Мика Валтари
Синухе Египтянина (67) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

3

По време на отсъствието ми главоболието на фараона се бе възобновило. Глождеше го неспокойствие, защото осъзнаваше, че каквото и да подхванеше, нищо не излизаше. Тялото му гореше, огън го обземаше от виденията му и от тревоги беше почнал да слабее и да побледнява. За да го успокои, жрецът Ейе бе решил тази есен, след прибиране на реколтата и с настъпване на разлива, да му уреди тридесетилетен юбилей. Нямаше значение, че фараон Ехнатон далеч не беше управлявал тридесет години — отдавна вече съществуваше обичай фараонът да отпразнува своя тридесетилетен юбилей, когато сам намери за добре. Неговият баща например бе уреждал няколко такива юбилея, така че празненството нямаше да накърни истината на фараон Ехнатон.

Всички предзнаменования бяха благоприятни за подобен юбилей — реколтата беше прилична, макар петънцата по зърното да си оставаха, и сиромасите да имаха пълни хамбари. Аз се бях завърнал, донасяйки мир, и всички търговци се радваха на възобновената търговия със Сирия. Но с оглед на бъдещето най-важното беше, че вавилонският посланик бе довел една от многобройните сестри на цар Бурабуриаш за жена на фараон Ехнатон и същевременно помоли една от щерките на фараона да стане съпруга на неговия цар. Това означаваше, че от страх пред хетите Вавилон се стремеше към траен съюз с Египет.

Мнозина смятаха изпращането на фараонска дъщеря в харема на вавилонския цар за кощунство спрямо Египет, тъй като святата кръв на фараона не бивало да се смесва с чуждоземска кръв. Но фараон Ехнатон не виждаше нищо недостойно в това. На него все пак му беше жал за дъщеричките и сърцето му се свиваше при мисълта една от тях да отиде в чужда страна, сама сред толкова съпруги, свиваше се и при спомена за принцесите от Митани, които се бяха поминали в тиванския златен палат. Ала за него приятелството с Бурабуриаш беше толкова ценно, че склони да му даде най-малката си щерка за съпруга. Но тъй като тя още не беше навършила две години, фараонът даде дума да я венчае за вавилонския цар чрез неговия посланик и да я изпрати във Вавилон едва след като навлезе в моминска възраст. Посланикът с удоволствие прие това предложение. Той несъмнено щеше да остане доволен, ако за принцеса му беше представено което и да било знатно египетско момиче, ала когато обяснявах това на фараона, той не ме послуша, понеже такава постъпка била в разрез с истината му.

Всички тези добри вести оживиха фараона, той забрави главоболието си и в Ахетатон отпразнува своя тридесетилетен юбилей. Ейе подготви невероятно пищно тържество. Така например пред фараона заставаха пратеници от Куш, довели със себе си магарета на ивици и петнисти жирафи, на раменете си носеха малки маймунки, а по ръцете си — пъстри папагали. Роби му поднасяха слонова кост и златен пясък, щраусови пера и абаносови кутии. Сред подаръците не липсваше нищо от онова, което Куш открай време беше изпращал като данък в Египет. Малцина знаеха, че Ейе бе взел подаръците от хранилищата на самия фараон и че плетените кошници, в които носеха златен пясък, отвътре бяха кухи. Поне фараонът не подозираше нищо, тъй като радостта му при вида на драгоценните подаръци беше голяма и той похвали предаността на Куш. Поднесоха му дарове и от вавилонския цар, а пратеникът от Крит му подари разкошни вази и много делви с най-чист зехтин. Азиру също беше изпратил подаръци, понеже му беше обещана богата отплата, ако го стори, а и на пратеника му същевременно се удаваше възможност да подслушва в Египет и да узнае намеренията на фараона.

Ето как през ония есенни дни след прибиране на зърното Ахетатон стана средоточие на целия древен блясък и богатства на Египет, а самият Град на небесните висини с багрите и светлините си представляваше ефирна рамка на този блясък и богатство. През ония дни всички египтяни, които минаваха за знатни, величаеха фараон Ехнатон и се надпреваряха да измислят най-гръмки слова за негова възхвала. Градските стражи също бяха наперени и страшни наглед, когато с левия крак потегляха в равномерна крачка, а червеникавите остриета и сините дръжки на копията им проблясваха на слънцето. Отдалеч никой не забелязваше, че остриетата бяха от оцветено дърво, чужденците ги смятаха за медни и се стъписваха пред могъществото на Египет.

