Мика Валтари
Синухе Египтянина (56) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

Човешкият разум е толкова непоследователен, а и истината на фараона така ме беше заслепила, че не предугаждах нищо лошо, макар в знойния ден все още да се носеше димът на опожарените къщи и зловонието на труповете откъм реката. Алеята на овните беше окичена с пъстри знаменца, гъсти тълпи, дошли да видят фараона, се бяха струпали от двете й страни, момчета се бяха покатерили по околиите дървета, а Пепитатон беше подсигурил безброй кошове с цветя, та съгласно обичая народът да обсипва с тях пътя пред паланкина на фараона. При мисълта за един свободен и озарен от светлина Египет на душата ми ставаше леко, от палата на фараона се бях сдобил със златна чаша и бях назначен за царски трепанатор. До мен стоеше хубава, зряла жена, която беше моя приятелка, и ръката й беше до моята. На запазените места около нас бяха застанали радостни хора с усмихнати лица, та не виждах изражението на хората от тълпата. Само дето беше необикновено тихо — толкова тихо, че от покрива на големия храм се дочуваше граченето на гарваните. Те, както и лешоядите, бяха свикнали с Тива и натежали от преяждане, не можеха да се върнат обратно в планините.

Може би беше недомислие, че златният паланкин на фараона се съпровождаше от негри с оцветени на ивици тела, защото появата им беше достатъчна, за да пламне гневът на народа. Само малцина сред тълпата не бяха пострадали през изминалите дни. На мнозина домовете бяха опожарени, сълзите на жените още не бяха изсъхнали, раните на мъжете продължаваха да парят под превръзките и по разбитите им уста не личеше никаква усмивка. Всеки случай фараон Ехнатон пристигна в златния си паланкин, който се издигаше над главите на народа, така че да го виждат всички. Носеше съединената корона на двете царства — короната на лилията и на папируса, короната на Горната и на Долната земя. Ръцете си беше кръстосал на гърдите, стиснал здраво закривения скиптър и царския камшик. Седеше неподвижно като идол, както фараоните открай време са седели пред народа. С пристигането му настъпи ужасяващо безмълвие, сякаш видът му накара гърлата на хората да се стегнат. Най-сетне стражите по алеята на овните вдигнаха копия и го приветствуваха, високопоставените и богатите също завикаха от запазените места и захвърляха цветя пред паланкина. Но сред ужасяващото безмълвие на тълпата възгласите им бяха жалки и нищожни като бръмченето на самотен комар в зимна нощ, така че те бързо замлъкнаха и се спогледаха стъписано.

Тогава фараонът противно на всички обичаи се помръдна, вдигна закривения скиптър и камшика и отправи възторжени поздрави към народа. Тълпата потръпна и изведнъж от устата на хората прозвуча вик, страхотен като рев на разбушувано море в крайбрежните скали. Стеклият се народ се разлюля и в глухо ридание завика: „Амон, Амон! Върни ни нашия Амон, царя на всички богове!“ Тълпата се люлееше и викът ставаше все по-мощен, така че гарваните и лешоядите по покрива и стените на храма се вдигнаха и размахаха черни крила над паланкина. Дочуваха се възгласи: „Махни се, неверни фараоне, махни се!“

Виковете изплашиха носачите и паланкинът спря хода си, а когато те, принудени от заповедите на разгневените стражеви офицери, се опитаха да продължат, народът като неудържим порой се устреми към средата на алеята, помете кордона от войници и се хвърли пред паланкина, за да прегради с гърдите си пътя му. Оттук нататък никой не можеше да следи какво точно става. За да разчистят пътя, войниците размахаха тояги и боздугани, ала скоро се наложи да използуват копия и ножове, за да бранят живота си. Тояги и камъни свистяха във въздуха, по плочника на алеята на овните потече кръв и над всеобщия рев се извисяваха пронизителни предсмъртни писъци. Обаче към фараона не полетя нито един камък, понеже като всички фараони преди него той беше роден от слънцето. Затуй животът му беше свят и неприкосновен и никой от тълпата дори насън не би се осмелил да вдигне ръка срещу него, колкото и дълбоко да го ненавиждате. Струва ми се, че и жреците не биха дръзнали да вдигнат ръка срещу него, след като дотогава подобно нещо не се беше случвало. Така фараонът, необезпокояван от никого, наблюдаваше отвисоко всичко, което ставаше. Пренебрегвайки достойнството си, той се изправи и с викове се опита да усмири войниците, ала сред шумния безпорядък никой не го чуваше.

