бедрата й и усетих нейната близост, но тя решително отблъсна ръката ми и каза:

— Ласката ти би могла да ми е приятна, но не я желая, когато чрез дланта ти съвсем ясно говори „крокодилската опашка“.

Сконфузено огледах ръцете си и те действително ми заприличаха на крокодилски лапи, та се запътихме право вкъщи, разгънахме постелите си и потънахме в дълбок сън.