След церемониите и шествията фараон Ехнатон отведе малката си щерка, която още нямаше две години и едва-едва пристъпваше, в светилището на Атон. Там я сложи да седне до вавилонския посланик и според обичая жреците строшиха гърне между двамата. Това беше знаменателен миг, който укрепваше приятелството и съюза между Вавилония и Египет и отстраняваше множество големи опасности по пътя към бъднините. Така поне мислехме ние, които знаехме нещо и в мъдри беседи бяхме обследвали отношенията между народите. Ако бяхме изпитвали съмнения, киселите физиономии на Азирувия пратеник и на представителя от Хати щяха да ги разсеят и да подсилят нашата радост. Но в този ден не искахме да се съмняваме, ами вярвахме в онова, на което се надявахме.

С повдигнати ръце вавилонският посланик се поклони дълбоко на малката принцеса, защото, макар още дете, от този миг нататък тя беше царска съпруга на неговия повелител Бурабуриаш. След този поклон по египетски той се поклони по вавилонски, допирайки с ръка челото и гърдите си. Трябва да отбележа, че по време на тържествения обред малката принцеса се държа извънредно добре, а след приключването му се наведе, вдигна от пода парченце от гърнето и с любопитство го разгледа. Присъствуващите изтълкуваха това като хубаво предзнаменование.

След свещенодействието фараон Ехнатон бе обзет от дълбоко вълнение, защото той обичаше дъщерите си, а богатството и блясъкът на собствената му власт така го бяха заслепили, че вярваше още по-твърдо на виденията си. И ето че, без да бъде предвидено в церемониала, той се обърна към чуждоземските пратеници, към египетските сановници и неугледните стражи при светилището на Атон и им заговори за обилието на сърцето си, бледността и болката по лицето му изчезнаха и кръвта му се вдигна в главата. Той гръмогласно възвелича Атон и заяви, че във виденията си съзира този ден като пламнала над земята зора, като зора подир дългата нощ на невежество, суеверие, страх, омраза и война. Цялото могъщество и богатствата на Египет обрече в служба на Атон и подкани чуждоземските пратеници да отнесат вестта за това в своите страни и на своите царе, за да може светлината да разсее мрака в техните души. Толкова дълго и красноречиво говори, че от изнемога египетските сановници запристъпваха от крак на крак, а чуждоземските пратеници вече не смееха да се спогледат, защото всички го взеха за луд заради поведението му, което накърняваше благоприличието, заради въодушевлението му, което не подхождаше на фараонското достойнство, и заради приказките му, които им звучаха като пристъп на тежко умопомрачение.

Докато фараон Ехнатон говореше в светилището на Атон, ме обзе униние и аз опипах ръцете и коленете си, които врялата смола пред Газа бе обгорила и раните ми още не бяха заздравели. Разсъдих, че на фараон Ехнатон му е лесно да приказва, понеже не му се беше налагало да усети зловонната миризма на труповете по степите на Газа, нито да чуе писъците на жените, изтезавани във вълнените шатри на аморитите. Лесно му беше да приказва, защото живееше сред притворство, вдъхваше само приятните аромати на Ахетатон и от сутрин до вечер в ушите му звучеше песнопението на жреците в прослава на Атон. Лесно му беше да приказва, защото му поднасяха плетени кошници със златен пясък и пред него размахваха щраусови пера, докато измършавелият народ ядеше пшеница с петънца и децата измираха от треска и болки в стомаха. Ето защо по време на словото му за мен очарованието на Ахетатон угасна и вече не желаех доброто на фараона. Заобикалящите го богатства и блясъкът на Египет ми приличаха не на утринна зора, а на огнен залез — по-ярък от огъня на пожарите, защото, спускайки се привечер зад планините на запад, слънцето хвърля над земята по-ярък отблясък, отколкото на разсъмване, но това страшно зарево е пълно с кръв и смърт.