Народът замеряше войниците с камъни, удряше ги с тояги, а те се отбраняваха и убиваха хора от тълпата, която непрестанно надаваше възглас: „Амон, Амон! Върни ни нашия Амон!“ или: „Махни се, неверни фараоне, в Тива нямаш работа!“ Камъни захвърчаха и към високопоставените, тълпата застрашително проникна сред запазените за тях места, поради което знатните дами захвърляха цветята, изтърваваха кутийките си с благовония и хукваха да бягат.

Тогава Хоремхеб заповяда на тръбачите да дадат сигнал и бойните колесници излязоха от дворовете и страничните улички, където беше наредил да се скрият, за да не тревожат народа. Колесниците се приближиха и мнозина се озоваха в краката на конете и под колелата, но Хоремхеб бе накарал да свалят прикачените към тях коси, за да не се пролива излишна кръв. Те се движеха в определен ред, с бавен ход заобиколиха паланкина на фараона, вземайки под своя закрила шествието и царското семейство. Ала народът не се разотиде, преди да се увери, че царските кораби са поели към отвъдния бряг на реката. Тогава той даде воля на възторга си и радостните викове бяха още по-страшни от виковете на ненавист, а престъпната сган, която се беше размесила с тълпата, нападна домовете на високопоставените и започна да граби всичко каквото й попаднеше, докато войниците не въдвориха ред с копията си. Народът се прибра по домовете си, нощта се спусна и гарваните накацаха по труповете върху плочника на алеята на овните.

Така фараон Ехнатон за първи път се озова лице срещу лице с разярената тълпа, видя да се пролива кръв заради неговия бог и не можа да забрави тази гледка. В него нещо се прекърши, омразата вля отрова в любовта му, фанатизмът му порасна и той заповяда в рудниците да бъде изпращан всеки, който произнася гласно името на Амон или тайно го пази, написано по изображения или съдове. Ала хората не бяха склонни да доносничат и затуй за свидетели биваха призовавани дори крадци и роби, така че вече никой не беше подсигурен срещу лъжесвидетелство. По този начин много честни и почтени мъже попаднаха в рудниците и каменоломните, докато подлеците и изменниците се настаняваха с името на Атон в техните къщи, работилници и дюкяни.

Разказвам всичко това, преди още да се беше случило, за да поясня как се стигна дотам. Но още същата нощ ме повикаха спешно в златния палат — фараонът беше получил болестен пристъп, лекарите се страхуваха за живота му и искаха да делим отговорността, след като им бе говорил за мен и бе назовал името ми. Много водни мерки време той лежа в несвяст като мъртвец, крайниците му изстиваха и по жилите му не се усещаше туптене. Най-сетне дойде в съзнание, но по време на бълнуването бе прехапал езика и устните си, та от устата му течеше кръв. Като дойде на себе си, той отпрати всички лекари от Дома на живота, понеже вече не искаше да ги вижда, и задържа само мен. Щом се посъвзе, нареди:

— Повикайте гребците, накарайте ги да вдигнат червените платна на корабите и нека всеки, който е мой приятел, ме последва. Тръгвам на път и моето видение ще ме води, докато намеря земя, която не принадлежи на никой бог и на никой човек. Ще я обрека на Атон, на нея ще построя град, който също ще бъде на Атон, и никога повече няма да се върна в Тива. — Сетне добави: — Поведението на тиванците е по-противно от всичко случило се досега. По-гнусно и недостойно нещо моите предци не са изпитвали дори от страна на чужди народи. Затуй кракът ми никога вече не ще стъпи в Тива — нека тя погине в мрака си!

Фанатизмът му бе толкова силен, че още преди да беше оздравял, накара да го пренесат на кораба и нито аз, като лекар, нито съветниците му можаха да го възпрат. Обаче Хоремхеб заяви:

— Така ще е най-добре. По този начин тиванците наложиха волята си, Ехнатон също наложи волята си. Те са доволни, той също е доволен и на земята ще настане мир.

Понеже фараонът се беше разстроил и погледът му блуждаеше, аз се подчиних на решението му и като лекар, разсъдих, че ще е по-добре да смени обстановката, да види ново обкръжение и да срещне нови хора, които не го мразят. Така аз го придружих при пътешествието му надолу по реката. На тръгване беше толкова нетърпелив, че не дочака дори царското семейство, потегли най-отпред и Хоремхеб изпрати бойни кораби да го съпровождат, за да не го сполети беда.