Докато фараон Ехнатон говореше, аз с хладен поглед наблюдавах неговите последователи. Тяхната кръв също бе нахлула в главата им, слушаха го със зяпнала уста и вярваха на думите му. Но царица Нефертити го гледаше с изпито лице, погледът й беше по-остър от нож, а горчивината в него — по-студена от смъртта. Като венец на тридесетилетния юбилей на фараона тя се бе надявала най-сетне да му роди син, но бе добила пета дъщеря. Това дълбоко я разстрои, в сърцето й огорчението надделя над любовта, тя охладня към фараон Ехнатон и като всяка жена хвърли цялата вина върху него. Последваха раздори и размяна на остри, невъздържани думи, така че художниците от модното изкуство, които обичаха истината, ги изобразяваха как се замерят със стрели. Чрез тази шега се опитваха да изгладят кавгите им, без да разбират колко дълбоко се бе загнездило огорчението в царица Нефертити.

Това огорчение я караше да вижда по-ясно от всеки друг до каква степен фараон Ехнатон прекрачваше всички граници на благоприличието, говорейки опиянен от властта си пред високопоставените гости, и как думите му опетняваха собственото му достойнство. Когато се прибраха в палата, тя не скри мнението си. Но фараон Ехнатон, все още възбуден, крачеше из покоите си, без да може да се усмири, стискаше ръцете си и вдигаше поглед нагоре, сякаш през пъстроцветните картини по тавана щеше да види Атон в цялото му сияние, без да чува какво му приказваше тя. Макар че Нефертити говореше по женски и думите й бяха по-хапливи от отровни мухи, той продължаваше да изживява блаженството на виденията си и да се поддава на нарастващия изблик на чувства, така че като лекар аз се разтревожих за състоянието му. Вместо да си легне и да заспи кротко, той ходеше напред-назад, говореше прехласнато за Атон и за светлината на виденията си и вдигаше свити в пестници ръце, твърдо уверен, че е призван да избави света от магията на страха и мрака. Дадох му успокоителни и приспивателни средства, но не му подействуваха и той се обърна към мен:

— Синухе, Синухе, това е най-щастливият ден в живота ми и моята сила ме кара да потръпвам. Погледни — милиони образи създаваш ти от себе си, от неповторимата си сила, градове, села, поля, реки и пътища. Всички очи те виждат да грееш като слънце над земята. Но когато те няма, когато людете притворят очите, които ти си сътворил, когато людете заспят дълбок сън и не те съзират, защото те няма, тогава с всичките си лъчи ти продължаваш да огряваш моето сърце…

Той потъна в ярките видения, изгарящи сърцето му, и задиша учестено, за да не се пукне сърцето му в гърдите. Заплака в екстаз, вдигна ръце и страстно запя:

Друг никой истински не те познава,

тъй както твоят син — фараонът Ехнатон,

и ти в сърцето му ще грееш вечно —

и ден и нощ, и нощ и ден.

Ти само нему силата и замислите си разкри,

в ръката ти светът почива,

какъвто си го сътворил.

Човекът с изгрева ти заживява,

без светлината твоя е мъртвец,

ти неговото битие си,

чрез теб единствено човек живее.

Въодушевлението му беше толкова силно, че сигурно щях да се вслушам в него и магията на сърцето му отново щеше да плени духа ми, ако не бях негов лекар и не отговарях за здравето му. Затуй се опитах да го успокоя, хванах хилавата му китка и започнах да отброявам туптенето на жилата, което неудържимо изпреварваше капките на водния часовник, а кръвта не слизаше от главата му. Така протече онази нощ, звездите бавно се движеха по небето и в големия палат цареше мъртва тишина. Само фараонът и аз, неговият лекар, будувахме.

Изведнъж от далечната стая се разнесе вой на кученце. То виеше и скимтеше и гласът му отекваше през всички стени, ала сетне започна като чакал да вие на смърт. Това са злокобни звуци, долавяни само в нощния мрак малко преди разсъмване, когато човекът и псето са най-близко до смъртта. Затуй фараонът се събуди от виденията си, кръвта тутакси се оттегли от главата му, лицето му пребледня и се смали, а очите му започнаха да се зачервяват. Неговият бог го напусна, обзеха го човешки чувства и сърцето му се изпълни със страха и обичта на грижовния баща. Той се втурна през покоите си, аз го последвах да осветявам пътя му с лампа и двамата стигнахме до стаята на болната принцеса Мекетатон. Изтощени от празненството, от виното и угощението, слугите я бяха оставили сама и спяха дълбоко. Само кученцето в долния край на постелята й бдеше над нейния сън. През нощта тя се беше закашляла, но крехкото й телце не издържало на кашлицата, кръв бликнала от дробовете й и обляла постелята, без кученцето да може да й помогне, макар че ближеше ръцете и личицето й с предана нежност. Започнало да вие на смърт, защото псетата усещат смъртта преди хората и подушват миризмата й, преди човек да подозира за нея. Така малката принцеса почина в обятията на баща си фараон Ехнатон преди зазоряване, без да мога да й помогна с умението си. Тя беше втората му дъщеря и бе навършила десет години.

Аз също пролях сълзи за нея, понеже смъртта на едно дете е по-печална от смъртта на възрастен, но бащината скръб на фараон Ехнатон беше толкова ужасна, че се страхувах за живота му. Защото фараонът изживяваше както радостта и екстаза, така и скръбта по-дълбоко от обикновените хора. Опитах се да го утеша с думите:

— Фараон Ехнатон, приятелю мой, на драго сърце щях да дам живота си, ако можех да ти спестя тази скръб. Но миг преди да разцъфне, цветето е най-красиво, а смъртта на невинния е по-хубава от смъртта на грешника. Може пък твоят бог така да е обикнал дъщеря ти, че е избързал да я възземе в ладията си, за да я пощади от дневния зной и от нощния студ, да й спести тъгата и болката на живота, защото животът прилича на жарка прах, докато смъртта е прохладна, вода. Наистина, фараон Ехнатон, тя ще живее вовеки, златната й топка не ще престане да се търкаля и шареният й пумпал няма да падне. В Дома на смъртта изкусни ръце ще покрият пръстчетата й със златен варак, ще запазят личицето й и ще съхранят крехкото й телце, като го обвият в царски лен, за да живее вечно, без да изпитва болка или тъга.

Казах всичко това на фараон Ехнатон, за да го утеша, понеже заради скръбта му отново го обикнах, докато в опиянението си от властта той ми бе противен. Потресените слуги измиха кръвта от момиченцето и излинялото му личице се усмихваше в смъртта, така че не се упреквах много, загдето го бях изпуснал, още повече, че друг лекар отговаряше за него, а не аз. Кученцето изведоха, макар че яко се противеше и продължи да вие в кучкарника.

До фараон Ехнатон никой не смееше да се доближи, но лекарствата ми най-сетне му подействуваха и на разсъмване той заспа. Носачите от Дома на смъртта успяха да отнесат принцесата, преди той да се беше събудил, така че тази мъка му бе спестена. Балсаматорите с най-голямо старание съхраниха телцето й, а личицето й покриха със златна маска. Отредена й беше царска гробница, в която положиха всичките й играчки. Балсаматорите не сметнаха, че е под достойнството им да балсамират и нейното кученце, което след отнасянето на стопанката му в Дома на смъртта престана да се храни и умря от скръб. Така то я последва и почива навеки в долния край на вечния й одър.

Докато в Дома на смъртта миячите на трупове и балсаматорите вършеха своята работа, фараона сън не го ловеше, луташе се денонощно из стаите на палата и бродеше сам в градината, като не позволяваше никому да го придружава и сломен от скръб, отпъждаше телохранителите. По повод на тридесетилетния юбилей в Ахетатон бяха пристигнали много външни лица и една заран, когато фараон Ехнатон се разхождал край свещеното езеро, двама наемни убийци го нападнали с ножове. На брега обаче седял някакъв юноша и рисувал патици. Бил ученик на Тутмос, който не разрешаваше на възпитаниците си да рисуват по памет, а само на живо — нещо много трудно, защото трябваше да нарисуват онова, което виждаха, а не което знаеха. Та този юноша отбивал с рисувалното си острие ножовете на убийците, докато телохранителите се притекли на помощ и спасили живота на фараона. Ехнатон се отърва само с една драскотина на рамото, но юношата умря и кръвта му обагри ръцете на фараона. По такъв начин смъртта тръгна по петите на Ехнатон, който по-рано не беше я вкусвал. В есенната прелест на градината той видя как кръвта се стича по ръцете му, докато смъртта замъгли погледа и провеси брадичката на загиналия заради него юноша.