Корабът на фараона се плъзгаше по течението, Тива остана зад нас, градските стени, покривите на храма и златните остриета на обелиските се скриха зад хоризонта и от погледа изчезнаха също трите планински върха — вечните стражи на Тива. Но споменът за града не избледня, а ни преследваше дни наред, защото реката гъмжеше от тлъсти крокодили, чиито опашки плющяха в застоялата вонлива вода, и сто пъти по сто подпухнали тела продължаваха да се носят по течението. Нямаше ни един тръстиков гъсталак или пясъчен нанос, по който да не се бяха закачили дрехи или коси от погубените заради бога на фараон Ехнатон. Обаче той самият не знаеше нищо за тях, понеже лежеше на меки постелки в царската каюта, слуги го разтриваха с благовонни масла и кадяха наоколо му тамян, за да не усети миризмата, на своя бог.

След десетдневно пътуване реката се изчисти и фараонът излезе на носа на кораба да огледа околностите. Земята околовръст беше пожълтяла, селяните прибираха лятната реколта, а надвечер говедата се стичаха на водопой по брега и пастирите надуваха двойните си свирки. Щом забележеха царския кораб, хората се пременяха в бяло, дотърчаваха от поселищата си, размахваха палмови клони към фараона и с викове го приветствуваха. От всички лекове най-благотворна за здравето му беше гледката на доволния народ и навремени той заповядваше да спрем край брега, слизаше на сушата, заговаряше хората, докосваше ги с ръка, благославяше децата и жените и те завинаги запомняха това. Даже овцете плахо се доближаваха до него, подушваха го и придръпваха с уста краищата на дрехата му, а той се смееше радостно. Не се боеше и от своя бог — слънчевия диск, макар в лятната жега той да е смъртоносен бог. Разголваше лицето си и слънцето го обгаряше, трескавостта и фанатизмът му отново нарастваха и очите му запламтяваха със страшна сила, когато нетърпеливо припираше да продължим пътуването.

Нощем в мрака стоеше на носа на кораба, вглеждаше се в огнените звезди и ми казваше:

— Всичката земя на лъжовния бог ще раздам на ония, дето се задоволяват с малко и творят блага с ръцете си, та да бъдат честити и да славят името на Атон. Всичката земя ще раздам на тях, защото сърцето ми ликува при вида на охранени деца и на засмени жени и мъже, които работят в името на Атон, без да мразят някого и без да се страхуват от някого. — Сетне додаваше: — Човешкото сърце е мрачно, ала никога нямаше да повярвам в това, ако не го бях видял със собствените си очи. Сиянието ми е толкова ярко, че не проумявам мрака, и когато на душата ми е светло, забравям всички неверни сърца. Обаче сигурно има много хора, които — въпреки че виждат Атон и усещат неговата любов — не могат да го разберат, защото са прекарали живота си в мрак, очите им вече не разпознават светлината, а видят ли я, смятат я за някакво зло и очите ги заболяват от нея. Затуй ще ги оставя на мира и няма да им преча, стига и те да не пречат на мен и на обичните ми. При все това не искам да живея в близост до тях — ще събера около себе си ония, които най-много обичам, ще живеем заедно и няма да се отделям от тях, за да не получавам силно главоболие, като гледам неща, които ме огорчават и са кощунство за Атон.

В нощния мрак той се взираше в звездите и казваше:

— Нощта ме ужасява, ненавиждам тъмнината и се боя от нея. Звездите също не обичам, защото при техния блясък чакалите се измъкват от дупките си, лъвовете напускат леговищата си и кръвожадно заревават. Тива ми приличаше на нощ, та затуй я изоставих. Всъщност изоставих всичко старо и лъжовно и възлагам надежда на младите и на децата, тъй като от тях ще изгрее световната пролет, овладявайки от малки учението на Атон, те ще се очистват от злото и така ще се пречисти целият свят. За тази цел училищата ще трябва да се обновят, старите учители да се освободят и за децата да се съставят нови текстове. Искам също да опростя писмеността — не са нужни изображения, за да разбираме написаното, и затуй ще създам писменост, която и най-простият с лекота ще може да изучава. Тогава вече няма да има разлика между грамотните и народа. Народът ще се научи да пише, така че във всяко село, даже и в най-малкото, ще има по някой грамотен, който да чете написаното за тях. Защото ще им пиша често и по много за всякакви неща, които трябва да се знаят.

Думите му ме изплашиха. Вече бях осведомен за новата писменост на фараона, която лесно се изучаваше и четеше, ала не беше нито свещена, нито красива и съдържателна като старата, така че всеки уважаващ умението си писар я презираше и хулеше ония, които я използуваха. Затуй му рекох:

— Народната писменост е грозна и недодялана, пък и не е свещена. Какво ще стане с Египет, ако всеки се научи да пише? Това не е бивало никога. Нали сетне никой няма да иска да се труди, земята ще запустее и народът няма да се радва на грамотността, щом ще умира от глад.