Повикаха ме незабавно да превържа раната на фараона, която не беше опасна и бързо заздравя. Така ми се удаде да видя двамата наемни убийци. Главата на единия беше обръсната и лицето му лъщеше от масло, а ушите на другия някога са били отрязани заради гнусно престъпление и той не можеше да погледне никого право в очите. Но даже след като телохранителите ги бяха завързали, те яростно опъваха тръстиковите въжета, бълваха страшни проклятия в името на Амон и не млъкваха, въпреки че стражите ги удряха през устата със сините дръжки на копията си, та чак кръв течеше. Нямаше съмнение, че упоени от жреците, те не усещаха болка.

Това произшествие беше ужасяващо, защото никога дотогава не беше се случвало човек от народа да се одързости и открито да вдигне ръка срещу фараона. Искам да кажа, че в миналото някой фараон може и да е умирал в златния си палат от неестествена смърт, но това не е ставало явно, а посредством отрова или тънка връвчица или пък чрез задушаване с килим, така че не са оставали никакви следи и всичко е можело да се скрие от народа. Толкова дълго бях живял в златния палат, че такива случаи ми бяха известни, а понякога ще да е отварян и череп на фараон против волята му. И все пак никой никога не бе вдигал открито ръка срещу фараона. Станалото не можеше да се премълчи, тъй като имаше твърде много свидетели, а фараон Ехнатон не желаеше нито да погуби, нито да изпрати в рудниците някого, за да му запуши устата завинаги.

Впоследствие жреците обясняваха на народа и на привържениците си, че да се вдигне ръка срещу неверния фараон, било допустимо и угодно на Амон деяние и че който го убиел, щял да се сдобие с вечен живот дори тялото му да не оцелее. В тайните си проповеди те обявяваха фараон Ехнатон за лъжефараон и затуй всеки можеше да посегне на живота му. Срещу един истински фараон естествено никой не би дръзнал да вдигне ръка, защото, ако го стореше, според народното поверие щеше да се озове в бездните на подземния свят и вечно да страда в грозната паст на Кръвожадния.

Разпитът на заловените стана в присъствието на фараон Ехнатон, ала те отказваха да говорят. Установи се все пак, че бяха пристигнали от Тива и предишната вечер се бяха скрили в градината. Самото име Тива вече показваше чии пратеници бяха, но те не се съгласяваха да говорят. Отвореха ли уста, викаха Амон на помощ, хулеха фараона и не млъкваха, макар стражите да ги налагаха с дръжките на копията си по лицето. Като чу името на прокълнатия бог, фараон Ехнатон така се раздразни, че остави стражите да ги бият, докато лицата им се разраниха и зъбите им захвърчаха от устата. Но заловените пак не искаха да говорят — продължаваха да призовават Амон на помощ, а фараонът не позволи да ги бият повече. Тогава те заплашително му извикаха:

— Накарай да ни изтезават, неверни фараоне! Нека раздробят крайниците ни, нека режат от месата ни, нека горят кожата ни — ние не усещаме болка!

Ожесточението им беше толкова необичайно, че фараонът извърна глава и поведе борба със сърцето си. Той се овладя и се засрами, че бе оставил стражите да ги обезобразят. Затуй рече:

— Пуснете ги, защото те не знаят какво вършат.

Но когато стражите ги освободиха от тръстиковите въжета, те още по-злостно заругаха, пяна излезе от устата им и в един глас извикаха:

— Подари ни смъртта, проклети фараоне! В името на Амон, неверни фараоне, подари ни смъртта, за да се сдобием с вечен живот!

Като разбраха, че фараонът възнамерява да ги пусне на свобода без наказание, те се изтръгнаха от ръцете на стражите, спуснаха се към зида, разбиха главите си в него и не след дълго издъхнаха. Толкова могъща беше тайната власт на Амон над човешките сърца.

След тази случка всеки в златния палат знаеше, че животът на фараон Ехнатон вече не беше в безопасност. Затуй привържениците му подсилиха охраната и не го изпускаха из очи, макар че поради скръбта си той все още искаше да се разхожда в градината и по речния бряг без телохранители. И сигурно смяташе, че се разхожда сам, ала невидими очи вече го охраняваха на всяка крачка. Ония, които вярваха в Атон, разпалваха все повече вярата си, а които бяха взели страната му заради власт, заможност и високи длъжности, се бояха за положението си и служеха още по-предано и усърдно на фараона. По такъв начин фанатизмът в двете царства се разрастваше и хората се пристрастяваха колкото към Атон, толкова и към Амон, така че Атон разделяше мъж от жена, баща от син и брат от сестра.

Най-бързо това пролича в Тива. За да се подчертае властта и сполуката на фараона, там бяха уредени същите шествия и церемонии както в Ахетатон в чест на тридесетилетния юбилей. В Тива прехвърлиха кошници, пълни със златен пясък и щраусови пера, докараха пантери в клетки, по реката превозиха жирафи, в шествията участвуваха маймуни и папагали с лъскава перушина, за да може народът да се увери в могъществото и богатството на фараона и да го възвеличае. Ала тиванците гледаха шествието мълчаливо и без израз на радост, по улиците станаха сбивания, късаха кръста на Атон по дрехите и яките на хората, а двама жреци на Атон бяха пребити с бухалки, когато без стражи се бяха осмелили да се смесят с тълпата.

Най-лошото беше, че чуждоземски пратеници следваха шествието, наблюдаваха всичко това и дори успяха да чуят за покушението срещу фараона, което заради неговото твърдоглавие не можа да бъде потулено. Затуй се досещах, че след завръщането си в Сирия пратеникът на Азиру щеше да доложи на господаря си много интересни неща. Освен това от фараона той получи многобройни драгоценни дарове за Азиру. Аз също изпратих на Азиру и на семейството му подаръци. На синчето му подарих цяла армия издялани от дърво и изкусно оцветени копиеносци и стрелци с лъкове, коне и бойни колесници. Бях наредил едната половина от тях да изобразяват хети, а другата — сирийци, като се надявах, че момчето щеше да си играе на война между тях. Такива дървени фигурки се продаваха евтино, откакто храмовете и работилниците на Амон бяха затворени. Резбарите вече не можеха да изготвят дървени слуги и ладии за гробниците на богатите и останаха без работа. Всеки случай подаръкът ми беше великолепен: очите на войниците бяха от черен базалт, а на офицерите — от скъпоценни камъни, колесниците на военачалниците бяха позлатени, а малките им камшици — от златни и сребърни нишки, така че подаръкът беше царствен и съответствуваше на достойнството ми. Струваше ми по-скъпо от подаръците за Азиру, защото той държеше на сина си повече, отколкото на собствената си облага.

По онова време фараон Ехнатон изживяваше големи страдания, бореше се със сърцето си и множество съмнения разколебаваха вярата му, поради което в тъмни нощи понякога се оплакваше, че виденията му се губели и Атон го бил изоставил. Накрая обаче реши да се възползува от покушението и подсили увереността си, че неговата задача е станала по-велика, а делото му — по-важно, след като по египетските земи все още витаеше толкоз много мрак и страх. Той вкуси горчивия хляб на омразата и пи от солената вода на ненавистта, без хлябът да засити глада и водата да утоли жаждата му, но вярваше, че само от любов и доброта позволява да преследват още по-ожесточено жреците на Амон и да наказват и изпращат в рудниците ония, които произнасяха гласно името на Амон. Разбира се, от гоненията страдаха най-много сиромасите и обикновените хора, защото тайната власт на Амоновите жреци беше голяма, към тях стражите на фараона бяха снизходителни и не се осмеляваха с пръст да ги докоснат. Ето защо ненавистта пося ненавист и в Египет неспокойствието избуя още повече.