Това не биваше да го казвам, защото той се разгневи и извика:

— Виж ти колко близо съм бил все още до мрака, седнал до мен в твое лице, Синухе! Ти все се съмняваш и издигаш прегради по пътя ми, ала в мен истината гори като огън и погледът ми прониква през всички препятствия като през бистра вода, докато съзре света, който ще дойде след мен. В него няма да има нито омраза, нито страх, хората ще делят работата си по братски, хляба си също ще делят по братски, няма да има ни богати, ни бедни, всички ще бъдат равни и всички ще могат да пишат и да четат написаното от мен. Няма да се наричат помежду си „мръсен сириец“ или „жалък негър“, ами ще живеят като братя и няма да воюват. Всичко това го виждам с очите си и затуй силата и възторгът в мен се надигат толкова неудържимо, че се страхувам да не ми се пръсне сърцето.

Отново се уверих, че е луд, заведох го да легне в постелята си и му дадох успокоително. Но думите му не ми даваха покой и глождеха сърцето ми, защото вътрешно се чувствувах узрял да откликна на словото му. Много народи бях видял и всички те в основата си бяха еднакви, много градове бях посетил и всички те, общо взето, бяха еднакви, а и за истинския лекар не биваше да има разлика между бедния и богатия, между египтянина и сириеца — задачата му като лекар беше да помогне на всеки човек. Затуй си рекох: „Лудостта му е голяма и явно произтича от болестта му, но същевременно тя е приятна и заразителна лудост и ми се ще видението му да се сбъдне, макар разумът да ми подсказва, че такъв свят не може да се изгради никъде другаде освен в Западната страна. Сърцето ми обаче се вълнува и намира, че истината му е по-велика от всички други истини, изречени преди него. Сърцето ми е убедено, че след него няма да бъде изречена по-голяма истина, макар да знаем, че на всяка крачка оставя кръв и разруха и че ще съсипе могъщата държава, ако му е писано да живее достатъчно дълго.“

Загледан в звездите на тъмното небе, разсъждавах: „Аз, Синухе, съм чужденец на този свят и не знам дори кой ме е родил. По собствена воля станах лекар на бедняците в Тива и за мен златото няма особено значение, макар че предпочитам тлъстата гъска пред сухия хляб и виното пред водата. Ала за мен никое от тях не е толкова важно, че да не мога да се откажа от него. И след като нямам нищо за губене освен живота си, защо да не подкрепя слабостта му, защо да не застана до него и да не го окуражавам без всяко колебание? Той е фараон, властта е в негови ръце, а на света няма по-богата и по-плодородна земя от Египет и тя може би ще издържи благополучно това изпитание. Ако то стане, светът действително ще се обнови, новата световна година ще настъпи, хората ще заживеят като братя и вече няма да има бедни и богати. Досега никому не се е удавал толкова удобен случай да осъществи истината си както на него, защото той се е родил фараон. Пък и не вярвам подобен случай да се удаде повторно — това е единственият миг за всички времена, когато истината му има възможност да се сбъдне.“

Така с отворени очи сънувах върху поклащащия се царски кораб, а нощният вятър довяваше до ноздрите ми уханието на зряла пшеница и на хармани. Но в същото време той охлади крайниците ми, мечтите в съзнанието ми угаснаха и аз унило си рекох: „Жалко, че Каптах не е тук и не мога да чуя мнението му. Защото, макар че съм опитен лекар и мога да изцерявам много страдания, болестите и нищетата на този свят са толкова големи, че всички лекари, колкото и способни да са, не успяват да ги оправят, а има и заболявания, пред които те са безсилни. По същия начин Ехнатон може би е лечител на човешките сърца, ала не смогва да бъде навред. Подготвяните от него за лечители на човешките сърца схващат думите му наполовина, изопачават мислите му по собствено виждане и желание, а и един живот не ще му стигне да подготви толкоз много лечители, че да излекува цялото човечество. Освен туй има човешки сърца, които дотолкова са се покварили, че даже и неговата истина не може да ги поправи.“ Каптах сигурно би казал: „Дори да дойде време, когато няма да има богати и бедни, то умни и глупави, хитри и наивни винаги ще има. Така е било и така ще бъде. Силният ще стъпи на врата на слабия, хитрият ще отнеме кесията на глупавия и ще накара наивния да работи за него, защото човекът е коварно същество, добротата му е половинчата и едва когато пукне, става напълно добър. Сам виждаш докъде я е докарал с добротата си. Най-доволни от нея, изглежда, са крокодилите в реката и преситените гарвани по покрива на храма.“

Такива разговори водеше фараон Ехнатон с мен и аз със себе си, а сърцето ми изпитваше слабост и безпомощност, докато на петнадесетия ден пред нас се зададе земя, която не беше подвластна никому и не принадлежеше на никой бог. В далечината се извисяваха сипкави и златистокафяви планини, земята беше необработена и само тук-там пастири, обитаващи тръстикови колиби по брега, пасяха говеда. Фараонът слезе от кораба и обрече тази земя на Атон, твърдо решен да построи на нея нова столица. Бъдещия град нарече Ахетатон — Града на небесните висини.

Корабите спряха един след друг, той събра дърводелците и градостроителите си, разпореди се за посоките на главните улици и за разположението на златния си палат и светилището на Атон, а за къщите на последвалите го негови любимци отреди места по главните улици. Строителите прогониха пастирите и стадата им, бутнаха тръстиковите им колиби и построиха кейове по брега. На строителите фараон Ехнатон също посочи място за заселване извън своя град и те съградиха най-напред своите глинени къщи — пет улици от север на юг и пет улици от изток на запад. Къщите им бяха еднакви по големина, с по две еднакви стаи, като във всяка къща пещта беше на определено място и всяко гърне, всяка рогозка си имаше определено място, защото фараонът беше благоразположен и желаеше да направи всички строители еднакви по достойнство, за да живеят честито в собственото си селище извън града на фараона и да прославят името на Атон.

Но дали прославяха името на Атон? Не, те горчиво проклинаха и Атон, и фараона, понеже недоумяваха защо ги беше преселил от градовете им в пущинаците, където нямаше ни улици, ни бирарии, а навред само обгоряла трева и пясък. Всички жени негодуваха срещу пещите и въпреки забраната държаха да кладат огньове за готвене извън къщите си, непрекъснато разместваха рогозките и гърнетата, а многодетните завиждаха на бездетните, че се ширели. Свикналите с пръстени подове роптаеха, че глинените подове били прашни и вредни за здравето, а пък ония, които бяха живели на глинени подове, твърдяха, че в Ахетатон глината не била същата както другаде, ами прокълната, защото при миене се напуквала.

Освен туй искаха да отглеждат цвеклото си на улицата пред своите къщи, както бяха свикнали от по-рано. Площите, които фараонът им бе предоставил извън града, не ги удовлетворяваха, защото според тях там нямало достатъчно вода и не можели да мъкнат тор толкоз надалеч. Тръстиковите въжета за простиране на изпраните дрехи опъваха напряко през улиците и в стаите си държаха кози, макар че фараонът беше забранил това по здравословни причини и заради децата. С една дума, по-недоволно и по-свадливо селище от това на строителите на Ахетатон по време на изграждането на новата столица не бях виждал. Трябва обаче да призная, че лека-полека те свикнаха и се примириха с несгодите и престанаха да ругаят фараона. За старите си огнища си спомняха с въздишка, но без сериозно желание да се върнат там. Все пак жените тайно държаха козите в стаите си, защото дори на фараона беше невъзможно да им попречи.

Разливът и зимата дойдоха, но фараонът не се върна в Тива — упорито продължи да живее на кораба и оттам управляваше страната. Всеки положен камък, всяка издигната подпора го радваше неимоверно и той често избухваше в злорад смях, виждайки как по улиците израстваха леки хубави дървени постройки, защото мисълта за Тива го разяждаше като отрова. За град Ахетатон изразходва всичкото злато, иззето от Амон, но във всички провинции нареди цялата земя на Амон да се раздаде на сиромасите, които желаеха да я обработват. Спираше всички кораби, поели нагоре по реката, изкупуваше стоката им и я стоварваше в Ахетатон, за да създава ядове на Тива. Така припираше със строителството, че цената на дървото и камъка се повиши и човек можеше да забогатее, докарвайки гемия с дървен материал от първия праг на Нил до Ахетатон. Освен неговите строители в Ахетатон надойдоха множество работници, които живееха в бордеи и тръстикови колиби на брега, мачкаха глина и правеха тухли. Те уравняваха улиците и копаеха напоителни канали, а в градината на фараона издълбаха свещено езеро на Атон. Кораби докарваха храсти и фиданки, които след разлива бяха засадени в Града на небесните висини, израсли овошки също бяха засадени, така че фараонът още следващото лято можеше да бере с трепетни ръце първите фурми, смокини и нарове, узрели в неговия град.