Понеже нямаше свой син, за да заздрави властта си, фараон Ехнатон ожени двете си по-големи дъщери Меритатон и Анхсенатон за синовете на свои предани сановици. Меритатон строши гърне с един юноша на име Семнехкере, който изпълняваше длъжността царски виночерпец, бе прекарал целия си живот в златния палат и вярваше в Атон. Беше петнадесетгодишно пламенно момче, което подобно на фараона сънуваше с отворени очи, ала волята му беше слаба и изцяло се осланяше на волята на фараона, поради което се харесваше на Ехнатон. Затуй фараонът заповяда да го окичат с царска корона и го определи за свой наследник, тъй като вече не се надяваше да му се роди син.

Анхсенатон строши гърне с десетгодишно момче на име Тут, което получи длъжността царски коняр и надзорник на царските строежи и каменоломни. Беше слабовато, болнаво момче, играеше си с кукли, обичаше сладкишите и проявяваше покорство и любознателност. Не се отличаваше с нищо лошо, но и с нищо особено добро, възприемаше всичко, на което го учеха, и повтаряше думите, чути току-що от някого. Тези две момчета бяха знатни египтяни и чрез брака им с неговите дъщери фараон Ехнатон се надяваше да спечели за себе си и за Атон техните знатни и влиятелни родове. Момчетата му допадаха с липсата на собствена воля, защото в разпалеността си фараон Ехнатон вече не понасяше възражения и не се вслушваше в съветниците си.

Така привидно всичко продължаваше постарому, но смъртта на малката принцеса и на кученцето й, както и покушението срещу фараона бяха лоши предзнаменования, а още по-лошо предзнаменование беше, че фараон Ехнатон искаше да си запуши ушите за всички земни звуци и да се вслушва само в собствените си внушения. Затуй животът в Ахетатон стана тягостен, шумът по улиците заглъхна, хората се смееха по-рядко и при разговори понижаваха гласа си, сякаш някакъв потаен страх беше надвиснал над Града на небесните висини. Често ми се случваше посред работа ромоленето на водния часовник да ме изтръгне от мислите и поглеждайки навън, да установя, че в Ахетатон внезапно се е възцарила гробна тишина. Не се долавяше никакъв звук — нито трополене на колела, нито птиче цвърчене, нито викове на слуги, само водният часовник отмерваше безконечното време. В такива мигове неговото ромолене ми приличаше на злокобен звук, като че ли някакво предопределено време изтичаше, макар да се упреквах за безразсъдството си и да се уверявах, че времето никога не е свършило и водата във водния часовник никога не е пресъхвала. После по улицата край къщата ми отново тръгваха коли, теглени от украсени с пъстри пера коне, и приятното трополене на колелата им се смесваше с гълчавата на слугите, които скубеха дивеч в кухненския двор. Тогава отново се успокоявах и си мислех, че съм сънувал лош сън.

В моменти на отрезвяване все пак имах чувството, че Ахетатон наподобява красива черупка, чиято сърцевина вече е проядена. Червеят на времето прогризваше безгрижния живот на сърцевината, радостта угасваше и смехът замираше в Ахетатон. Затуй сърцето започна да ме тегли обратно в Тива. Имах много причини да се завърна там и беше излишно да търся претекст за заминаването си. Сърцето ми изреждаше множество причини, чиято важност фараон Ехнатон не можеше да отрече. Същото важеше за мнозина други, които в сърцето си вярваха, че обичат фараон Ехнатон. Те отпътуваха от Ахетатон — кой да обиколи имотите си, кой да задоми някой роднина, едни тръгваха за Мемфис, други — за Тива. Немалко от тях се завръщаха в Ахетатон, но имаше и такива, които не се прибираха. Вече не се бояха, че ще се лишат от благоволението на фараона, и търсеха упование в тайната власт на Амон. Аз заминавах за Тива заради богатството си. Погрижих се Каптах да ми изпрати разни документи, за да удостоверя пред фараона неотложността на отпътуването ми, така че той не ме възпря.