Макар че фараонът оздравя, укрепна и се чувствуваше щастлив, като виждаше как градът му никне и разцъфтява ефирен с пъстрите си колони, на мен ми се отвори голяма работа, понеже, преди земята да бъде оздравена с канали, сред строителите избухваха епидемии, а припряното строителство водеше до много злополуки. Докато нямаше кейове, крокодилите нападаха газещите във водата разтоварачи на кораби. Техните викове бяха сърцераздирателни и едва ли има по-ужасяваща гледка от гърчещия се и стенещ човек между големите челюсти на крокодила, преди той да се гмурне в подмолите и да го остави да се разлага в леговището си. Но фараонът дотолкова бе зает с истината си, че не смогваше да види нищо от всичко това. Затуй гемиджиите срещу собствена мед наемаха от Долната земя ловци на крокодили, които постепенно успяха да прочистят реката от тази напаст. Мнозина твърдяха, че крокодилите следвали кораба на фараона от Тива до Ахетатон, ала аз не съм съвсем убеден, макар да знам, че крокодилът е невероятно умна и хитра живина. Трудно е да се повярва, че те са съумели да свържат царския кораб с носещите се по реката трупове, но ако е така, тогава крокодилът наистина е умна живина. При все това тяхната разумност беше безсилна пред медта на гемиджиите и примките на ловците от Долната земя, така че решиха да оставят брега на Ахетатон на мира, което от своя страна също свидетелствува за извънредната разумност на тези забележителни и страшни живини. Те като дебнеща глутница се спуснаха надолу по течението чак до Мемфис — града, който Хоремхеб бе избрал за свое седалище.

Трябва да отбележа, че след оттеглянето на разлива Хоремхеб също пристигна в Ахетатон, придружен от високопоставени придворни. Дойде не за да се установи там, а за да разубеди Ехнатон в решението му да разпусне войската. Фараонът му бе заповядал да освободи от служба негрите и шарданите и да ги изпрати по родните им места. Но Хоремхеб бавеше изпълнението на заповедта и го протакаше под различни предлози, защото с пълно основание очакваше в Сирия да избухне метеж и смяташе да прехвърли войската там. След изстъпленията в Тива негрите и шарданите дотолкова бяха станали омразни в цял Египет, че при вида им всеки плюеше и разтриваше храчката си в прахта.

Обаче фараон Ехнатон беше непреклонен в решението си и Хоремхеб напразно си губеше времето в Ахетатон. Всеки ден разговорите им протичаха по еднакъв начин и мога да ги опиша. Хоремхеб предупреждаваше:

— В Сирия цари голямо неспокойствие, а тамошните египетски колонии са слаби. Може би Азиру разпалва ненавист към Египет и не се съмнявам, че в удобен момент направо ще вдигне бунт.

Фараон Ехнатон казваше:

— Видя ли подовете в палата ми, върху които художниците сега по критски образец изобразяват тръстики и летящи патици? Не вярвам в Сирия да избухне бунт, след като на всички тамошни царе съм изпратил кръста на живота. Самият цар Азиру е мой приятел, прие кръста на живота и в страната на аморитите издигна светилище на Атон. Сигурно вече си разгледал колонадата на Атон в близост до палата ми. Заслужава да се види, макар че колоните се градят от тухли, за да се печели време. Освен туй не би ми била приятна мисълта, че робите в каменоломните са се блъскали, за да вадят камък за Атон. Що се отнася до Азиру, ти неоснователно се съмняваш в неговата вярност, понеже той ми изпрати многобройни глинени плочки, чрез които любознателно разпитва за новости относно Атон. Ако желаеш, моите писари ще ти покажат тези плочки, щом подредим архива. Хоремхеб отвръщаше:

— Плюя на неговите глинени плочки, защото са гнусни и вероломни като него самия. Но щом си решил твърдо да разпуснеш войската, позволи ми да усиля поне пограничната стража. Южните племена вече не зачитат граничните камъни, извеждат стадата си по нашите пасища в Куш и палят селата на черните ни съюзници, което никак не е трудно, понеже колибите им са от слама.

Ехнатон казваше:

— Не вярвам да имат зли помисли, когато сиромашията ги насочва към нашите пасища. Нека съюзниците ни делят пасищата си с южните племена, а пък аз ще им изпратя кръста на живота. Не вярвам също умишлено да палят села. Както сам каза, селата със сламени колиби лесно пламват и заради няколко пожара не бива да упрекваме цели племена. Но щом искаш, усили граничната охрана в Куш и Сирия. Нали на теб е възложено да се грижиш за сигурността на страната, стига да държиш само гранична стража, а не редовна войска.

Хоремхеб настояваше:

— И все пак, безумни ми приятелю Ехнатон, ти трябва да ми позволиш да преустроя стражевите отряди в цялата страна, защото в нищетата си уволнените войници ще ограбват къщите, с тоягите си ще пребиват селяните и ще им отнемат кожите, които са приготвили, за да платят данъците.

— Ти не ме послуша и ето какви са сега последиците, Хоремхеб — казваше фараон Ехнатон назидателно. — Ако на войниците си беше говорил повече за Атон, те нямаше да постъпват така. Но сега в сърцата им цари мрак, по гърбовете им парят следите от камшика ти и те не знаят какво вършат. Впрочем забеляза ли, че двете ми дъщери вече се разхождат заедно? Меритатон води за ръчичка по-малката, а за другарче си имат миловидна газела. Освен туй нищо не ти пречи да наемеш уволнените войници за стражи по цялата граница, но именно като гранични стражи, а не като редовна войска, готова да воюва. Според мен напълно оправдано би било дори да разрушим и насечем всички бойни колесници, защото недоверието поражда недоверие, а ние трябва да уверим всичките си съседи, че каквото и да стане, Египет няма да започне война.

— Няма ли да е още по-просто, ако продадем колесниците на Азиру или на хетите, които за коне и бойни колесници плащат добра цена? — запитваше Хоремхеб заядливо. — Ясно ми е, че според теб не си струва да се поддържа редовна войска, след като погребваш всички богатства на Египет в едно блато и в тухли.

По този начин те спореха ден след ден, докато най-сетне Хоремхеб благодарение на упорството си стана главнокомандуващ на граничната охрана и на всички градски стражи. За тяхно въоръжение фараонът определи копия с дървени остриета, но му предостави сам да умува над тяхната численост. Тогава Хоремхеб свика всички провинциални стражеви началници в Мемфис, който се намираше в центъра на Египет, на границата между двете царства, и се готвеше лично да потегли за там. Ала тъкмо когато щеше да се качи на бойния си кораб, вестоносец от Сирия донесе куп тревожни писма и глинени плочки, така че в сърцето на Хоремхеб отново проблесна надежда. Писмата и глинените плочки удостоверяваха, че като узнал за вълненията в Тива, Азиру сметнал момента за удобен и с изненадващо нападение завзел няколко града в съседство със земята на аморитите. В Мегидо — ключа към Сирия, също бушувало въстание и войските на Азиру обсадили крепостта, в която египетският гарнизон се беше скрил и сега молеше фараона за незабавна помощ. Но фараон Ехнатон каза:

— Предполагам, че за действията си цар Азиру има уважителни причини, защото знам, че е избухлив човек и пратениците ми навярно са го оскърбили. Затуй не мога да го осъдя, преди да получи възможност да обоснове постъпката си. Мога обаче да сторя нещо друго и е жалко, че не съм се сетил по-рано. Тъй като в Черната земя понастоящем се изгражда град на Атон, редно е да построя такъв град и в Червената земя — в Сирия и Куш. Действително, в Куш трябва да се построи град на Атон, в Сирия също трябва да се построи град на Атон, който да бъде седалище на властта. Като кръстовище на кервански пътища, Мегидо е подходящо място за такъв град, ала сега там явно е доста неспокойно, за да се подемат строителни работи. Ти обаче ми разказа, че по време на войната срещу хабирите, за която никога няма да си простя, в Ерусалим си издигнал светилище на Атон. В Сирия той не е средищен град като Мегидо — разположен е по на юг, но веднага ще се разпоредя да се застрои като град на Атон, така че Ерусалим да стане главен град на Сирия, макар сега да е едно порутено село.

При тези думи Хоремхеб прекърши камшика си, захвърли го в нозете на фараона, качи се на бойния си кораб и пое за Мемфис да преустройва стражевите отряди на страната. Ползата от пребиваването му в Ахетатон беше тази, че през дългите вечери можах на спокойствие да му разкажа всичко, което бях видял и чул във Вавилон, Митани, Хати и Крит. Той ме слушаше безмълвно, сегиз-тогиз поклащаше глава, сякаш разказваното от мен не му беше съвсем неизвестно, и опипваше ножа, който ми бе дал хетският пристанищен началник. Понякога ми задаваше детински въпроси, например: „При команда вавилонските войници с левия крак ли тръгват, както египтяните, или с десния, както хетите?“ Или пък: „Резервният кон за тежките хетски колесници редом с другите коне ли препуска или зад колесницата?“ Или пък: „По колко спици имат колелата на хетските бойни колесници и подсилени ли са с метал?“

Детинските му въпроси вероятно се дължаха на обстоятелството, че беше воин. Защото воините се интересуват от дребнави и безсмислени неща, точно както децата държат да преброят колко крака има стоножката. Той нареди да се запише всичко каквото му разказвах за пътищата, мостовете и реките, нареди да се запишат също имената, които назовавах, та му предложих по тези въпроси да се обърне към Каптах, който се държеше не по-малко детински от него и помнеше сума ненужни неща. Затуй пък когато му разказвах за гадаенето по черен дроб и му изреждах хилядата различни порти, галерии и кладенци на черния дроб, той изобщо не се въодушеви и не си отбеляза имената им.

Всеки случай напусна Ахетатон разярен и фараонът се радваш, безкрайно на заминаването му, защото разговорите с Хоремхеб така го изнуряваха, че щом го видеше да се приближава, получаваше главоболие. А на мен каза замислено:

— Пък може би Атон желае Египет да загуби Сирия. Ако е така, няма защо да се опълчвам срещу волята му и за Египет това ще бъде само от полза. Защото богатствата на Сирия глождеха сърцето на Египет, от Сирия идваха разкошът, разпуснатостта, всички злини и лоши нрави. Загубим ли Сирия, Египет неминуемо ще се върне към скромен живот и ще заживее в истина. В такъв случай всички сегашни събития стават за благото ма Египет. Новият начин на живот трябва да започне от Египет, за да се разпространи по целия свят.

Сърцето ми негодуваше срещу думите му и аз казах:

Началникът на гарнизона в Симира има син на име Рамзес — жизнено момче с големи кафяви очи, което обича да си играе с пъстри камъчета. Беше се разболяло от лещенка и аз го излекувах. В Мегидо живее една египтянка, която дойде при мен в Симира, след като узнала за умението ми. Коремът й беше подут, разрязах го с ножа си и тя остана жива. Кожата й беше мека като вълнена тъкан и като всички египтянки имаше лека походка, макар че коремът й беше подут и очите й блестяха от треска.

— Не разбирам защо ми разказваш тия неща — рече фараон Ехнатон и се залови да чертае светилището, както го виждаше във въображението си, поради което непрекъснато досаждаше на архитектите и строителите с чертежи и обяснения, въпреки че от постройки те разбираха повече, отколкото той.

— Исках само да кажа, че си представям малкия Рамзес с разбита уста и с окървавен перчем на челото. Представям си също жената от Мегидо просната в двора на крепостта с разголено и окървавено тяло, което аморитите безчестят. Но естествено признавам, че мислите ми в сравнение е твоите са дребнави и че владетелят не може да бъде загрижен за всеки Рамзес и за всяка жена с мека кожа сред поданиците си.

Тогава фараонът сви ръце в пестници, вдигна ги с помръкнал от главоболие поглед и извика:

— Синухе, не разбираш ли, че ако се наложи да предпочета не живота, а смъртта, ще предпочета смъртта на сто египтяни вместо смъртта на хиляда сирийци? Започна ли война в Сирия, за да спася живота на всеки тамошен египтянин, в нея ще загинат много египтяни и много сирийци, а и сириецът е човек като египтянина, в гърдите му бие сърце, той също има жени и светлооки синове. Ако на злото отвръщам със зло, ще причинявам само злини. Но отвръщайки на злото с добро, причинените злини ще бъдат далеч по-малко. Не искам да предпочета смъртта наместо живота. Затуй си затварям ушите за думите ти и повече не ми говори за Сирия, ако моят живот ти е скъп и ме обичаш. Защото при мисълта за Сирия сърцето ми изпитва страданията на всички ония, които трябва да загинат по моя воля, а човек не може дълго да понася страданията на много хора. Дай ми покой заради Атон и заради истината ми.

Той наведе глава, от болка очите му се изцъклиха, зачервиха се и дебелите му устни започнаха да потръпват. Затуй го оставих на спокойствие, ала в ушите ми трещяха ударите на стеноломите в Мегидо и отекваха писъците на изнасилваните жени във вълнените шатри на аморитите. При все това заглуших сърцето си за тези звуци, защото, макар да беше луд, аз го обичах. Обичах го може би тъкмо заради лудостта му, която беше по-хубава от разума на другите хора.